Силвия Проданова, Италия
МОЙ ПОКРИВ НА СВЕТА
В памет на баща ми
Христо Проданов
И ако все пак някой те забрави
и споменът за тебе отлети –
не се сърди: животът ни остави
безпаметни, без хляб и без мечти.
Но ще напомням аз за тебе, татко,
приела твоя лик и твойта кръв. 
И твоя път, неизвървян и кратък, 
ще доизкачвам като собствен връх.
Не те упреквам, че остана горе, че в ледните пространства изгоря – ти се превърна на звезда в простора и светиш днес на свойта дъщеря.
Ти идваш във съня ми и ме стряскаш.
Дланта ти на челото ми гори.
От мен открадна бащината ласка
и на върха висок я подари…
Макар че все те викам и те няма,
макар че си ми само сън, мечта,
аз се гордея днеска със баща ми,
останал вечен покрив на света.
Силвия Христова Проданова е родена на 27 декември 1979 г. в София. Средно образование завършва през 1998 г. в столицата, в Национален учебен комплекс по култура с Италиански лицей. Наградена е със стипендия да продължи висшето си образование в Италия. През 2003 г. се дипломира с пълно отличие в Държавния университет в Милано – Факултет по политически науки, специалност „Международни политически отношения“. Докато е студентка в 5-и курс е поканена на три престижни стажа: във в. „Кориере делла сера“, при големия италиански дизайнер Джорджо Армани и в Италианския център за космически изследвания. Независимо от отличните характеристики и дипломи, в България не е приета на работа. През есента на 2003 г. печели първо място в конкурс за специализация и едногодишна стипендия в Държавния университет в Милано по международно право и финанси. През 2004 г. се явява на международен конкурс в Брюксел, класира се на първо място, с пълна стипендия за специализация „Мастер клас по програми и финансиране на проекти от Европейския съюз“. През 2005 г. започва трудовата си дейност в Милано, в момента продължава да завежда юридическия отдел на водеща италианска компания в сферата на космическите изследвания. Задочно завършва и висше образование по право в Милано. Занимава се активно със спорт: ски, плуване, тенис на корт. Свири на пиано, завършила е курс по aктьорско майсторство. Владее отлично италиански, английски и руски език. На 7 годишна възраст започва да пиша стихотворения, впоследствие – пътеписи, есета. Изпраща своите „Писма от Милано“ до вестник „Български писател“ /сега в-к „Словото днес“/. Има редица литературни награди, от които една държавна – от Министерствoто на културата. Пази българското си гражданство и след сключването на брак с италианец. Има две дъщерички. Издала е книгите: „Мой покрив на света“ (1994), „Коренът“ (2006), „Пистата“ (2009). Под печат е сборникът й с есеистика „Паметта на пясъка“. Членува в Съюза на българските писатели.
ЛИСТОТО
(разказ)
Те блестяха като разтопено злато.
Последният слънчев лъч щедро ги даряваше с есенна позлата, насищаше багрите, озаряваше ги. Листата не потрепваха – покорени от ласката на гаснещото слънце зад хребета.
Занизаха се тихи, кротки, есенни дни.
Дните си приличаха: свежите утрини докосваха меката дневна топлина, която озонираше въздуха с опияняващ мирис на треви, цветя и билки.
Вечерите ухаеха на притихнала обич. Ниските планински възвишения сгушваха в обятията си малки полянки. Полските цветя угасваха в тъмнината. Всичко бавно затихваше.
Само щурците накъсваха тишината. Вещаеха още топли дни, с късите си интервали.
Утро. Зефирено дърво. Листата – с капчици от бисер. Обагрени високи клони.
Лъчите – спуснати – докосваха земята. Постепенно.
Самотно сред полето – дървото грейваше. Приличаше на огнено сияние.
Неравен кръг – от сянка нарисуван, около своя център.
А центърът – здрав дънер, с дълбоки корени и коренища, с клони вихрени, стоеше – забит в земята – през всички сезони.
Бе устоял.
На ветрове. На бури. Смазващи градушки.
И на порои.
Дървото бе оазис на птиците в полето. Накацали, като в роден дом, те виеха гнезда, летяха сред листата, извайваха любовни танци, пикираха над мощната корона.
Вивалди беше вплел в дървото „Годишните“ си „времена“.
В ранна пролет, зеленината пъплеше по ствола. Воали трепетно обгръщат голи вейки. В клоните се вие дим в зелено.
И ето: първите листенца бликват. Обкичват клоните с радост, с мигове щастливи и надежди нови.
В далечината пролетно надничат облаци бухлати – в бледорозово и в бяло.
Пчелите весело жужат.
От всяко кътче на полето – кипи живот.
Дървото оживяваше от птиците, от вихрените полети, омаяни в любовен трепет. Надпяване през май от хор на славеи!
Безкраен празник от жужене, от чуруликане и кукувича песен.
До колко ще брои?…
До лятото с непоносимите горещини.
Дори и лятото се гърчеше в адска жега.
Листата лумваха, едрееха докрай и ярката им свежест потъмняваше. От зной. По клоните увисваше зеленина, но груба, плътна, тъмна – защитна броня през деня.
И сянката скъсяваше ръста си – до залеза. Тогава тайнствено се удължаваше. Разстилаше пътека от мечти.
Горещината смазваше и полета на птиците. Случайни къси полети – и пак в короната. В дълбока сянка. Потъваше и песента в клоните.
В изнемога въздухът трептеше.
Омарата, с четка на художник, задраскваше небрежно панорамата. Мъглявина… След час миражът се пробуждаше и хълмчета, загадъчно прикрити, приемаха предишните контури.
Мъглата скриваше дървото. То губеше релеф и очертания. Потъваше в неясна белота, до следващото ярко проясняване.
Лъчите слънчеви повдигаха омарата, надипляха воала й, а после я изтегляха по свойта дължина. И капките – сълзи на утрото – изчезваха.
Дървото се избистряше. Приемаше реални очертания. Бе влажно от мъглата, с лепнещи от влагата листа.
Бе есен. Пищна. Благодатна.
Листата почнаха да падат. Земята ги изтегляше от клоните, с невидимите нишки на сезоните.
Тревата, поизсъхнала, извезваше килим от падащи листа.
Дървото оредя.
Часовник пясъчен…
Короната с окапали листа бе равна по големина на пъстрия килим под себе си. И тя се вглеждаше в свойто отражение, предчувствайки категоричното си бъдеще.
Закономерните процеси в природата.
А времето в часовника изтичаше…
Безмилостно.
До пролетта! Сезонът с магическата сила обръщаше часовника от пясък и сменяше одеждите в зелено.
Магическият кръговрат с листата.
На дървото.
И живота.
Самотна къща в бяло, на двеста метра от дървото.
Две фигури в небесносини дънки. Косите – с цвят на бели рози.
Мъжът бе слаб, висок, изправен. Надхвърляше осемдесет години. Бе жилав, строен, жизнен.
Жената – по-млада с три години, със спортна фигура, с осанка горда и благородство в нежния й поглед. Сребристите коси, навярно дълги – далечен спомен от прекрасна младост, се извисяваха в кок небрежен.
Те имаха най-ценното в живота: кристална обич – за легенди – през всичките сезони на съдбата.
Живееха сами, но не самотни. С любими книги, с музика любима и онзи пламък в очите, нестихващ петдесет години.
Дървото бе любимото им място за разходка, отдих и прегръдка нежна.
Жената се изправи. И двамата поеха през полето.
Сега са близо до дървото.
Хоризонтални бръчки по челото. И две отвесни – разсичаха веждите на мъжа.
Лицето – строго, аскетично и сурово, като изсечено от скулптор.
Очите – топли, с цвят на кестен, излъчваха нескрита обич към някогашното момиче.
В брадичката – трапчинка. За цвете, с обич посадено.
Гласът бе променен: почти заглъхнал, загубил свежестта си.
Ръцете – все същите – с изящен мускул, с удължени пръсти.
Жената, както винаги, сияеше от радост до любимия, без да усеща броя на годините.
Усмивката стопи чертите на строгото лице.
Вървяха като две деца – ръка в ръка, с младежки порив в косите посребрени.
Съдбовната им среща сякаш беше вчера…
Мъжът приседна върху пъстрия килим – от ден на ден – все по-плътен. С дългите си пръсти погали скъпото лице, потъна в черните очи и легнаха върху килима от листа.
По гръб.
Усещаха с всички сетива уханието на земята. През клоните, оголени до болка, струеше синева. Такава ясна, чиста! – надничаше в душите, разсечена от празнотата на падащи листа. Напразно търсеше магията. На любовта.
Онази – вечната. Неповторимата.
Необяснимата. Единствена.
Любов – на възраст – пет десетилетия, извираше от топлите им длани, преливаше в ръцете, пулсираше в очите. Дори за миг не можеха да се откъснат един от друг.
Не бяха от разговорливите. Разбираха се често с поглед, без многословие. Обичаха да съзерцават природата, където животът им премина в реалност и в свежи спомени.
Седяха с часове под старото дърво – единствената сянка сред полето. Прегърнати, загледани в синевата – там, където борове опираха небето.
Мъжът приседна.
Събираше букет от есен. Загадъчна усмивка по лицето – далечен спомен с красивата жена.
Внимателно, с дългите си пръсти, с привична лекота и сръчност, започна да нанизва венче от есенни листа.
Венчето заблестя!
Лъчите слънчеви обагриха последното листо – с обич, неизказана докрай.
В усмивката на чернооката жена изгря венче от младостта, изплетено от макове и маргаритки. От същите ръце с изящни пръсти.
Мъжът пристъпи като пред икона.
Върху сребристите коси, в кок небрежен, постави нежно – венче от есен. То искреше!
Те имаха един и същи пулс. Дори аритмията им бе еднаква. От незагасналите пламъци в очите струеше неувяхваща любов: ту пламенна, ту кротка, ефирно-нежна, но любов – във всичките й измерения.
А после се понесоха в кръг. С протегнати напред ръце, мъжът въртеше фигурата стройна, под дървото.
Със звънък глас, запазен през годините, жената галеше с ръце суровото лице.
Венчето грейна!
Целувка дълга, както някога.
Мъжът извади фотоапарат. На залез – поредица от бързи снимки:
Любимата жена – с венче от злато. Прозира синева – от голата корона на дървото.
Oпряна в дънера, със светлосини дънки, с искрици в косите бели.
И снимка на самоснимачка: тук бяха двамата, с погледи към върхове далечни. Към безкрая.
По залез слънце се прибраха.
Приличаха на Чехови герои, с излъчване на мекота, пастелност, приглушеност – в съвременни декори. Животът им не беше монотонен, преминал в сивотата на безвремието.
В младостта живяха интензивно, на ръба. Попадаха в екстремни ситуации, с решения за части от секундата. И побеждаваха. И бяха побеждавани. Но винаги вървяха все напред, нагоре, към простора. Не нивелираха душевните си пориви. Не сдържаха емоции и страсти. И бяха истински, естествени, любящи. Такива, каквито си останаха до днес.
Задуха вятър. После се усили.
Листата, люшкани от порива, трептяха.
А вятърът вилнееше.
Изви се буря.
Усукани в своите стебла, листата с ужас се откъсваха от клоните, понесени от хаотичен вихър.
С лекота вихрушката ги вдигаше. Далеч от земното притегляне, рисуваше спирали, двупосочни, а после – за миг ги приземяваше. Захвърлени встрани, листата гаснеха.
Вихрушката отново ги изстрелваше нагоре, като торнадо – и пак ги спускаше – осакатени, до следващия порив.
Каква ирония!
Осиротялото дърво със здрави клони, бе в центъра на вихъра от своите листа – като защита, като странна ласка. И като сбогом.
Отмина вихърът.
Листата – свлечени, загубиха цвета си.
Настъпи утро.
Небето – ясно, чисто. Тревата, храстите, полето – посипани с лазурна синева. Припяваха успокоени птици.
Доскоро позлатено, дървото се чернееше самотно.
Едно листенце се крепеше на върха – по чудо оцеляло. Победно знаме, след жестока битка.
Макар и оцеляло, листото не потрепваше. Притиснато от синевата, в самота, земята магнетично го привличаше.
Красива птица кацна на дървото. Огледа се. Криле размаха. С писък стрелна се в клоните, докосвайки листото.
То полетя…
От своя връх летеше бавно, с изненада и въздуха люлееше. Дори увисна между клоните, но лек ветрец го приземи.
И всичко свърши.
Дървото беше цяло.
Релефна графика на фон от синева.
Контрастите в дървото.
Над клоните летеше птица.
В тази бурна нощ жената си припомняше живота. В кадри – черно-бели. До нея мъжът спокойно спеше. И както винаги – ръката й държеше – дори в съня. Неистово желание за близост, за вечна топлота.
А кадрите препускаха. На някои – усмивка озаряваше лицето. От други – изтръпваше до пръстите. Каква решителност и смелост притежаваха! – навсякъде – все двамата. Останалите персонажи – неизбежен фон.
Погледна го с влюбен поглед. Погали меките коси – красиво посребрени. Той остаряваше достойно, с изящно благородство.
Косите й напомняха за януарска зима.
Снегът – достатъчно дълбок, утъпкан и мелодично скърцащ под краката. За ски – великолепен.
Безумно влюбени, възторжени и дръзки!
Не караха по леки писти, удобни за туристи, а рискови.
Обледенен диагонал с голям наклон. На кант и успоредни ски. Едно отпускане и се понасяш в неизвестна дълбина. Отдолу беше пропаст. И никаква осигуровка.
Той й преливаше от смелостта си. Тя притежаваше решителност в излишък и караше в следите, оставени от ските на любимия.
Бе рисково, но приказно красиво!
Отдясно – борове подпираха диагонала. Отляво – бездънна пропаст. Те караха в средата. Диагоналът – осемстотин метра.
Не караха. Летяха! – възторжени, сияещи, крилати от любов.
Не се заменя тръпката от риска, с тази на обикновена писта.
Цял ден се спускаха. Препускаха.
Самата писта – стръмна, дълга, с бабуни. Десетки пъти се изкачваха с лифта.
Бе зимна приказка.
Един скиорски ден завършваше.
Когато лифтът спря и влековете също, те бяха долу, в подножието на пистата. Бе време да се връщат. В хижата.
Снегът, пулсиращ през деня, синееше.
Момичето направи фотосесия.
Скиорите отминаха в ниското.
Останаха сами. Бе време.
Внезапно хрумване!
Младежът в жълта грейка, с поглед изпитателен, подхвърли уж неволно: да се качи сама, пеша със ските, по пистата, до горе. Без щеки.
Тя трепна. Прониза го с остър поглед.
Предизвикателство към смелостта й, към нейната решителност и воля? Сега?!
Момичето не се стъписа. С концентрирано внимание, с достойно самообладание, започна да изкачва стръмнината. Без щеки. Понеже ските бяха дълги, тя взе разумното решение: не в елховидна стъпка. Пристъпваше нагоре с успоредни ски, от крак – на крак, единствено на десен кант, с лице към долината.
По билото играеше залязващото слънце. Миг! – и се търкулна, скривайки деня. Смълчани, сенките синееха и потъмняваха в лилаво.
Бе тихо. Тайнствено.
Не беше никак лесно. Такова изпитание! Четиресет минути катереше на кант, без отдих!…
Той беше долу, в ниското, с екип на ярко слънце. Когато се превърна в точица, момичето бе на върха на пистата. С мокър гръб.
Задуха вятър. Беше притъмняло.
Спокойно… На изпитанието бе издържала.
Пое си дъх – дълбоко.
Започна да се спуска в полумрака – лежерно, без да бърза, единствено на рало. Внимателно заобикаляше бабуните, при намалена видимост.
Дълбоки сенки скриваха релефа. И снега.
Най-после спря – на метър от младежа. От кантовете излетя дъга фирнован сняг.
Отвесните черти, между веждите, се смекчиха. Лицето – ведро, с планинарски тен, щастливо.
Изкачването свърши. Бе изпитание за двама.
Наградата: целувка дълга – до безкрая.
Такива бяха: сантиментални, смели, романтични.
Такива си останаха докрай.
Просветна.
С отворени очи, в спомени далечни-близки, жената утрото посрещна.
Мъжът преливаше от нежност. Обсипваше я с ласки, с мили думи.
Бе време за разходка.
Излязоха прегърнати, щастливи, припомнили си думите на Верди, от същите осемдесет години. В последния шедьовър „Фалстаф“: „Радостта да живееш! Възрастта няма значение!“
Вървяха из полето.
Листата – хаотично разпилени.
Останаха за кратко под дървото, с прободена от клони синева. Жената взе в ръка едно листо – последното, докоснато с крило на птица, което падна от върха.
Те продължиха из полето. Тревата – суха, жилава, висока, осеяна с листа.
Внезапно спусна се мъгла.
Не бе мъгла, а облак от снежинки! Дочакаха и първи сняг! – като видение.
Снежинките посипваха косите бели.
Двете отвесни бръчки се вклиниха. Станаха дълбоки. Мъжът зарея поглед в хоризонта и сякаш вграждаше в него себе си.
Снегът натрупваше. Бе време да се връщат.
Вървяха все така: ръка – в ръка, когато неочаквано, жената усети хлад.
Къде изчезна топлината? А ръката?
Пронизващ студ.
Снегът затрупваше следите.
Извика го по име.
Мълчание… И снежна белота.
Ръце простря!… Затича се!… Огледа се във всичките посоки.
Препъна се. Едва се задържа.
Нито следа…
Оказа се сама.
В ръката стискаше последното листо – едно-единствено – обрулено от връх, с крило на птица.
Георги Н. Николов
Снимки: Facebook, Wikipedia.org
