ГРАДИНАТА НА ДЯДО ГОШО

Росияна Маринова е ученичка в XII клас в ГПЧЕ „Йоан Екзарх“, гр. Варна. Разказът ѝ „Градината на дядо Гошо“ е с трета награда на Националния ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“ в гр. Русе.

Градината на дядо Гошо беше чиста и подредена, всички вадички бяха пълни с вода, всички цветчета напоени и всички дървета напръскани. Пиперът се бе показал, а картофите отдавна бяха за събиране. Градината му бе не само красива, но и силно плодородна, за което съседите му завиждаха. После си даваха сметка, че дядо Гошо сам се грижи за градината си и завистта минаваше в съжаление, дотам се изчерпваха чувствата им към бедния старец.

Голямата и остаряла къща се обитаваше единствено от дядо Гошо. Той сам-самичък ставаше, сам-самичък се хранеше и сам-самичък заспиваше. Само през лятото някой му идваше на гости. Това беше неговата внучка – Ана Мария, петнадесетгодишна красавица, с тъмни и кръгли очи и малко кокалесто телце. За Ана Мария най-важно бе да чете книги, дори понякога се забравяше в тях, не се хранеше, не спеше, докато не приключи поредната глава, а после започваше нова и пак се забравяше. Когато събереше смелост да остави книгите, тя започваше да обикаля из градината и да подскача радостно между пътеките.

Така беше и в този почти горещ следобед. Дядо Гошо стоеше на пластмасовото си столче в двора, обърнат към градината, и пушеше цигара след цигара. Гайтановите му вежди се намръщиха, когато видя как Ана Мария отново нищо не прави и само се щура из градината:

– Мари, вземи свърши нещо, по цял ден само обикаляш! – провикна се той.

Но тя, като че омагьосана от цветята, които миришеше в този момент, дори не го чу. Тогава той се провикна още по-силно:

– Мари! Ах, какво мързеливо дете, не се прави, че не чуваш, ела тук!
– Много красиви цветя имаш, дядо, и как ухаят! – отвърна тя, без дори да мръдне.
– Ела тук ти казах! Разчисти масата! – намръщи се още повече дядо ѝ.

Тогава Ана Мария стана и почти машинално изпълни заповедта на дядо си, разчисти масата и с някакво отвращение на лицето измете двора, след което седна при него и той започна да говори:

– Нищо не става от вас, моето дете, на нищо не сте научени вие, младите.
– Но аз се уча, дядо, и ми харесва – отвърна тя с тъга на лицето.
– Учиш се ти, ама не на правилните неща. Сега в училище ви учат кой къде какво направил, еди си какво откритие имал. Бабини деветини! Нека дойдат тук на село, нека видят кое как се открива, кое как се отглежда – изрече дядо ѝ с присъщата за лицето му категоричност. – Затова много „учени“ станахте, защото работата изоставихте и седнахте над учебниците. Не се става човек така, казвам ти – и дядо ѝ се загледа като че ли с гордост към подредената си градина.
– Но, дядо, работата не е само в градината, може и в училище да работиш, и в офиса, и в парка…
– Да, да, не ми ги разправяй на мене тия! Работа и истина, това е! Това ви трябва да научите – прекъсна внучката си дядо Гошо, без дори да поглежда към нея, гледаше все към хубавата си градината, мечта за всеки човек.
– Дядо, така ще ти кажа, ама да не се разсърдиш. Работата няма много общо с тази истина, за която ми говориш. Работата не е само във физическия труд. Тя може да е всяко нещо, което кара сърцето ти да играе. На първо място, тя трябва да е удоволствие, разбираш ли, да ти трепва сърчицето, да ти се разпалят очичките. На теб разпалват ли ти се очичките, като работиш?
– От какво да се разпалят? Те вече отдавна са изгаснали. Пламъци няма. Трепет няма. Аз едва кретам, камо ли нещо да се размърда.
– Е, как така, никога ли не са пламвали? Като целуваше баба например, или като ти се роди първото дете, като прочете някоя хубава книга? – питаше все по-развълнувано внучката.
– Не са, не са, Мари, как да ти кажа, всички неща, които изреждаш, само ядове ми донесоха. И първото ми дете, дето сега ме изостави, и баба ти, дето ме остави сам на тоя свят, че и по-добре, само нервите ми късаше. Няма пламък в моя живот, само мъки, Мари… – сега в погледа на дядото не се долавяше гордост, а мъка, беше изписано на лицето му нещо отдавна забравено, но все още разяждащо го.
– Ти си си виновен, дядо. Това, което човек сам си го прави, никой друг не може да му го направи. Не си ли я чувал тази поговорка?

В този момент тъжните му очи се изпълниха с ярост, стисна здраво зъби, за да се сдържи да не се развика, изохка, изкриви си ченето неколкократно и почти изкрещя:

– За баща ти, който от една година не е идвал да ме види, и за баба ти, която цял живот ми късаше нервите, аз съм виновен? Така ли, Мари?! А ти сега искаш да ми кажеш, че аз съм си го бил направил, казах ти, от нищо не разбираш, момиченце, тегло, ами тегло и това е! – разпален, дядо Гошо тропна с ръка по масата, а в очите му се беше загнездил гняв на гладен хищник. След това дядото изпсува веднъж, седна на столчето си и пак запуши цигара.

А внучката, изплашена от наплива на гняв, изсипван върху нея, се втурна към мазето, взе от влажната маса торбичка, в която имаше изгнили семена от лавандулово цвете. Ана Мария постави торбичката на масата, вгледа се в семената и започна, едно по едно, да ги слага на масата с плахи движения:

– Давам ти, дядо, едно семенце за всеки път, когато, нажежен от ракията, си викал на баба за това, че е прегорила манджата (въпреки че знаеш баба с колко любов ти приготвяше ястията!). – Едно семенце за това, че никога не помагаше на баба в домакинските работи, никога не миеше чиниите, макар че баба от сутрин до вечер ти помагаше в градината. Eдно семенце за всяка лоша дума, която си отправял към баба в постоянния ти безпричинен гняв… – внучката се умълча и се втренчи в семенцата. – А другите семенца, виждаш ли ги, те всичките са изгнили, когато си изгонил баща ми на улицата само защото е избрал да стане счетоводител и да работи в кантора пред това да бъде земеделец и да прекопава градината с теб. – Ана Мария млъкна, вдигна поглед от масата и завари там умисления поглед на дядо си.

– Вземи ги, дядо, всичките ти ги давам. Посади ги и изчакай нещо да поникне. Докато чакаш, вече ще си се сетил защо сам си си виновен.

И момичето тръгна отново да тича между пътеките. Подредените градинки като че ли поеха от думите му. Между вадичките се чуваше глух тътен, все още звучеше медения, но суров глас на истината.

Дядо Гошо стоеше вцепенен, докато гледаше фигурата на отдалечаващата се от него красива и умна внучка. Някакво странно чувство се загнезди в гърдите му. Остра топлота го обзе от думите на петнадесетгодишното момиче. Какво беше това чувство? Дядо Гошо не го познаваше. Не беше усещал нещо подобно досега. Изпита желание да поправи нещата, да се върне назад и да промени нещо, чувствата си, постъпките си… Но това едва ли беше възможно сега, а дори да беше, какво щеше да направи? Да обича повече? Да се примирява повече? В съзнанието му плуваха образи, спомени, моменти, в които е можело да бъде по-добър, да бъде по-снизходителен или пък по-милостив. Дядо Гошо не знаеше какво да стори, усещането ставаше все по-дълбоко и превземаше все по-голяма част от съществото му. Той остана задълго загледан пред себе си. Отправи последен поглед към градината си, като че очакваше да намери утеха в нея, но вадичките пред него се сливаха и не изглеждаха вече така подредени, както преди малко. Докато си дръпваше от цигарата, умът му се избистри, опомни се и тогава осъзна: бе наредил градината, но не и живота си. Колкото градината му бе плодородна, толкова нищожен бе животът му. Колкото голяма бе гордостта му, толкова малка беше неговата любов. Лицето му изведнъж придоби ледената гримаса на тежка, неосъзната досега вина. По бузата му се стече топла, солена сълза.

„Разбираш ги, разбираш нелепостите на този див, объркан свят, моето дете“, помисли си той и като изгаси цигарата, стана, облече се и се отправи към гроба на покойната си бабичка.

Росияна Маринова е родена преди 18 години във Варна, ученичка в XII клас в ГПЧЕ „Йоан Екзарх“, гр. Варна. Възпитаничка на Детско-юношеския театър „Златното ключе“, а от миналата учебна година член на Литературен клуб „Касталия“ във Варна. Разказът „Градината на дядо Гошо“ е с трета награда на Националния ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“ в гр. Русе.

На главната страница: Винсент ван Гог, Цъфтяща градина с пътека, 1888 г.

Росияна Маринова-kultura.bg