За изложбата на Павел Койчев в галерия „Сан Стефано“ в София (до 11 ноември 2019 г.)
Винаги преди да посетя изложба на Павел Койчев ме обзема любопитство и особено трескаво очакване. Защото Павел Койчев умее да изненадва, да провокира и да респектира с постигнатия резултат. Той успява да те направи съпричастен. С изложбата „Почти възможно“ той ни кара да помечтаем, да преминем отвъд границите на реалността и поне за малко да повярваме в чудеса.
Темата, върху която творецът концентрира усилията си, е заключена в тези две думи „Почти възможно“. Девет обекта, всъщност умалени архитектурни съоръжения по замисъл, създадени с цветни, естествени материали, са експонирани в галерията. Образите им са вградени във фотоси на девет градски пространства в малки населени места и София. Вписването на обектите в екстериорна среда има много значения за Койчев. На първо място е чисто творческият му интерес да изследва проблемите на пространството – не само природната среда, но и урбанизираната граница на битието. Художникът се интересува от мащаба, от трансформацията на размера и неговото приложение в различни контексти. В експозицията Койчев доказва, че всичко, което сътворява, може да живее във всяка среда, отвъд ограниченията на времена и моди. Диалогът външно–вътрешно, възможността за съпоставяне и паралелно обживяване на пространствата, заключени в неговите обекти, са възлов пункт, който се изявява при осмисляне на експозицията. Съвместяването на монохромна среда и цветен, открояващ се обект освен че създава динамичен контраст, повдига и въпроса за не/възможното битие на творбата в обкръжението ѝ.
Павел Койчев „изпитва“ границата на реалността в пряк и преносен смисъл. С посланието на изложбата артистът предопределя посоки за размисъл – за ценността на изкуството, за възможностите на днешния ден, за разчупването на статуквото. Той ни кара да се замислим за ограничеността на вкуса, за естетическия консерватизъм и „вечната“ финансова недостатъчност.
Павел Койчев работи с нетрайни материали. Изборът му е обусловен от много причини, сред които надделяват вътрешно мотивираните му артистични търсения. Художникът е удовлетворен от създаденото – не търси дълговечност и величие. Той няма претенции да бъде разбран, а просто да изживее мечтата си. Произведенията му имат относително лимитиран живот. Самият творец възприема изложбата като моментен акт. Мисията на творбите му е осъществена със своеобразен постмодерен жест. Тяхното „изчезване“ и запаметяването им по различни начини и пътища е преодоляване на границите и разкриване на нови пластове и смисли.
Павел Койчев се вълнува от това, което се случва около него, от хода на съвременния динамичен свят. Той включва зрителя в игра с времето и пространството. Вечността е любима негова тема. В „Почти възможно“ той я интерпретира, като се противопоставя на копнежа по престорена вечност. Воден от усещането за свобода, Павел Койчев овеществява „почти възможното“ като преживяна мечта. А ние, зрителите, продължаваме да търсим границите на възможното.
