Павел Койчев: „Човек се ражда и ляга, след това сяда и накрая тръгва, като дойде старостта е обратното“
Павел Койчев е от космополитните творци. В Ню Йорк го наричат художник на милениума. Световнопризнатият скулптор действа с мащаб, а ръцете му извайват колоритни “изкушения” на изкуството.
„Лично предизвикателство и изкушение. Въвлича, въвлича и ако нямаш потенциал да се справиш с това изкушение, резултатите се виждат от зрителя”, споделя той.
80-годишният Павел Койчев вае между пръстите своите триизмерни скулптури-приказки: илюзорни разкази за едно по-щастливо човечество; милостиви притчи за неслучилия се проект Господен… И не иска нищо за себе си…” Роден е на 30 май 1939 г. в София. През 1966 г. завършва специалност „Скулптура“ в Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София. През 1982 г. организира първата си самостоятелна изложба. От 1984 г. се включва във всички по-важни национални изложби, организирани в страната и чужбина. През 1999 г. участва в изложението „Световни художници на хилядолетието“ в централата на ООН в Ню Йорк. През 2002 г. е един от тримата художници, представили България на Международното биенале във Венеция. Павел Койчев има множество самостоятелни изложби и проекти в България и по света. Негови произведения са притежание на Националната галерия (София), на Софийската градска художествена галерия, на галерии в страната и частни колекции в Австрия, Дания, САЩ, Белгия и др.
Павел Койчев е автор на проектите „Торният бръмбар“ край НДК в София (1995 г.), „Стадото“ (2000 г.), „Обиталище“ на пл. „Княз Ал. Батенберг“ в София и пред църквата Notre Dame de la Chapelle в Брюксел, „Къщите, лятото, морето“ (2005 г.), „Скулптури от оникс“ (2006 г.), „Високомерна разходка“ (2006 г.), „Преносителят“ (2007 г.), „Градежът“ – край село Осиковица (2008 г.), „Водна паша“ (2009 г.), „Под масата“ (2009 г.)., „Явления и изкушения“ – край село Осиковица (2016), “Четири скулптури, забити в морето” (Созопол 2017) и др.
„Павел Койчев винаги ме е удивлявал с оригиналните идеи на своите творчески хрумвания, с неконвенционалната асоциативност на интуитивните си търсения. Още когато художникът се “появи” за пръв път със своето енигматично “Стадо” от черни биволи и се заговори за неговото ексцентрично изкуство (2000). Още когато неговото “Обиталище” (2001) сред центъра на София предизвика естетическо недоумение със своите интровертни форми. Още когато със “Складът” (2002) в галерия “Райко Алексиев” скулпторът ни въведе в тайнството на своята “лаборатория” и демонстрира умението си да борави свободно с формата, противно на показната монументалност и натрапчивата помпозност. Още тогава ценителите на изкуството разбраха, че с предшестващото “мълчание” в годините на соца скулпторът е трупал не само майсторство и умение да освобождава скритите в “материала” изразни средства, но и да импровизира, да подчинява формата на своите неконвенционални персонажи, без да натрапва някому представата си за света и неговите пространствени измерения.
Впрочем този художник винаги ме е изумявал със своята скромност и простота, с притаената си мъдрост, в която няма и сянка на всезнайковщина или надменно парадиране, характерни за някои от майсторите на родното ни художество. Така съм запомнил Павел Койчев като мой събеседник в едно подземно кафене, забутано някъде срещу “Докторската градина”. Дори за големите неща, които той самият прави, кой знае защо винаги говори с някаква странна и приглушена стеснителност.
Със същата негова деликатност през отминалите години някак си неусетно се появиха “Градът” (2004), “Къщите, лятото, морето” (2005), “Преносителят” (2007), “Водна паша” (2009) – изложби и инсталации, с които художникът концептуалист всеки път изненадваше публиката със своите уникални асоциации и хрумвания. Едва ли е случайно, че негови творби “заживяха” в парка на големия белгийски колекционер Юго Вутен, други – в престижната колекция на фондация “Петер Лудвиг”, разказва за него писателя, журналист и преводач Борис Данков.
Именитият български скулптор е 18-ия носител на наградата “Аполон Токсофорос” през 2017 г. „Това е творец с голяма фантазия и неуморим дух, споделя за него в изказването си артистичният директор на фондация “Аполония” Маргарита Димитрова. “Творец, който спокойно може да бъде наречен мъдрец и представител на световната култура”.
Автор е на бронзовата статуя на древна тракийка, носеща светлината, поставена на вълнолома на пристанището на Царево в края на юни 2014 г. Силуетът на статуята препраща към каменните кариатиди, които носят гредата в гробницата в Свещари. Фигурата е висока 5 и половина метра и тежи около 3 тона. Сливенска митрополия се противопоставя на проекта, тъй като интерпретира фигурата като тракийска богиня, и предлага на нейно място да има кръст. Участвал е в множество национални и международни изложби и биеналета, включително и в изложението „Световни художници на хилядолетието“ в централата на ООН в Ню Йорк през 1999 година.
