Съдбата бе крайно жестока към него.
Но и той не бе по-милостив към себе си.
На младини е имал и щастливи мигове, но после животът му се изпълни със страдания и кошмари.
Знаеше само едно средство, за да ги надмогне- като рисува непрекъснато, без да спира, тъй както диша.
Филип Панайотов
Тази пролет се срещнах с Емилия Панайотова, съпруга на Ангел Панайотов , самата тя известен художник и керамик. Искаше да ме запознае с творчеството на съпруга си, починал през 2008 г.
Бързото прелистване на каталога, който ми подаде Емилия беше достатъчно за да знам, че изложбата на Ангел Панайотов ще е следващата, за която ще работя. Бях до извора и ми подаряваха възможността да черпя до насита. Държах в ръцете си книгата с репродукции и те излъчваха усещане за истинско, мощно изкуство. В подобни моменти винаги съм се чудила с какво се занимават младите изкуствоведи и не биха ли могли в свободното си време да изследват и систематизират творчеството на неизвестни или малко известни, но достойни и истински оригинални автори, да сътрудничат с галериите в популяризирането им?
Няколко часа по-късно четях текста към каталога, написан от брата на Ангел, проф. Филип Панайотов. Полека събирах частици от живота на художника. Жестокостта на времето и преживяното от семейството му, силата и привързаността, между тези личности ме караха да мисля и за един друг брат- Тео…
Ангел Панайотов е роден на 20 ноември 1927 г. в с. Златарица в семейството на българин от Дебърско, Македония. Бъдещият художник учи последователно в Търновската мъжка гимназия и в гр. Елена, записва се в Свищовската търговска гимназия, но мечтата му е да завърши Софийската художествена академия. След като не го приемат, постъпва в Техникума по керамика и стъкло, след което работи като декоратор в заводите „Китка“ и „Изида“. През 1958 г. се явява на конкурс, спечелва стипендия и заминава да учи “Керамика” в Берлинската художествена академия. Учи при големия Вернер Клемке, а по-късно преподава на децата му живопис. Още като студент прави самостоятелни изложби в Берлин, Потсдам и Рощок. През 1962 г., в Берлин на поредната си изложба, изнася беседа на тема “Как да слушаме живописта и да гледаме музиката”. Артистичният свят го аплодира. Това , вероятно, е бил един от звездните мигове в живота му.
По време на престоя си в ГДР Ангел Панайотов се изправя пред трагичен сблъсък със “системата”. Опитват се да го вербуват от Щази и да го използват като доносник в Западна Германия. След като той категорично отказва е подложен на психологически натиск и преживява огромен душевен срив.
Завръща се в България през 1966 г. Първите месеци и години минават по лекари и болници. А после постепенно се завръща към живописта. Непрекъснатото рисуване е единственото спасение от преживените в миналото кошмари. Прави изложба в сладкарницата на „Раковски“, но не успява за реализира мечтата си за изложба на Централна гара.
Умира на 27 ноември 2008 г., изтощен от тегобите на тежката си участ. В същата година, като малка реабилитация, излагат негов „Автопортрет с шапка“ на голямата изложба автопортрети в Софийска градска галерия.
Подборът на произведения, който направих за тази изложба е с акцент на автопортрета и портрета. Има пейзажи, натюрморти, сюжетни композиции. Мисля, че колкото и да е бил наранен от хората, художникът е запазил в себе си до последно любовта и любопитството си към тях. Струва ми се, че повечето му автопортрети са функция на хората около него в даден момент. Много силен период в творчеството му в България са 70-те години и именно от тогава са повечето изложени произведения в тази изложба.
За творческите му години в Германия може само да гадаем по силата на малкото съхранено изкуство след връщането му в България; бил е безпощаден към себе си и е унищожавал това, което не го е удовлетворявало. Вероятно, под псевдонима Анжело, с който е бил известен в Европа, картините му обитават десетки частни колекции. Дали някога ще попаднем на картини от този период? Надявам се!
Още за живота и творчеството на Ангел Панайотов може да видите в каталога на издателство “Захарий Стоянов” с автор Филип Панайотов, 2012.
Вихра Пешева
