Между киното и литературата винаги е имало много силна връзка. Примерите за филмирани романи от холивудската продукция са изключително много. Друг е въпросът дали филмите са направени достатъчно добре, така че да отразяват качествено и правдиво съответните литературни произведения. Българското кино създаде някои вечни филми, които с годините продължават да бъдат актуални, а в последните години родната филмова продукция постига все по-големи успехи. Някои от филмите се създадоха именно на базата на български романи, при други сценарият изпреварва романа, но важното е, че успехът както за книгите, така и за техните кино произведенията е наистина голям.
Ето и 10 от най-добрите българските романи, които са изключително добре филмирани и са еднакво качествени и в двата варианта:
1. „Под игото“ е един невероятен исторически игрален филм от 1952 година с режисьор Дако Даковски. Сценарият е на Георги Кранзов и Павел Спасов и се основава на романа „Под игото“ на Иван Вазов. Главните роли се изпълняват от Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков. Филмът е първата мащабна продукция на държавната Българска кинематография, а режисьорът получава за него Димитровска награда. По данни на книгата на Александър Янакиев- „СИНЕМА.bg. 100 години филмов процес, личности, филми, салони“ от 2003 година, зрителите на филма са наброявали над 5 млн..
Интересен е факта, че сценаристите Георги Кранзов и Павел Спасов подхождат свободно към текста на романа, но добавят и премахват значителни елементи от повествованието с цел да засилят героичния патос на филма и да вплетат в сюжета изгодни за пропагандата на режима моменти. Такъв пример са сцените със смъртта на Бойчо Огнянов и Рада Госпожина, които са премахнати, а финалът с обесването на Мунчо е заменен с възторжено посрещане на руските войски по време на Руско-турската война. Самият Огнянов е представен като представител на Централния революционен комитет. Във филма са добавени и нови сцени на мобилизация на башибозуци и масови сражения.
Сценарият на филма, също така, вмъква в сюжета липсващи в романа елементи, които приписват на въстанието частично класов характер, а чорбаджиите са представени в значително по-отрицателна светлина. Кандов, който в романа се присмива на социалистите, тук е показан като марксист. Добавени са сцени, показващи антиевропейски настроения сред българите и подкрепа на европейците за османските власти, а Русия е описана като единствен съюзник на въстаниците.
2. „Време разделно“ е друг български исторически игрален филм, който остава емблематичен за родното кино. Той е създаден 1988 в 2 части по едноименния роман на Антон Дончев, но все още е силно харесван и гледан от българската публика и запазва актуалността си с времето.
Това е последният филм на режисьора Людмил Стайков. „Време разделно“ разказва за насилственото помохамеданчване на българите християни от долината Елиндения (Илинденя). Целият филм е заснет на място в Родопите в продължение на 16 месеца. Представен е на тържествена премиера в зала 1 на НДК в началото на март 1988. Премиерата е съвпаднала със 110 годишнината от Освобождението. Филмовата версия на „Време разделно“ е показана на 16 международни филмови фестивала и е продадена на 32 държави, като в чужбина е показана версия под заглавието Time of Violence (Време на насилие).
Българският писател Стефан Цанев получава задача да напише роман за насилственото потурчване на българите по време на турското иго. След като той се отказва, и Емилиян Станев също се отказва, задачата поема младият писател Антон Дончев. Той казва, че романът е написан за 43 дни. Като исторически източник, Дончев използва записките на поп Методий Драгинов от с. Корова, чийто текст на места е използван дословно. Книгата „Време разделно“ излиза през 1964 г. от издателство Български писател. Първи негов положителен критик е Николай Хайтов, който хвали автентичността на романа.
„Време разделно“ е построен през погледа на двама души – венецианецът Абдуллах и попът Алигорко, като техните редуващи се записки представят събитията през погледа на християните и мюсюлманите.
3. „Иконостасът“ е български игрален филм (драма) от 1969 година на режисьорите Христо Христов и Тодор Динов, по сценарий на Тодор Динов и Христо Христов. Създаден е по мотиви от романа „Железният светилник“ на Димитър Талев. Присъстват и елементи от втората част на преспанската тетралогия – „Преспанските камбани“. Романът “Железният светилник” е първият от четирилогията на Талев. Създаден е през 1952 г.; “Преспанските камбани” – 1954 г.; “Илинден” – 1955 г.; “Гласовете ви чувам” – 1956 г.
Основният проблем, който засяга романът “Железният светилник” е отношението между развитието на рода и историята на народа. Основната тема в романа е стремежът към просвещение, духовно израстване и борба, както и мъчително напредване в общия ход на историята, в което са вплетени човешки съдби.
Сюжетът се разиграва в края на ХIХ в. Той разказва как в малък град от западните покрайнини пристига резбарят Рафе Клинче. В тази роля влиза актьорът Димитър Ташев. Той трябва да направи иконостас в новата църква. Настаняват го в дома на Глаушеви. Рафе Клинче се влюбва в дъщеря им Катерина (изиграна от актрисата Виолета Гиндева).
Иконостасът напредва бавно. Лазар (Николай Узунов), братът на Катерина, кара художника да побърза, но Рафе го изненадва като му казва, че иска да се ожени за Катерина, която е бременна.
Ролята на майката – Султана играе Емилия Радева. Тя кара момичето да пометне. Катерина умира. Рафе е отчаян. В градчето назрява недоволство срещу духовното потисничество на гръцките владици. Арестувани и изтезавани са попът, Лазар и Рафе. След време иконостасът е готов. На него Рафе е изобразил сцени от народния бит. Младите го харесват, но старите го смятат за ерес. Художникът отново тръгва на път – самотен със своето изкуство и мъка.
4. „Козият рог“ е български игрален филм, смятан от мнозина за едно от върховите постижения на българското кино. Режисьор на филма е Методи Андонов, а автор на сценария – Николай Хайтов. В главните роли участват Катя Паскалева (Мария) и Антон Горчев (Караиван). Автор на музиката към филма е Мария Нейкова, като по-късно по текст на Богомил Гудев се ражда популярната песен „Двама“, изпълнявана от Мария Нейкова. Филмът е първият и единствен в българското кино, на който е правен римейк.
Сюжетът се развива през 17-век. Разказва как турци жестоко изнасилват жената на Караиван, докато той е в планината с овцете и тя умира. Той прибира малката си дъщеря Мария в гората и я възпитава като мъж – тя трябва да отмъсти на насилниците. Мария ги убива с рог от коза, откъдето идва и името на разказа на Хайтов, а по-късно и на филма. В планината тя среща млад овчар, в когото тя се вклюбва и забравя за отмъщението. Караиван го убива, за да върне дъщеря си към нейната мисия. Но Мария решава да последва любимия си в смъртта.
Премиерата на “Козият рог” е на 14 февруари 1972 г. Според статистическо проучване, до края на май същата година филмът е гледан от над 2 милиона и половина зрители. Макар филмът да се отклонява малко от литературния сценарий, “Козият рог” се прочува и в чужбина и дори е номиниран за участие на фестивала в Кан и за американските награди “Оскар”. Нещо повече, той е избран за един от осемте чуждестранни филма, номинирани за “Оскар”. При огромната конкуренция от световни киноленти на култовите режисьори от 70-те години на миналия век.
5. „Хайка за вълци“ е български сериен филм от 2000 година на режисьора Станимир Трифонов, по сценарий на Ивайло Петров . По едноименния роман на Ивайло Петров.
Романът е драматична сага, чието действие обхваща времето на първите години след Втората световна война с България до 1965 г. В него се разказва за съдбите на Иван Шибилев, Мона, Жендо, Калчо, Николин, Стоян Кралев, както и на техните синове и дъщери, които се сближават и се пораждат между тях страсти и конфликти. Книгата е разказ за хора, които по време на сталинизма се раждат или умират, заради това, което обичат. Хайката за вълци е символ на неистовото желание за мъст и разчистване на сметки, чийто изход е представен като душевна болка, породена от изгубеното човешко щастие.
Сериалът запазва биографичната линия при разгръщането на персонажите, но ги представя не чрез отделни паралелни биографични повествования, а чрез един общ поток, в който те са много повече обвързани и взаимозависими. Прави впечатление, че във филма общностния социален живот има предимство, пред индивидуалния. За разлика от романа, където персонажите са извадени от тяхното поместване в непосредствената им лична или семейна среда, във филма те поемат много повече социализиращи и социални принадлежности. В това отношение романът е парадоксално много по-камерен от сериала.
6. „Тютюн“ е български игрален филм (драма) от 1961 година, по сценарий и режисура на Никола Корабов. Той е създаден по едноименния роман на Димитър Димов. Филмът е включен в програмата на фестивала в Кан през 1963 година. Зрителите на филма наброяват над 4 млн., по статистически данни от книгата на Александър Янакиев от 2003 година, за която споменахме по-рано. Романът, освен, че се изучава в училище, все по-често се препрочита и от възрастни, защото неговата история вълнува и наситеността на житейската драма с романтика, алчност, политически интриги и копнеж по изчезналото щастие остават интересни и актуални през всички години. Именно за това и филмът се излъчва почти всяка година по националния ефир.
Сюжетът разказва за Борис, Павел и Стефан, които са синове на беден учител по латински в провинцията. Йордан Матев, в ролята на Борис, е амбициозен, жаден за власт, пари и могъщество, докато по-младите му братя са комунисти, отдадени на делото и партията. Борис се влюбва в красивата Ирина, в чиято роля влиза прекрасната българска актриса Невена Коканова, а Павел, изигран от Иван Касабов, е влюбен в приятелката на Ирина- Лила, която също членува в комунистическата партия. Бащата на Ирина е старши стражар от околийското управление. Тя отива да учи медицина в София, а Борис се жени за Мария (Цветана Островска), дъщерята на собственика на тютюневата фабрика „Никотиана“. След като бащата на Мария умира, Борис наследява фабриката и става богат. Но здравословното състояние на жена му постепенно се влошава, тя е психично болна и не може да разпознава хората около себе си. Ирина и Борис стават любовници, а след смъртта на Мария сключват брак. Малко преди това бащата на Ирина е убит по време на стачка в завода.
Борис прави сделки с немците, София е бомбардирана от съюзниците, а Ирина все повече осъзнава истинската му същност. Борис пие все повече и повече, разболява се и умира. Филмът завършва с посрещането на партизаните и изводът, че човешката душа е вечно търсеща щастието и любовта.
7. „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1987 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Владо Даверов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.
Кой не е чувал песента „Клетва“ на Щурците? Кой не е гледал филмът? Който не е -да се поправи и веднага да го изгледа. Това е един невероятен български филм, който показва младежкия бунт в края на 60-те години. Но малцина, може би, знаят, че преди да излезе филма е създаден романа на Владо Даверов.
Сюжетът разказва за Дана (София Кузева), дъщеря на дипломат в Лондон, която се завръща в България и е настанена в пансион на езикова гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Там учи и Иван (Христо Шопов), който е син на човек на върхушката и дори по-сериозните провинения са му простени, докато Ростислав (Георги Стайков) е приет в училището само заради способностите си и при най-малката грешка може да бъде преместен. Освен че харесва и двамата, съученичката им Марина е човек, който обича сложните интриги, в които скоро ще бъде въвлечена и Дана. В училището се разследва бременността на ученичка и преподавателите са изнервени. Обикновените младежки лудории се разчитат като потенциални престъпления. А в един момент се случва непоправимото.
Филмът „Вчера“ остава актуален и утре, защото съдържа в себе си откъси, които достигат до съзнанието на широка публика. Друга причина, която го увековечава, е силата, която носи, в примес с бунтарския дух.
8. „Лавина“ е български игрален филм (драма, приключенски) от 1982 година. Негов автор е Блага Димитрова. Режисьори и сценаристи са Ирина Акташева и Христо Писков. Интересен е фактът, че 8 години не се разрешава заснемането на филма, а по-късно той получава специална награда на Международния кинофестивал, Делхи 1983г. Филмът и книгата могат да накарат всеки да настръхне, а тяхната актуалност по никакъв начин не избледняват с времето.
Подходът за филма „Лавина“ е нетипичен, защото неговото създаване върви по обратен ред – първо възниква сценарият, а после романът. Първото издание се появява през 1971 г. с обозначение роман-поема, което след това става само роман. По-късно последват и други преиздавания.
Романът „Лавина“ (1971), разказва за трагичната и същевременно героична съдба на група алпинисти, част от които загиват в планината.
Блага Димитрова посреща новата 1965 г. на хижа Райпод в. Ботев, в компанията на алпинисти, които разказват за преживелици по планините, включително и за гибелта на свои колеги и приятели под лавини. Между тях е инж. Ценка Василева, Сашо Радев и др.
На 16 декември се случва най-голяма трагедия в българския алпинизъм. На склона на връх Орлето, между върховете Малка Мальовица и Мальовица, лавина пада и затрупва шестнадесет души. Единадесет от тях загиват. Това са Мария Тутурилова (единствената жена сред шестнадесетте), Иван Цветанов, Тончо Деянов, Александър Ботев, Христо Йонков, Михаил Угляров, Тодор Николов, Костадин Върбенов, Вуто Колчев, Красимир Мартинов и Чавдар Костадинов (най-младият в групата, тогава едва на 17 години). Оцеляват само Емил Станчев, Петър Варенчик, Георги Топалов, Георги Стоянов, Спас Малинов. Именно тази трагедия вдъхновява Блага Димитрова да напише сценария за филма „Лавина“ (излязъл едва през 1982 г.). Филмът не следва пряко събитията от Орлето, но предава духа и философията на случващото се в планината.
Блага написва сценария с название „Лавина“, който е приет от художествения съвет на студията в Бояна, но не е пуснат в производство. А три години след излизането на романа Цанка действително попада под лавина и си счупва ръката при лакътя в края на януари 1974 г.
9. „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев. Създаден е по едноименната повест на Емилиян Станев. Това е една вдъхновяваща и драматична любовна история, която може да докосне всеки.
В главните роли във филма влизат сръбският актьор Раде Маркович- в ролята на Иво Обретенович, който е сръбски военнопленник, а Елисавета е изиграна от Невена Коканова. Още по време на снимките на Тютюн, където Въло Радев е оператор, вижда Невена в образа на Елисавета, жената на строгият полковник Михаил, който се играе от актьора Михаил Михайлов. По статистически данни на „СИНЕМА.bg. 100 години филмов процес, личности, филми, салони“ от 2003 година, зрителите на филма наброяват над 2,5 млн.
Основните теми в „Крадецът на праскови“ са свободата и щастието. Сюжетът на любовната история се развива през Първата световна война във Велико Търново, където е организиран лагер за военнопленници. Охраната е слаба, а пазачите и затворниците са в близки приятелски отношения.
Иво Обретенович (Раде Маркович) е подпоручик от сръбската армия – пленник в лагера. При опита си да набере малко праскови от градината на коменданта се запознава със съпругата му – Лиза (изиграна от актрисата Невена Коканова). В началото Лиза е представена като угнетена жена, която се е примирила със съдбата си. Съпругът и е полковникът, който се прибира всяка вечер и мие ръцете си по един и същи начин и разказва монотонно новините от деня. Именно за това Лиза е като птица в клетка, която се е оставила в ръцете на властния си съпруг. Тя е жена на средна възраст, която е загубила красотата си. Авторът я описва като жена, която някога е била най-желаната компания по празненствата и най-красивата от всички. В поредния летен следобед, тя чува звънеца от градината. Когато отива, вижда един раздърпан и мургав мъж, който си е откъснал от прасковите. От този момент между двамата пламва любов. Тайните срещи между Иво и Лиза са откъсване от мъчната действителност. Угнетената жена, която е Лиза в първите сцени, изведнъж е изцяло променена. Лиза отново започва да живее. Но щастието ѝ е огорчено, когато Иво е прострелян. Тогава и животът за нея приключва.
Във филма началната картина на повестта е изместена, защото започва с каменни кръстове, черни забрадки, епидемии и военнопленническия лагер. Образът на Иво Обретенович в повестта е описан с няколко думи: ”Краката му бяха боси и одраскани. Беше мургав и колкото да бе отпаднал и нечист, личеше че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани, смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник”. Във филма биографията на Иво е разгледана по-подробно, отколкото във повестта. Образът му е поставен във взаимоотношенията му с Лиза и с хора от пленническия лагер. Във филма се появяват и два нови персонажа. Първият е френският офицер- Дьо Гревил, а другият е на поручик Варенов. Добавени са и няколко сцени, една от които е срещата на Лиза и войнишките вдовици в църквата. Лиза пали свещ, въпреки че не е изгубила мъжа си и не знае какво са глад и мизерия. Изведен в курсив е моментът, в който Лиза и една от вдовиците разменят мълчаливи погледи. Срещата в контражур на Иво и Лиза, открива мотива за светлината и мрака. Мотивът за светлината е изразен от силната и чиста любов между двамата, а мотивът за мрака от невъзможността да бъдат заедно. Филмът завършва със смъртта на Иво, който е застрелян. В повестта е отразена и смъртта на Лиза, която се самоубива.
10. „Записки по българските въстания“ е български 13 сериен игрален филм (драма, исторически) от 1976-1980 година, по сценарий и режисура на Георги Бранев и Веселин Бранев. Той е създаден е по книгата „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов. Това са вечна книга и филм, които остават в историята на България, и всеки един българин трябва да прочете и да изгледа.
Основните събития описани в „Записките“ са несполучилото Старозагорско въстание, образуването на Гюргевския революционен комитет, подготовката на Априлското въстание, Великото народно събрание в Оборище, сформирането на Хвърковатата чета на Бенковски, хода на въстанието и най-вече случилото се в Пловдивски революционен окръг, в който е апостол самият автор. Разказът завършва с погрома на въстанието. „Записките“ остават недовършени поради ранната смърт на автора.
Захарий Стоянов разказва и за живота си като медвенски овчар, шивашки калфа в Русчук, дейността си като организатор на революционни комитети из пловдивските села и несгодите на турския плен.
Широкият поглед на автора превръща творбата му не само историческо и мемоарно съчинение, а дава цялостна представа за живота в България в последните години преди Освобождението.
