Хърватската писателка Дубравка Угрешич бе удостоена преди дни с доктор хонорис кауза на Софийския университет. Същата вечер камерната зала на Младежкия театър се препълни с нейни почитатели за представянето на нейната книга „Лисица“. След срещата опашката за автографи се виеша повече от час.
Вярно, Светлозар Желев и екипът на CoLibri съумяват да превърнат подобни срещи в търсено и желано преживяване, защото предлагат непосредствено общуване с автори и книги. Но все пак Дубравка Угрешич не е автор на трилъри или популярни любовни романи с масови тиражи. Нейният стил на писане не е от лесните за усвояване, той е изследователски, аналитичен, смесица от публицистика, документалистика и белетристика- стил, който изисква богата култура и познание за разчитане и осмисляне на метафорите и посланията, които съдържа.
И все пак вероятно не само българският ѝ произход, който не беше много известен до скоро, е причина за откровената почит, която ѝ отдава българската публика. Просто книгите й, на наречечената от войнстващите националисти в разпадаща се Югославия „вещица“, са нещо, от което имаме нужда тук и сега, защото разомагьосват фалша и лъжата на света, в който сме живяли, служат като антидот срещу новите лъжи, които си измисляме за удобство и в плен на новия дигитален свят, в който живеем.
Читателите на първата у нас издадена нейна книга „Култура на лъжата“
(1999), вероятно помнят как тя споделя, че като малка децата от загребската махала са ѝ викали презрително „булгарѝца“. Заради майка ѝ, родена във Варна.
Когато я потърсих във Холандия, където бе емигрирала, за да говорим за причините за войната в разпадаща се Югославия, общувахме на английски. Дубравака тогава беше избягала панически от дивия сръбски национализъм. Вероятно детското прозвище булгарѝца по това време се е сдобило и със знак за равенство с категорията ВН- „враг на народа“, в която я вкарват хърватските националисти. И когато на гишето за паспорти трябва да попълни графа националност, тя предлага вписване:“анационална“. Вбесената чиноничка казва, че няма такава категория, разгневената опашка предполагайки, че е сръбкиня която се срамува и предлага да се впише циганка, Угрешич обаче, се записва в графата:
OTHERS: Други.
Днес, тя предпочита да говори на български. Макар и както казва: „като дете“, държи да се изразява пред българската публика на майчин език.
Питам я доколко този епизод от детството, когато я наричат презрително булгарѝца е бил болезнен и дали я е белязал по някакъв начин, определяйки отношението ѝ към живота, към писането, към света?
–Булгарѝца, булгарѝца, – с напевна интонация произнася тя, за да си предсавим живо, как е звучало в детските уши.
-Децата са такива. Тези травми не са сериозни. Но все пак това е формиращ опит, защото аз бях в ролята наДругия. В ролята на дискриминирания Друг. И от тогава аз имам голяма емпатия към Другите. Децата се заяждаха със същата интонация и с ромите. Недалеко оттам, където живеехме, имаше роми –циганѝцавикаха по тях.
Този опит смятам за голяма школа. Аз просто тогава съм развила чувствителност към различните, това беше и първото ми понятие за принадлежност и за непринадлежност.
Така че, аз мисля, че станах десидент на 5 години, именно поради това.
А аз си мисля, че книгата ѝ „Лисица“ освен изследване на творческото писане, разказ за писателството „Разказ за това как се пишат разкази“ е и своеобразен опит за завръщане към себе си, за преосмисляне и примиряване със съдбата на Другия.
Светлозар Желев бе избрал ключови изрази от книгата ѝ за да помогне на съвременния читател да се ориентира в лексиката и образността на Дубравка Угрешич. Както каза той, нещо лексикон, нещо като игра на асоциации:
Светролзар Желев:
-Лисицата като тотем на писателите, проклятие или дар е?
-И проклятие и дар И двете.
-Разказването талант ли е, или е нещо, което се учи?
-Разказването е талант.
– Лъжа ли е времето в което живеем?
-Не това е брутална истина.
– Помага ли дигиталният свят за разпространението на лъжата?
– Хората си мислят че имат свое индивидуално мнение. Но този бърз и масов консенсус, който се получава през дигиталните медии ни лишава от мнение.
–Мултикултурализъм или националност, трябва ли да има граници?
– Не знам, глобализъм, мултикултурализъм ..вече не са много популярни като идеологии. Ние всички живеем малко назад във времето на национализма.
В Еропа хората обичат да се увиват в националния флаг, като че ли това е някаква плацента, връщат се обратно…като че ли там, в утробата сме по сигурни.
-Считате ли се за чужденец? (Чужденецът, от който има нужда литературата? Йосиф Бродски)
-Да принадлежиш на нещо и да пишеш за него от позиция на наблюдател, е тежко, самотно занимание и опасно. Но творецът винаги по един или друг начин е Друг.
Лисицата олицетворява егоизъм, подлост себелюбие алчност, съблазън, похот, отмъстителност, самота.Трябва ли и писателят да притежава нещо от тези качества?
(се питаше публиката)
Защо все пак Лисицата е образ на писателя, а може би по-точно на жената- писател?
-Аз не съм вещица. Не съм такава лисица. Но не знам дали помните една басня, за мен това е писателят. Баснята на Езоп: За гарвана и лисицата, в която тя прави чудеса да го омая, само и само този глупак да пусне сиренцето..
Защо всички я ненавиждат? Та тя работи, изработва си сиренцето със своите способности. Защо мразим лисицата? Лисицата е виновна, а ловците не са ли? Приемаме този стереотип, но ако малко си помислите, лисицата- това е много силен символ..
Разговорът продължава за новите плашила и стереотипи, в който вместваме образа на другия: бежанците например, феминизмът, този непресъхващ извор на стигмация, тривиализацията на агресията, соцносталгията..
-Тя (соцносталгията) се яви, когато се появи страхът, че миналото ще бъде заличено. Тя си има имена-остносталгия, югоносталгия..Днес работата с носталгията е манипулативна, сега можете да купите чорапи с надпис „Тито“ или бутилка вино, или други сувенирни предмети, макар че сериозно да евалуирате ролята на Тито не е възможно.“
„Съчувстивието към бежанците също може да е лъжа. Да изкажете съчувствие, но да не дадете лев. От една страна е модерно да се пише на тази тема, знаеш,че ще се публикува. А е толкова тажка тема и аз се надявам да не съм експлоатирала.“
„Войната в бивша Югославия бе средновековна война. Война за недвижима собственост. Франьо Тужман им викаше даже рицари, които наистина се облагодетелствуваха с концесии на Адриатика, хотели, инвестиции в индустрията..На съсед хърват в Сърбия му взимаш апартамента. Така беше.
Обективно войната завърши, но тази война още се води за за учебници за история, за паметници.. И вие имате това…
Тривиализация настъпва, когато популярната култура превземе темата. Сега много е модерно да ползваш паметниците от онова време за реклами..Имаше един лагер за политически престъпници, за който прочетох, че кино екипи снемат порно филми там. И отидох с една приятелка да видя. Действително, в Голи Оток* (т.н.Титов ад) видях как на фона на казармите снимаха..порно.
Макар че Дубравка нарича забравата нашата система за безопасност, всъщност нейните книги са книги за паметта. За незабравата.
С всичко, което пише и говори, тя развенчава митовете, механизмите на митотворчеството за да ни предпази да превърнем в перманентна културна среда лъжата.
Включително и мита за завръщането. Много красив е разказът за илюзорния опит за създаване отново на дом с клишетата на миналото. Символ на невъзможната любов по това невъзможно за възкресение минало е юристът Боян, превърнал се в сапьор, който обезврежда мините в обезлюдените от войната села. Боян стъпва на мина и загива. Дубравка взривява и тази илюзия, защото завръщането в миналото е навлизане в непредсказуемо минно поле.
„Не бях ли си тръгнала тогава след като изоставих дома си и своята разпаднала се родина, заради въздуха, който толкова се беше сгъстил от омраза, че не можеше да се диша, а сега, гледай ти, подкупена от трошица сирене, пълзя покорно към същата тази мишеловка?…“
„Стори ми се, че съм се върнала в същата стара мишеловка, от която бях избягала преди двайсетина години. От мишия капан луната в небето винаги прилича на недостижимо кръгче сирене. На мен ми напомняше на скромната кръгла мина, наречена пастет заради приликата ѝ с непретенциозните консервени кутии с пастет.“
Дубравка умее по неповторим начин да размитологизирва всички опити да живеем и създаваме свят от илюзии. Започвайки с рамагьосването на кодовете в народните приказки, с които сме отгледани тук, на Балканите ( „Баба Яга снесла яице“).
Разплита лъжите, които сами си създаваме, за да успокояваме съвестите си, позовавайки се на цялата културна съкровищница, омайва ни с истории и сладкодумство като лисицата, така че да изтървем временно придобитото си самодоволство породено от посредствените ни разбирания за света. Убедена, че първото нещо, с което трябва да се преборим, е именно посредствеността.
Със своята книга Дубравка Угрешич развенчава и друга съвременна лъжа- тази, за феминизма. По скоро стигмата, в която са превърнали привържениците на мъжката култура това понятие, в опит да обрекат на нелегалност женския глас в литературата. Клишетата, че моичетата са способни да пишат само любовни романи, а момчетата имат за запазена марка бунтарската изповед. За да пребори това, всяка жена писателка трябва за застане лице в лице със своя плъх, казва Дубравка-да пребори страховете, комплексите, вменявани от мъжката култура на женсокто творчество. Да сготви, изяде и погребе остатъците от този страх така, както е направила буквално приятелката ѝ, холандска писателка с ондартата-мускусният плъх, символизиращ мъжкото начало.
Има и друг прекрасен образ за тълкуване на лисичата женска същнотст, този на на Вдовицата. Превърната в икона на жената до твореца, на която се кланят, дори когато самият творец е напълно забравен и съществува само като „бележка под линия.“
„Овдовялата лисица“ (българска народна песен) ще намери начин да нахрани лисичетата си…
Заслужава си да прочетете тази великолепна книга, в прекрасния превод на Русанка Ляпова, пълна с ярки метафори, взривяващи като мини-пастети инертното ни, клиширано възприемане на света и притъпеното ни гугълно мислене. Заслужава си да се посветим на тази археология на паметта, да възкресим образи и спомени, книга, която учи да четем и под линия знаците, които съдбата поставя по пътя ни.
*Голи оток е необитаем остров с размер 4.7 кв.км., намиращ се в северната част на Адриатическо море (днес в Република Хърватия), където след 1949 г. Йозиф Броз Тито разполага един от най-зловещите си концентрационни лагери. Именно там от 1956 до 1961 г. лежи един от създателите на „македонския език“ и основоположник на македонската литература Венко Марковски. Неговата вина е, че се е върнал към българщината и се е противопоставил на режима на Тито.
**Кой е Дойвбер Левин- забравеният обериут?
Левин, Борис Михайлович, киносценарист, писател и журналист. избрал псевдоним 
Дойвбер, поради наличие на друг Борис Левин.Роден в Загородно, в хасидско семейство. В началото на 20-те години пристига в Петроград, за да учи. През 1921 г. постъпва в Петроградския университет , през 1922 г. се прехвърля в театралния отдел на Института по история на изкуствата , където учи до 1928 година.От 1926 до 1928г член на литературната група „ Обериу“ , в която влизат Даниил Хармс , с когото е близък приятел, Александър Введенски, Николай Заболоцки . Левин беше единственият „чист“ прозаик сред обериутите.
Неговата книга , „Произходът на Теокрит“ – не е запазена. Участва в постановката на пиесата на Хармс „ Елизабет Бам “.Първата му жена (1923—1931) е художничката Ева Павловна Левина-Розенхолц. Втората му съпруга е Валерия Анатольевна Герасимова, писателка.Левин загива на Ленинградския фронт.
