Какво право има един художник да използва други хора в своята работа – да нахлуе в живота им, да наруши личното им пространство или да им причини вреда? Какво сме способни да простим в името на изкуството?
Това са въпросите които си задавах преди 10 години, когато за клас по изкуство, воден от Таня Бругуера, за завършващи, платих на мой съученик един долар за да се сприятели с моята приятелка Лаура и да напише доклади, относно това как тя вижда начина, по който Лаура се справяше след наскорошно прекратена връзка. В последния ни час, раздадох папка, съдържаща тези доклади и фотокопие на този чек за един долар, който подписах. Папката стигна последно до Лаура. Гледах през чиновете, докато тя четеше документа на моята загриженост, но и предателство.
Имах шестица за изпита, но загубих приятелката си. Това беше ужасно нещо, но бях само на 21 години и бях обсебена от Софи Кале и линията между изкуството и живота.
От 70-те години на миналия век Кале многократно ни кани да поставим под въпрос дали художниците трябва да подържат същите стандарти, като другите хора. Когато поглеждаме нейните работи, ние трябва да се запитаме, дали при навлизането в нечие лично пространство, или предателството на нечие доверие е допустима емоционална цена на изкуството.
През 1979 година Кале преследва мъж, с когото се среща на откриването на културно събитие от Париж. Тя го следва до Венеция, където прекарва две седмици в шпионаж, като го заснема, докато е бил в град по работа. Тя представя снимките заедно с текста, описващ детайлно нейните наблюдения и чувства през този период, като се подписва с псевдонима Suite Vénitienne. Въпросният мъж е бил назован от нея само като Henri B. Този човек е първата неволна жертва на артистичната игра на Кале.
По-късно през 1983 година тя намира изгубен адресен тефтер на улицата. Прави ксерокопие на съдържанието му преди да го върне. След което тя позвънява на всеки един от контактите в него, за да ги разпита относно личността на собственика и публикува нейните открития като поредица наречена „Адресен тефтер“ във френското списание Libération. Собственикът на тефтера е бил режисьор на документални филми Пиер Баудри. Заплашвал я е, че ще я съди, писал е отворени писма до Libération и дори е изпращал на вестника голи снимки на Кале, като е искал да бъдат публикувани във вестника в знак на отмъщение.
Този директен отговор на Баудри по никакъв начин не е притеснил Кале и в края на краищата тя дори го е включила в своята поредица.
За нейното следващо творение „Хотелът“ (1983 г.), Кале е работила като камериерка, изучавайки и документирайки личните вещи и писанията на гостите на хотела. Разглеждайки този етап от живота на Кале, ние може да направим извода, както за любопитството на Кале, така и за това, че всеки път когато оставаме в хотел, нашите лични вещи може да станат обект на проучване. Какво може някой като Кале да научи от нашето мръсно бельо, ровейки се из нашите чехли, дневници и пощенски картички? Възможно ли е тя да ни разтълкува погрешно?
Ключов елемент от тези ранни творби на Кале е в това, че хората, които проследяват нейното творчество се чувстват съпричастни на нейните прегрешения. Приканвайки ни да се потопим в нейните разкази и наблюдения, тя ни кара да съчувстваме на воайорството й, дори когато се запитваме за него. Но не само Кале навлиза в личното пространство на тези непознати хора и наблюдава живота им без тяхно съгласие. Може да не приемаме нейните методи, но самия факт, че обръщаме внимание на нейните творби ни прави мълчаливо съгласни в опрощаването ѝ.
Десетилетия по късно, обаче, въпросът който все още остава на тези творби, е дали те са етични или не? Дали Анри Б., Пиер Боудри или тези гости на хотела имат право на личен живот? Може ли някой от нас да очаква да бъде защитен от вижданията на творците?
По-късно е имало поредица от подобни случаи, които са водели към същите спорове. Но интересното в тези произведения е, че докато основата им се крие във въпроса за правото на личен живот на личността, всъщност самите произведения разказват твърде малко за своите герои. При четенето на текстовете, придружаващи работите на Кале, ние научаваме много повече за преследвача, отколкото за преследваните. Лесно е да разберем чувството за нещастие, което е изпитвал Анри Б. и много други хора, станали жертва на подобен вид творчество, но може би същността на проблема са крие в това, че творците са използвали образите и идентичностите на тези непознати хора, за да създават произведенията си, без да имат морално право за това.
В играта между частното и публичното, творците имат както правото, така и възможност да провокират, шокират и безпокоят. Онова, което често не успяваме да осъзнаем, обаче, е че като им дадем поле за изява, ние като зрители им даваме позицията да властват над нас. Може би, въпросът не е дали артистите имат правото да навлизат в личния ни живот или да ни обезпокояват, а по-скоро защо ние им го позволихме.
Не се гордея с това, което причиних на Лаура в началното училище. Десет години по-късно се ужасявам от моето безразсъдство и не мога да си спомня с какво точно съм се оправдавала. Но помня много добре колко изненадана се почувствах от силния гняв, който видях в Лаура. Очаквах разбиране от нейна страна, защото исках тя да признае моите умствени способности, да помисли и за нюансите на личния живот, и да повярва и усети това несигурно чувство на власт предизвикано от думата „изкуство“. Чудя се дали това е въпросното оптимистично мислене, което води Кале и другите творци. За тези, които посвещават целия си живот за тяхната работа, може би е възможно да им се струва странно, че другите също са готови на това.
Наташа Бел е писателка, живееща в Лондон. Дебютният й роман “Изложба Александра” е за любовта, загубата и изкуството.
https://www.artsy.net/article/artsy-editorial-artists-bend-ethics-arts-sake
