Генко Генков е български художник, живописец.
Генко Генков става легенда в българското изкуство още приживе не само заради излключителното си чувство към цвета, но и заради волния си бохемски начин на живот като истински артист. Изречението му „Копая в цветовете като с мотика” изразява ясно неговата живопис – експресионистична, силна, с дълбоки сложни цветове. Рисува пейзажи, портрети.
Генко Иванов Генков е роден на 31 януари 1923г. в Пловдивското село Чоба. Учи Живопис в Художествената академия, София, откъдето го изхвърлят заради конфликт с проф. Дечко Узунов. Непримирим характер и дух, той говори срещу народната власт, заради което прекарва две години в затвора в Белене. След като и това не го вразумява, през 1956 г. го затварят в лудница.
Генко Генков е доказателство на фразата, че разликата между лудия и гения е една крачка. Той я прави често в двете посоки. “Изкуството е една крачка към безумието на истината. Защото истината е безумие.” – казва той.
Мнозина го приемат за смахнат, други се вслушват в дълбоките му философски размисли за света.
Платната му въздействат най-вече с колорита, който е силен, сложен и често носи дълбок подсъзнателен смисъл. “Виолетовото е трагично. Това е цветът на космоса, на жестокия натиск на природата срещу света.Там изгарят илюзиите на живота”- обяснява Генко своите търсения.
За него правилата и институциите не важат. Станал легенда още приживе, галериите продават картините му на цени над 5000 лв., докато самият Генко ходи дрипав обикаля из трамваите и тролеите със своите още мокри платна и ги предлага по 100 долара.
Най-силни и търсени остават ранните картини на Генко преди алкохолът и лудостта да превземат голяма част от неговото живописно чувство.
Открива последната си изложба на 16 февруари, 2006 в Софийската градска художествена галерия. Показва 66 платна, нарисувани в последните 5 години След две седмици, на 3 март, Генко си отива от този свят.
След смъртта му осиновената отнего дъщеря Евгения Генкова вдига рядко цените на всички картини в експозицията.
Генко Генков е също така много фалшифициран художник. Дъщеря му Евгения, от своя страна, поддържа уебсайт, в който обявява ментетата на пазара. Някои от тях са наистина фалшификати, други – не.
“… Живописта на Генко не беше цел или форма, а начин на общуване. Притежаваше генилната способност да артикулира със средства колкото универсални, толкова и уникални – универсални заради самата природа на изкуството, специфични и уникални заради неповторимия му изобразителен език. Едва ли в българската живопис има примери на толкова естествена експресивност, при това подчинена на строга архитеконичност и артистична логика. Пейзажите му са всъщност портрети на природата, преживяни като лична образност и условни в колоритните си интерпретации. Кадмиеви и пурпурни червени общуват с виолетови, жълти и кобалтово сини. Бялото и черното установяват драматургичен порядък на една колкото сложна и многопластово изградена живописна материя, толкова и цялостна духовна среда.”
Ивайло Мирчев
Генко създава предимно пейзажи, които се отличават с характерен авторски почерк – ярък колорит и релефни повърхности. В ранните години на творчеството си художникът проявява предпочитания към по-тъмната цветова гама. В пейзажите му присъстват изображения на хора и животни. Дърво, къща, планина или пътека сред природата служат за композиционен център на картините му. Генко Генков предпочита да рисува от натура като често пресъздава софийски квартали или покрайнините на селата Рударци и Драгоил.
През годините художникът експериментира с различни похвати и техники на работа. През 70-те години разработва възможностите на различните материали, третира маслената боя като акварел, обработва повърхността с пясък или замества четката с нож. През 90-те използва пигменти, напомнящи керамична глазура. В работата му могат да се открият отгласи от изкуството на постимпресионизма и фовизма.
ГЕНКО ИЗВЪН КОНТРОЛ
Руен Руенов
Юли 1991
Входът на блока е безличен. От табелка на табелка (етажа неизвестен) стигам до тавана – търсеното име отсъства. Да бе, да. Зад онази врата е.
Там е! Той.
Един от апартементите е захлупен от тежка и грубо изработена метална врата със следи от интервенции наоколо. Тази врата е блъскана и затръшвана. Може би са минавали конници през нея. Нещо като Валахернската врата на Константинопол. Табела няма.
Влизайки в блока съм забелязал, че балконът на същия етаж е зарешетен с металните прътове, които биха озаптили орангутан. Там е!
– Ко-ой ЕЕЕЕЕ? Ко-ой ЕЕЕЕЕ?
Отвътре се чува по-скоро заплашителен и нетърпяш възражение дрезгав рев, отколкото въпрос. Не ми остава друго освен с ясен и леко теменужен глас да кажа, че всъщност съм добър човек и безобиден драскач дошъл да се срещне с Генко Генков и да му зададе няколко въпроса. Ако може.
Вече е насреща и реве:
– Да напишеш като папагал, каквото ти кажа. Да ми напакостиш. На мене не ми дават да пръдна. Защото не съм курва, не съм комунист, не съм капиталист, не сам проститут. А, напиши го, ще ти еба мамата.
Генко е само по долни гащи, които пличат на препаската на Джони Вайсмюлер, с тази разлика, че в нашия случай му се вижда всичко, а самият художник наистина прилича на остарял Тарзан, който не е изгубил енергията си. Или на Годзила, или на херувим, или на св.Ефрем от Бояна, ако съдим по прическата и погледа. Дрезгав глас, по-скоро ръмжене. Непрекъснати движения, поклащания напред-назад. Целия е омазан в боя. Готов е да се бие.
Веднага.
Не мога да преценя дали е употребил, дали е естествено състояние, дали юлската жега му е размекнала мозъка или и трите заедно.
Годзила не може да мълчи (думите записани на касетофона, по-късно трудно се различават):
– Война искам, война-ААААА! Нема убаво на тоя свят. Тоя свят е създаден от паразити. В Америка гангстерите чистят паразитите, у нас обратно, паразитите винаги са на власт – комунисти или капиталисти, те се поддържат няма разлика. Дай ми водородна бомба и ще ги запаля. Хората биха те убили ако нямат свидетели. Паразитите гледат да убият художиника, да му ограбят вдовицата, ако не е съгласна, да й убият децата. Това е тоя свят, война за изсмукване на кръвта на човека.
Още сме в антрето. Словесната атака е буквално с физическа сила. Да остана или да си вървя? Това със сигурност не е интервю. Но преминаващите покрай вратата, които вероятно живеят в блока, очевидно не обръщат никакво внимание на пронизителния вой.
През цялото време, една жена като немита мишка, която явно живее с Тарзан, скърца, стига бе Генко. Недей да викаш. Момчето е дошло да пише за тебе. Успокой се, моля те. Недей да викаш.
Стаята и апартамента са нещо като пещера. От ХIV век, ако трябва са бъдем точни. Следи от взривове. Омазани стени. Върху пода, сплъстени бои, трупани с години.
А-ха. Това е тепиха. Арената. Тука стават борбите. Той затова е по гащи.
Две пружини, дюшеци, завивки с неясен цвят. Десетки картини. Окачени, натрупани в редици, нахвърляни на купове, картони, платна с подрамки или без.
Тарзан се е успокоил. Може би.
Тялото е омазано с боя, особено колената, а ръцете, направо до лакти.
Пропадам на пружината, на която съм поканен да седна. Върху него са натрупани туби с боя. Всичките отворени, естествено. Цапат. Тук може да не се изцапаш само ако застанеш на един крак. И тогава не е сигурно. На пода има десетки кутии и буркани (винаги отворени) с боя.
Той рисува с нож. По-по точно, чегърта с него платното, като преди това е потопил острието в някой буркан. Стърженето е тихо, но се чува изразително в паузитте, докато Генко от време на време казва, убаво, убаво. С едната ръка държи платното за подрамката, а с другата чегърта. Платното се гъне. Колекционерите знаят, че картините му, веднага след завършването, трябва да се реставрират. Да се поопънат и почистят. Картините винаги и отзад са наплескани с боя, това заедно с почти разглобените подрамки е сигурен знак за авторство. Неговото, защото не се подписва.
Като то че ли ме е забравил. Може ли да приказваме? Може.
– След толкова години борба…(не мога да си задам въпроса, напира да отговаря).
– Ква борба бе, който иска да се бори има циркове. Аз съм верен на себе си, на традицията и нацията. Обаче не искам да се меся в живота. Всички са говна. Особено тия, които разпространяват информация и правят пропаганда. Какво общо имам аз с тях. Изляза навън, нали имам право. Седна някъде след като съм работил. Кажа нещо. И веднага идва милиция. Сега полиция. И веднага ме прибират.
Историите и легендите за Генко нямат край. Дори и да не знаят, че е художник, мнозина са виждали някакъв ъгловат подобен на облак, който ръмжи и съобщава нещо. 1961-а или 1986, няма значение. Зима. Вали сняг. Генко на “Раковска” с балтон. На темето му (случайно), се е залепило нещо като изсъхнало листо или говно. В джоба бутилка гроздова. Отворена. Генко се клати. Бутилката плиска балтона: “Ше ви еба майката комунистическа-АА! УБИЙИЦИ-ИИ! УБИЙЦИ-ИИ!” Непоносимо оглушително. Дрезгаво. Зверски вик. Тарзан на “Раковски” жив. Вярно ли е или не? Никой не смее да повярва, че е чул ТОВА. Пространството се е огънало. Минувачите бързо преминават на другия тротоар.
Друг случай. Генко пред академията. Говори нещо на група студенти, по скоро реве, сигурно го чуват на площад “Славейков”. Минава Светлин Русев, пресича към Университета. Генко тръгва след него и го хваща под мишница.
– Какво бе Генко? Пари ли искаш?
– Светлине, чух че си рисувал убаво. Искаш ли ти да рисуваш, аз ще оцветявам картините. Пари ще спечелим, ехей!(Смях)
Генковия смях, трябва да се чуе, той е нещо като буметенето на запален мотоциклет. Равномерен. Ако натисне газта става страшно.
Той е месояден. Месояден художник. Генко нагъва сурова кайма на улицата, която е сложил в джоба си. Бърка с ръка и нагъва. Или в лявата държи бутилка червено вино, а в дясната суров свински дроб. И обяснява нещо на минувачите. Публиката не е важна. Важно е да си каже нещото. Тотална комуникация, навсякъде с всеки.
В такива ситуации Генко често е задържан. От края на 40-те до края на 80-те, често покрай конгресите на БКП, като опасен луд и смутител на обществения ред. В лагери, лудници, клиники за алкохолици. Какъв е той извън живописта си? Луд, алкохолик, циклофреник или добър актьор, който може да изиграе всички тези маргинални роли заедно? Единствената възможна позиция, от която можеш да останеш едновременно жив и различен. Да си маргинален – луд, пияница, идиот и всичко, което може да се подведе под графата “тоя не е добре”. Но оставаш жив.
– Че мене ТРЯБВА ЛИ да ме е страх какво ГОВОРЯ? Аз казвам това от което имам нужда.
Жената се обажда: Той ги говори тия работи навсякъде. В трамвя, говори. И ченгета ни свалят.
– Аз си говоря с някой, а те, айде тръгвай с нас. Чакай бе, аз не съм престъпник. Аз САМО говоря. Те искаха да им лижеш гъза и да викаш, че няма по-голям рай от техния.
Ножа стърже. Като че ли е весел.
– Всичко е случайност. Дори и таланта ако го имаш. Късмет е, че аз съм разбрал от някои по-умни ора, че човек трябва да прави малки компромиси. Да работи приложна работа, да прави реклами, корици. Иначе туберкулираш и загиваш. Никой не гледа за изкуството. Света не е борба. Той е война за заграбване и унищожавене на целия свят от паразитите. Те правят каквото си искат. Никой не ги наказва тях. Наказаха ли партията от престъпници? Не. Кой ще ги накаже тях. Комунизма е хитро нагласена престъпна дейност. А и народа такъв, допада му. Окачил Сталин в кухнята и му се радва на мустаците. Услажда му апетита (смях, мотоциклета запален).
– Всички искат да имат картина от тебе.
– То убаво, ама аз понеже преди ги продавах евтино, да си изкарам само материалите. А сега като видяхме, че в този капитализъм всичко е реалистично.
КапиталИЗМА е реалИЗЪМ.
Натъртва думите. Като подхване една тема, Генко започва да я нъбива в главата на събеседника. Може да повтори едно изречение десет пъти.
КапиталИЗМА е реалИЗЪМ.
Аз изповядвам антиматерИЕЛИЗМА.
АнтиматерИАЛИЗМА-А!
Комунизма е измислен от паразити. И капитализма не e убаво – ама тука очите ти са отворени реалистично. Сега не мога да рабоя – боите станаха колкото струват. Преди държавата продаваше евтино боите, за да прави пропаганда. Купува ги скъпо, продава евтино. Грижи се. А те го правят, за да ти земат картините за нищо като умреш. Те ако трябва ще те убият, за да ти вземат картините.
– Кое осигурява жизнеността на един личен стил?
– Кое, кое. Парите, бе. Парите.
– Не, мен ме интересува, как толкова дълго време, десетилетия, картините ти остават жизнени. Как запазваш това чувство за цвят и композиция?
– Ако не бях почнал да работя за пари, щях да туберкулирам. Колко му е един рак. Бях почнал да прося, пия и пуша денонощно. Материята е майката. Тя диктува условията, трябва да се съобразяваш с нея.
– Харесваш ли си картините?
– Не мога да кажа, че това, което правя е много убаво. Е има, от десет хиляди, има някои. Това е полезно за тебе – да не смяташ, че всичко, което правиш е убаво. Критичност, а не манячество. Ората харесват буклука, смъртта му харесват. Защото повечето са паразити. Убавото за тях е вредно. Те са се родили да не мислят. Разни паразити, проститути и приятелчета в разни заведенийца. Говори им за бомби и война – те се радват. А аз се ядосвам. За тях е вредно да се мисли. Те не знаят какво е убаво – за тях то е вредно.
– Как щеше да се развие живота ти ако не бяха ти пречили?
– Абе, кой ми пречи. Кой може да пречи на другия ако не го вкара в концентрационен лагер или го убие. Само три пъти съм бил в лагер. Някои ги убиват веднага. Пък аз съм имал късмет, случайно. И не са ме убили.
(Зацепва в друга посока.)
ноември 2002
magnifisonz.com
5