“В момента, когато нашето въображение и способността ни да правим асоциации са в своя пик, ние вече не четем отпечатаното върху страниците, а плуваме в потока на импулси и вдъхновения, които ни достигат чрез текста.”
Наскоро, докато се возех в автобуса, станах свидетел на радостта на малко момиче, което току-що бе успяло да разчете думите от малката книжка, стиснала в ръце. Седнала на седалката до своята баба, щастието й се преместваше с онова приятно задоволство, което ни връхлита, когато направим нещо както си трябва. Изражението й бе така искрено и неподправено, че изведнъж самата аз се видях като дете, което е държи своята “Енциклопедия за животните” и се радва, че успява да разкодира смисъла от непонятната до съвсем скоро върволица от символи. Няма как да не сте изпитали и вие това усещане на сладка доволство, да не говорим пък за съпровождащото поглъщащо любопитство, след като за първи път сами сте се потопили в безграничната вселена на писменото пространство. Да чувате приятния звук от обръщане на страница след страница, докато се губите в изпълнените с приключения на любими герои редове.
Някак с времето, докато порастваме и усвояваме все повече четивната техника, тръпката от овладяването на “магично умение” се превръща в навик. Майсторството ни да изчитаме приказни истории преминава към ежедневна дейност и постепенно приемаме чудния ни нов талант за даденост.
Никой не е реконструирал трансценденцията на думите по-красиво от носителя на Нобелова награда писател Херман Хесе в сюблимното си есе от 1933г. “Магията на думите“, намерено в посмъртно публикувания му ценен сборник “Моите убеждения: Есета за живота и изкуството”.
“Сред многобройните светове, които човек не получава като дар от природата, а създава чрез собствения си разум, този на книгите е най-чудесният. Без думите, без писането на книги, нямаше да има нито история и изобщо концепцията за човечество . И ако някой се реши да затвори в малко пространство, в малка къща или пък стая, познанието на човешкия дух и да го превърне в свой собствен, той може да го постигне единствено със събирането на книги.”
Въпросът каква е ролята на книгите и какво представляват те за нас е траен. За Кафка те са “брадвата, която пропуква замръзналото море вътре в нас”, за Карл Сейгън са “доказателство, че хората са способни да сътворяват магия”, Джеймс Болдуин пък гледа на тях като “начин да промениш съдбата си”. Приближавайки се до Галилей, който възприема четенето като “способ да развиеш свръхчовешки умения”, ето как Хесе разглежда фундаменталната роля на писаното слово:
“Повечето народи са приемали думата и писането за свещени и магически, за много от тях да наименува и изписва се е считало за сакрално действие, овладяващо природата чрез духа. Навсякъде по света се смята, че дарът на писмеността има божествен произход, поради което актът на четене и писане са били запазени като тайни исакрални изкуства, достъпни единствено за свещеничеството.
Днес, съвсем очевидно, цялата концепция е напълно променена. Светът на писаното слово и интелектуалното развитие е отворен за всички… Да умееш да четеш и пишеш е малко повече от умението да дишаш. На създаването и прочитането на книга е отнета аурата нейната магична заклинателност и привилегирован статут.. От либерална и демократична гледна точка това е положителен напредък и се приема за необходима част от общия прогрес. От друга страна, обаче, може да се разгледа и като опростяване и девалвация на духа.”
Хесе предлага една оптимистична гледна точка срещу дистопичните възгледи за смъртта на книгата. Според мрачното гледище, популярно още век преди неговото есе, литературата изобщо предаването на мъдрост чрез текст ще бъдат повалени от техническия напредък. Радиото и телевизията(както и интернет в наши дни) не са заплаха, защото книгата само по себе си притежава уникална стойност и дух:
“Не трябва да се страхуваме от унищожението на книгата в бъдеще. Напротив, колкото повече нуждата от забавление и познание е задоволена от други технологични средства, толкова повече тя ще отстоява достойната си позиция. Дори и най-наивното опиянените от идеята за прогрес скоро ще трябва да признаят, че изразяването чрез думи, изговарянето в писмен вид, е вечна необходимост.”
През 30-те години вече започва да се приема, че новите технологии всъщност не изместват четенето, а развиват своя отделна ниша. Когато това бъде напълно ясно и понятията за отделните форми на изкуства изяснени, ще се усети облекченото напрежение между литературата и настоящите й “врагове”. Тогава, както се случва с живописта и фотографията, няма да бъде оправдана концепцията за вреда на киното върху литературата. Но не трябва да забравяме, че гласът на Хесе идва от 30-те години на миналия век.
Самият акт на четене като магическо лично съприкосновение с текста е дейност неизменчива, която никоя друга форма на изкуство не може да замени:
“Законите на духа, подобни тези на природата, не се променят особено и е невъзможно да ги “отхвърлим”. Свещеничеството и астролозите могат да бъдат разпуснати и лишени от своите привилегии, Откритията или поетичните достижения, които някога бяха тайно притежание за малцина избрани, сега са достъпни за мнозинството, което дори може да бъде принудено да учи за тези съкровища. Но това е само повърхностното проследяване на събитията. В действителност в областта на духовното нищо не се е променило особено след като Лутер преведе Библията от Лутер и Гутенберг изобрети своята печатна магия. Магията е все още тук и духът на знанието витае, притежаван от тези, които искат да познаят.”
То се съдържа в написаното от една творческа прослойка, чието вечно слово продължава да омагьосва общественото мнение и след години, векове, дори хилядолетия. Независимо дали става дума за древната философия, преоткрита в края на 19-ти век от Запада или разсъжденията на Спиноза и Кант, Хесе назовава тези медиатори на знание с думата “поети” в широкия смисъл на думата, като сам ни предава през десетилетията своето гледище за това как се предава истина и знание: “Поетите се раждат и умират, познати на мнозина или от никого, някой път опознаваме работата едва след тяхната смърт, често десетилетия по-късно… Изведнъж извисявайки се от гроба, сякаш времето не съществува.”
Днес четенето е достъпно за всекиго, но не всички оценяват какъв ценно умение притежават. Детето, гордо от научената азбуката, минава през поредица от предизвикателства. Първо прочита изречение, след което кратка история, приказка… И някои, изглежда, не са били “призовани”, използват усвоената техника, за да прочитат ежедневната спортна колонка във вестника или секцията с бизнес новини. Но пък има такива, които остават завинаги запленени от чудото на думите. Именно от тях израстват четците. Може би като малки откриват няколко поеми и истории… И вместо да им обърнат гръб след като се научат да четат, пристъпват напред, за да открият колко огромен, колко разнообразен и благороден е този свят!
Отначало възприемат тази вселена като малка красива градина с легло от лалета в нея и малко езерце с рибки. Постепенно градината пораства в парк, в пейзаж, в кътче от земята, в света. Превръща се в рая или в Кот д’Ивоар, примамва с винаги различно очарование, разцъфтява в цяло многообразие от нови цветове. И това, което вчера ни се е струвало градина или парк, или джунгла, днес или утре ще припознаем като храм, храм с хиляди зали и дворове, в който се съдържа духа на всички времена и народи, търпеливо чакащи да се събудят, вече готови да припознаят хилядите гласове на многообразието си от явления като единство. И за всеки истински читател от напластяването на смисли изглежда различно, но сходното е, че всеки се търси и намира в него… Хиляди пътища водят през до хиляди цели и никоя от тях не е окончателна.
Половин век преди Боб Дилън да напише: “светът повече не се нуждае вече от нови песни. (защото) има достатъчно, които хората да слушат, ако искат да слушат”, Херман Хесе декларира сходното. Факт, който с който би се съгласил всеки читател.
“Всеки четящ може, дори и ако никога вече не се публикува и една нова книга, да прекара десетилетия и векове, за да изучава, да преосмисля и да се бори със значението на тези, които има.”
Авторът на “Сидхарта” намира омайващата мистериозност на разхождането из лабиринта от думи в неговото постоянно разширяване. Нови стаи, нови коридори се оформят, колкото по-сензитивно и асоциативно се научим да преминаваме през текстовете, толкова по-ясно ще прозираме всяка отделна мисъл. Построяваме безкрайни коридори от препратки и е сюблимно, когато открием, че всичката красота и очарование се крият именно в криещата се в съвсем мъничкото уникалност. В същото време осъзнаваме как как всичките тези стотици хиляди гласове на народи от различни епохи, говорещи едновременно през всички времена, се стремят към едни и същи цели, призовават едни и същи богове, но с различни имена, мечтаят, страдат и скърбят като един човек. От многобройните текстове назад във времето в отделни ескатични мигове към читателя се взира благородната трансцедентна химера: лицето на човечеството(или хуманността) с неговото очарователно единство на хиляди противоречиви черти.
