В този кратък увод ми се иска поне малко да те подготвя за това, което ще прочетеш. Текстът е вдъхновен от една картинка, която видях и не разбрах (много мразя да не разбирам). И понеже започнах да се чудя кои са въпросните раздавачи на мечти (аз, каквато съм си наивна, си мислех, че мечтите се появяват като част от житейския ни път, а не ни ги спуска *някой* от *някъде*), Иван реши да ми отговори. Ти може би не познаваш Иван, а Иван може и да не съществува. Ако все пак съществува, с него проведохме следния разговор:
Аз: Кой ги раздава тия работи? Има една голяма раздавачница на мечти и явно е каквото ти се падне?
Иван: Има си Агенция по мечти и кутии. АМК. Не се излагай.
Нещо прещрака в мозъка ми и така се появи следният текст – обяснение на картинката и думите на може би съществуващия (или не) Иван. Чети на твоя отговорност и само ако виждаш смисъл в безсмилени неща.
А на теб каква мечта ти се падна? Знаеш ли вече?
Лава още не знаеше, но така или иначе не беше готова да отговори. Тази година щеше да преопредели живота ѝ – все пак вече е на 10. Агенцията за мечти и кутии (АМК) винаги беше права – мечтите никога не грешат. Веднъж изтеглена от Комитета, мечтата е точно за теб. Измечтана като за теб. Само че не от теб. А от нещо далеч по-съвършено – изкуствен интелект, който е свързан с теб от раждането ти и те познава в пъти по-добре от теб самата. Всички в Ревъри го имат.
Но Лава винаги е била неспокойно дете. От малка искаше да знае всичко, да може всичко, да прави всичко. Родителите ѝ се притесняваха, че трудно ще се справя с живота. И донякъде бяха прави. Но в крайна сметка що за име е Лава? Какво бяха очаквали да стане? Лава не е име за спокоен човек – нима има спокойни вулкани? Може би на повърхността да, но отдолу, в сърцевината?
Никога не ти се дава мечта, без да ти се даде и шанс да я осъществиш.
Това беше мотото на АМК. И все пак… ами ако не искаш да я осъществиш? Ако това не е ТВОЯТА мечта? Лава знаеше, че такива въпроси са забранени. Затова се престори на развълнувана пред Нави.
Бащата на Лава беше архитект – това беше неговата мечта. Всички казваха, че сградите, които проектира са като от приказка. Майка ѝ беше пожарникар – в Ревъри тази професия не беше много разпространена, тъй като рядко имаше пожари (всъщност Лава не си спомняше нито един). Но майка ѝ обожаваше работата си и всеки ден се готвеше така сякаш цялата страна гори. Поради липса на пожари, майка ѝ беше основала спасителен отряд, който обучаваше децата и възрастните как да реагират при бедствия и кризисни ситуации. И такива не се срещаха често в Ревъри, не и след Голямото жълто, но по-добре да си подготвен.
С такива изтъкнати родители, всички имаха големи очаквания към Лава. И тя не искаше да ги разочарова. Но какво щеше да стане, ако мечтата ѝ не ставаше? Е, днес щеше да разбере.
Още не са ни казали. След малко отивам в централата на АМК и тогава ще ни съобщят. Надявам се да е нещо хубаво.
Нави беше най-добрият приятел на Лава, но с него въобще не си приличаха. Беше с две години по-голям от нея, но сякаш още от бебе беше ясно каква мечта ще му се падне в кутията. Нави винаги е бил обсебен от небето, звездите и Космоса. Като по-малки прекарваха много вечери в двора на палатка и гледаха претъпканото небе. Напоследък там имаше повече сателите, отколкото звезди, но все пак беше красиво. И живо. Сякаш всичко постоянно се движеше. Съвсем скоро Нави щеше да отиде да се обучава далеч от Ревъри, а след това да се качи на космически кораб. Дори Лава трябваше да признае, че това звучи вълнуващо.
Трябва да тръгвам иначе ще закъснея.
Лава тръгна към централата на АМК. От една страна искаше да разбере какво ще намери в кутията си – по-добре бъдещето да стане ясно. От друга страна се тревожеше повече, отколкото би си признала. Защото дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да може да бъде едно нещо. И каквато и мечта да ѝ се падне, трудно ще я осъществи. Колкото и шансове да ѝ се даваха.
Лава получи своя номер и изчака на определеното място. Механичен глас извика номера ѝ и тя влезе в кръглата стая. По средата имаше стол с поставена върху него кутия – никой (жив) човек не я очакваше вътре. Все пак това беше нещо лично – между нея и това, което цял живот я е наблюдавало. Кутията беше съвсем малка и обикновена – с големината на тесте карти. Нямаше никаква украса или панделка. Може би нямаше смисъл – все пак в нея се крие просто това, което се предполага да е най-голямата ти мечта. И трябва да я реализираш до края на живота си. Точно 137 години. Толкова имаха всички в Ревъри.
Лава предпазливо все кутията и започна да я отваря. Не се изискваше специално умение – вътре я очакваше лист хартия. С треперещи пръсти Лава разгърна хартията и видя надписа:
Лава се усмихна. Животът е странен, нали?
Автор: Десислава Иванова
