БОЯН АНГЕЛОВ: „НАЙ-ЗНАЧИМАТА НИ ЦЕННОСТ, СЪЗДАДЕНА ПРЕДИ ПОВЕЧЕ ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЕ, Е БЪЛГАРСКИЯТ КНИЖОВЕН ЕЗИК“
За българския книжовен език – за мястото и ролята му като фактор в европейската културна история, е говорено и изписано много. Свещеният език „на нашите деди“! Създаден преди векове, днес милиони хора по целия свят, четат и пишат на българска кирилица. Българският език е признат за официален в рамките на Европейския съюз и е една от най-големите ценности, които притежаваме като народ и държава. Последователен радетел и ревностен защитник на идеята за запазване чистотата на българския книжовен език е и Председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов – поет, белетрист, преводач и общественик. Завършил е специалностите Философия и Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, както и аспирантура в Института за философски изследвания при БАН, със защитен докторат на тема „Влияние на античната философия върху Българското възраждане“. В Швейцария завършва Академията за педагогически науки, с признат докторат, където специализира и преподава в областите на гьотеанистическата естетика и историята на философските системи. Автор е на над 20 поетични книги, както и на книги с историко-философска и литературно-критическа насоченост. Негови творби са превеждани на английски, немски, френски, украински, гръцки, испански, италиански и още много други езици. Боян Ангелов смята, че не само е крайно наложително, но и че сме закъснели във времето, за приемане на Закон за българския език, писменост и книжовност. Убеден е, че от него в голяма степен зависи и бъдещето ни като държава. Вече пета година той оглавява една от най-авторитетните културни организация в България – писателския съюз и както той самият казва – седи на „горещия стол“, в който някога е седял и Вазов. Независимо от разнородните мнения през годините, които се налагат за мястото и ролята на този Съюз в културния живот на България, той остава в паметта на поколенията с присъствието на големите имена в българската литература от началото на миналото столетие до наши дни. Вазов, Славейков, Яворов, проф. Балабанов, д-р Кръстев, проф. Шишманов, Йовков, Елин Пелин, Стоян Михайловски, Кирил Христов и още много други, са само част от плеядата талантливи български писатели, които оформят облика на културния живот на България в онези първи години. И не само това. Те са не само колоси на литературната мисъл и талантливи автори, но са и творци, с които всяка нация би се гордяла. За съжаление обаче, днес младият човек расте във време на иновации и технологични революции и все по-рядко обръща поглед към тези, в чието творчество е съхранена народопсихологията на цял един народ – с традицията, възторга и упадъка, с духовното надмогване… Защото, за да го има цвета на съвременните творци днес, трябва да го има и корена, от който той се храни. Корен, който не може да бъде премахнат и без който дървото не може да създава своите плодове. Ролята на Боян Ангелов, като творец и председател на Съюза на българските писатели, е като на апостолски труженик, който окопава и полива това дърво, за да може коренът да попива все повече от живителната влага, за да се раждат плодовете. Той наистина прави така, че да докаже на дело своите думи, че „писателите са мост между традицията и бъдещето“. Със своята дейност той прави всичко възможно за изграждане авторитета на Съюза, за да бъде припознат и от държавните институции. Боян Ангелов дава възможност за изява на млади автори, прави възможно популяризирането на нови имена, но заедно с това е с уважение и почит към онези писатели, които вече имат нужда от помощ и подкрепа – морална, физическа и материална. С особена непримиримост и яростна категоричност е към пошлата и нестойностната литература, но която за съжаление се толерира и агресивно си пробива път, намествайки се в понятийното пространство за изкуство. И няма как да е по друг начин, защото неговото философско усещане за изкуство и естетиката на изказа, са съвсем различни.
Предлагам на читателите на в. „България СЕГА“ едно интервю с Боян Ангелов.
С.Г.: Г-н Ангелов, как се ръководи творчески Съюз, който е на 105 г.? Тежи или помага фактът, че едни от най-големите имена – класиците на българската литература, са създавали историята му?
Б.А.: Не искам да крия, че Съюзът на българските писатели е творческа организация, която не получава от държавата субсидия вече почти три десетилетия. И преди демократичните промени от 1989 г. това сдружение не е получавало централизирана държавна помощ, тъй като се е издържало от приходите на своето издателство „Български писател“. Криворазбраната либерализация на българската култура нанесе непоправими щети върху днешния духовен облик в страната. Литературните процеси се диктуват от фондове и фондации, обслужващи небългарски интереси. Обществената ни телевизия излъчва до втръсване едни и същи лица, представящи се за „рекламно лице“ на съвременната литература. Не отричам, че трябва да съществува плурализъм и в литературния живот, ала това едностранчиво отразяване на културните процеси отблъсква стотици писатели. Сякаш нищо не се е променило от старото тоталитарно време. А тази „обществена“ Българска национална телевизия струва на нас, данъкоплатците, десетки милиони левове годишно. Няма да забравя как преди няколко години в предаванията за култура по БНТ беше отразен Празникът на българската поезия, съвпадащ със стогодишнината от гибелта на Димчо Дебелянов на фронта при Демирхисар. Повече от час „мъдри“ литератори със също тъй „мъдри“ модератори се възхищаваха на някакъв писател-хомосексуалист и на неговите белетристични откровения. За българската поезията и за нейното висше олицетворение Димчо Дебелянов – нито дума!
Звучи почти невероятно, но в подобна среда трябва да оцеляват Съюзът на българските писатели и неговите повече от 800 действителни членове. Радвам се, че в лицето на Президентската институция намираме разбиране и подкрепа. Имаме добро сътрудничество и с Министерството на културата, с редица български общини. С помощта на кметове – истински родолюбци – успяваме да връчваме литературни награди на имената на отишли си от света български писатели: Димитър Димов /община Ловеч/, Нешо Бончев и Стоян Дринов /община Панагюрище/, Пеньо Пенев /община Димитровград/, Иван Вазов /община Сопот/, Иван Богоров /община Карлово/, Теодор Траянов, Никола Фурнаджиев, Димитър Бояджиев, Райко Алексиев и Иван Динков /община Пазарджик/, Христо Фотев /община Бургас/, Георги Караславов и Слав Хр. Караславов /община Първомай/, Ламар /община Троян/, Богдан Овесянин /община Стрелча/, Дора Габе /община Генерал Тошево/, Иван Нивянин /община Борован/, Александър Вутимски /община Своге/, Елин Пелин /община Горна Малина/ и др.
С.Г.: Какво наследихме в духовен аспект от тях?
Б.А.: Наследили сме тяхната неуморимост в отстояването на българския език като вековна съкровищница на идеи и идеали. Не случайно Иван Вазов започва своето безсмъртно стихотворение „Българският език“ с думите „Език свещен на моите деди…“. Трябва всекиму да бъде ясно, че българските писатели няма да изменят на това верую, независимо от съществуването на едни или други политически конюнктури. И смея да се надявам, че всеки достоен българин е приел това като свой дълг, независимо къде се намира – в пределите на държавата или извън Отечеството ни.
С.Г.: Успя ли съвременната българска култура и литература да съхрани традицията и да я надгради?
Б.А.: Ако не се получава подкрепата от властимащите, това е дълъг, труден и неправолинеен процес. Вече казах, че имаме подкрепата на редица български общини, като се надявам, те да стават все повече. Иска ми се да спомена някои населени места в страната, където това разбиране придобива съвсем конкретни измерения. Такива общини са: Разград, Петрич, Свищов, Белоградчик, Асеновград, Ямбол, Харманли, Сливен, Хасково, Ардино, Кърджали… С община Бяла Слатина сме в преговори за учредяване на литературна награда на името на Николай Хрелков, чиято 125 годишнина ще бъде чествана през есента. През миналата година подписахме договор за съвместна дейност с община Смолян – там се проведе празникът на поезията, а през септември т.г. ще връчим съвместно литературна награда на името на Николай Хайтов, чиято стогодишнина отбелязваме с различни инициативи в столицата и страната. Мисля, че това са стъпки, с които надграждаме традицията.
С.Г.: Какво мислите за съвременното общество днес, в глобален аспект? Каква е ролята на изкуството и литературата в него и как то би могло да повлияе положително на обществените процеси?
Б.А.: Художественото изкуство и художествената литература в частност оказват значимо влияние върху обществените процеси, но досегашният горчив опит показва, че не е по силите й да предотврати злобата и недалновидността на политическите доктрини. Жаждата за хегемонизъм от страна на големи държави и съюзи обрича малките държави и народи на бедствия и нещастия. Писателят е длъжен да защитава слабите и лишените от силата на властта хора. Той трябва да лекува човешката душа, да дава надежда и да предпазва от бъдещи злини.
С.Г.: Една от любимите ми поетеси, Мария Лалева, пише:
Когато поетите плачат
е точното време да виждаме
във думите сила и слабост,
в римите – лудост и смисъл.
Вие, като поет, плачете ли и за какво?
Б.А.: Трудно би се намерило нещо, което би ме накарало да се просълзя, но загубата на близък човек не може да се приеме с безразличие. Винаги се просълзявам, когато си спомням, че, докато във всички други армии задължително преди атака на войниците са давали алкохол, българските войници по време на Балканската и Първата световна войни са тръгвали в атака, след като офицерите им са чели стихове от „Епопея на забравените“ и най-вече „Опълченците на Шипка“ на Вазов.
С.Г.: Вашата поезия е дълбоко философска, надскочила е тясната рамка на делничното и традиционното, издига се до вечните общочовешки ценности. В едно интервю говорите за „всичко онова зад хоризонта, към който се стремим и който никога не достигаме“. Не е ли именно в това смисъла на човешкото съществуване – да се стремим към недостижимото тайнство и към съвършенството по Пътя си? Не спираме ли развитието си, когато постигнем целта, каквато и да е тя? Някои източни философи казват, че важен е пътят, а не целта. Защото пътят е процес, който ни усъвършенства.
Б.А.: Благодаря за високата оценка на моите стихотворни усилия. Аз ще остана до края на дните си привърженик на тезата, че творецът не бива да се успокоява от вече постигнатото, а да разширява хоризонтите на своите стремления. Поезията е висша проява на литературен труд. Което белетристът разказва в много страници, поетът е призван да обобщи в няколко строфи. Това съвсем не означава, че поставям поезията над белетристиката или есеистиката. Нито пък обратното. Не бива да смесваме жанровете в литературата, както и не намирам за необходимо творецът да се разпилява в сферите на различни изкуства. Ала това е само мое лично мнение и не бих искал да ангажирам никого с него.
С.Г. Най-новата Ви поетична книга „Последна риза“ асоциативно кореспондира с картини от библейски мотиви. Днес вече много рядко някой ще даде последната си риза на ближния, който е в нужда. На къде върви светът?
Б.А.: В Библията е записано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. А ние говорим за „последната риза“, която Бог дава на хората в нужда. Състраданието е висша човешка добродетел и нея трябва да поощряваме. А с какво се сблъскваме всъщност? С безразличие, неприязън, студенина, високомерие, простащина. Това ли сме заслужили като човешки същества? Хубаво е, че има хора, за които добротворството е начин за съществуване. Знам, че всеки човек е срещал и среща такива човеци. Нека се стараем да приличаме на тях, да правим поне една малка добрина дневно. Времето на месиите и на спасителите на човечеството отдавна отмина.
С.Г. Какво е бъдещето на човечеството? Трябва ли да разрушим сегашното, за да започнем отначало? Има ли все още надежда?
Б.А.: Въпреки неизброимите злини и несъвършенства, които съпътстват животът ни, той е мъдър и красив. И единствен! Затова е нужно да го живеем, съобразявайки се с Кантовия категоричен императив, който гласи: „Не прави на другите никога това, което не искаш да сторят на тебе!“ Макар и доста егоистично, това житейско правило би помогнало много, ако се опитаме да го спазваме. Съществуват много утопии, опитващи се да изградят моралните устои на нашето съзнание, но почти всички са опровергани от времето. Морално е човек да бъде щастлив, без да пречи на щастието на другите.
С.Г.: Американската писателка Лилиан Хелман казва: „Всеки човек е само това, което е направил в живота“. Вие сте направили толкова много и продължавате все в този дух. Докога така? Какво ви мотивира да не спирате?
Б.А.: Разбрал съм, че не съм направил почти нищо в своя живот. Бих се радвал, ако през мандата ми на председател на СБП бъде облекчен и възнаграден поне малко трудът на писателя. Правим необходимото, но единствено властимащите имат силата да решават нашите искания. Десетилетия наред се бави въвеждането на Закон за закрила и съхранение на българския език, писменост и книжовност. Българският език е официален за Европейския съюз и българската кирилица е една от трите азбуки /латинска, гръцка и българска/ на общността, в която живеят повече от 400 милиона души. С българските кирилски букви пишат по света повече от 300 милиона човешки същества. Огромно и неизчерпаемо е словесното ни богатство, заключено в народното творчество и в диалектите. Българският език притежава словно богатство от близо милион думи. А управляващите не се сещат /или не искат!/ да приемат закон, чрез който да съхраним тази духовна съкровищница. Член 3 от Конституцията на Република България гласи: „Официалният език в републиката е българският“. Този член трябваше да бъде облечен в законова рамка не по-късно от две години след приемането на Конституцията, влязла в сила официално на 13 юли 1991 г. Сега годината е 2019!
С.Г.: Има ли нещо, на което никога не бихте изменили?
Б.А.: Не бих изменил на увереността си, че съществува начин хората да бъдат удовлетворени от своя живот и да постигат личното си щастие, без това да пречи на другите. Слънцето е едно за всички нас. Земята – също. Свободата, братството и равенството не са голи фрази, ала трябва да се изпълнят с истинско съдържание.
С.Г.: Вашето послание за читателите на в. „България СЕГА“?
Б.А.: Да не забравяме, че България е нашата майка. Вярвам, че макар и далече от България, вие, съотечественици мои, мислите за нея, работите за нея и не забравяте, че родината България има нужда от всички нас, както на всички нас са необходими нейните ласки.
Стихове от Боян Ангелов
САМОТА
Кажи ми, кажи, бедни народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Христо Ботев
В дрезгавината на сърцето разхожда своята забрава.
Мушицата му е свидетел, а паякът го наблюдава,
без да говори, не защото от Господ му е забранено.
Човекът гледа съществото, почти е неодушевено
пространството между вратата и заскрежените прозорци.
И снеговита е мъглата… Като брадите на пророци
безлистните дървета свеждат очите си, лениво кимат…
Жена му е небесна прежда, деца не случиха да имат.
Хвърчи снегът и, без да спира, до покривите ще натрупа.
Човекът в кухнята се свира, за да си стопли постна супа,
ракия бяла да си сгрее, да си нареже малко зеле.
А телевизорът синее от гняв, че силиците взел е
на хората и ги облъчва с трагедии разнопосочни,
че някой нагло си поръчва всеопрощания безсрочни.
Човекът къса календара сред януарската голгота
и като клада се разгаря в дълбоките очи на Ботев.
ВЪЗМОЖНО Е
Поледицата не успокоява.
По крехък лед ли трябва да премина
и заменя посърналата слава
с посоката, където ще загина,
но не от удар, а от сквернослови
и от предателчета цверговидни,
които са обучени, готови
да лочат от злокобата по три дни
и още три дни опипом да дирят
заглъхващите тръпки на позора?
Поледицата само трансформира
в неумолимост липсата на флора.
Студено е, устойчиво студен е
прибоят сив, усилващ слепотата.
Такава скръб се е събрала в мене,
че мога да разплача планината,
но тя е все така непостижима,
необяснима за суетността ни.
Поледицата и скръбта – в тях има
простор освирепял за още рани.
В БЕЗБРЕЖИЯТА ФРОНТАЛНИ
Не съм се надявал дълго на някаква милост висша
и трупаха ми се дългове, докато стръмно дишах,
А после едва успявах пробойните да запуша.
Не съм бил моряк, но плавах,
с години не зърнал суша.
Опитвах се да докосна летящите пилигрими
с посоката високосна и с нейните синоними.
Пределите имат сила, когато не са фатални,
но болката се е свила
в безбрежията фронтални.
СЕ ЛА ВИ
Вече свиквам с това се ла ви
и с това, че животът ще свърши.
В паметта ми – солени треви.
С тях съдбата камата си бърше.
Няма твари живителни в тях.
Там и птиците вече са стари.
Времената, в които живях,
са безлюдни, порутени гари.
Придошли са отново води.
Кална сила гората пречупи.
Дето беше поляна преди,
днес е в корени гнили и в трупи.
Не такава е другата твърд,
дето всичко искри синьобяло,
дето ледници жарки горят
сред небе, от възторг полудяло…
Означава ли този безброй,
че раздират го бяс и проказа?
Се ла ви! Но животът е твой
и калинка пълзи по перваза…
Снежана Галчева – Председател на Салон
за българска култура и духовност – Чикаго
в. „България СЕГА“
