Ако демонизирате човека, няма да успеете да го разберете. Смятам, че ако сте писател, нямате право да казвате: „Демон, демон, демон“. Това не е литература, а пропаганда. Задачата на писателя не е да обвинява хората.
Тъй като „в търсене на меланхоличния дух на своя роден град откри нови символи за сблъсъка и преплитането на културите“, турският писател Орхан Памук получи през 2006 г. Нобеловата награда за литература. Книгите „Името ми е червен“, „Истанбул“, „Музей на невинността“ му донесоха слава.
Памук придоби известност не само като превъзходен романист, но и като привърженик на свободата и демокрацията. През 2005 г. писателят заяви, че „са били избити 30 хиляди кюрди и един милион арменци, но никой, освен мен, не смее да говори за това“, а властите го обвиниха в „обида на турщината“. В деня, в който на Памук бе връчена Нобеловата премия, Франция прие закон, според който отричането на арменския геноцид се наказва с една година затвор и глоба в размер на 45 хиляди евро. В отговор Турция прие закон, който предвижда три години затвор за всеки, който отрича геноцида на мюсюлманите във френски Алжир.
През юни в Сараево се състоя премиерата на спектакъла „Сняг“ (режисьор Дино Мустафич) по мотиви от едноименния роман на Памук. Писателят присъства на тричасовата постановка за военния преврат в блокирания от виелица Карс в Североизточна Турция. Той сподели своите впечатления пред кореспондента на Радио „Свобода“ Йована Георгиевски.
Постановката беше забележителна. Направих много снимки. Естествено, не разбирам босненски, но не ми бе скучно и за минута, макар да познавам прекрасно всички детайли от тази история. И не само защото съм я писал – между другото това бе преди 20 години – но и защото преди месец анализирах внимателно „Сняг“ със студентите си в Колумбийския университет. Тогава разбрах, че съм позабравил някои неща – в книгата има много герои и детайли и ми се наложи да си припомня подробностите… Хареса ми атмосферата на сцената и това, че използваха музиката на Пепино ди Капри. Проблемът с постановката на този роман е там, че в него има много кръв и убийства. Постановчиците са успели да се дистанцират от мелодрамата с помощта на музиката, поетизацията и сценичното движение. Пиесата продължава 3 часа и 20 минути, но аз съм автор и нямам право да се оплаквам. Когато показаха „Сняг“ в САЩ, установих, че се смея на собствените си шеги. Романът е пълен с ирония: например редакторът на местния вестник казва, че „съвременната журналистика не съобщава това, което се е случило, а онова, което ще се случи“. Той, разбира се, лъже. Наистина се наслаждавах на тези детайли.
Ислямският фундаментализъм е една от централните теми в романа „Сняг“. Фундаменталистите, за които пишете, имат не само отрицателни, но и положителни качества. Поради което в Турция ви критикуваха за „съчувствие към ислямистите“.
Това се случва често със сериозните романи. Задачата на романа не е да разпространява пропаганда, а да описва характерите на героите, в това число на ислямския фундаменталист. За да разберете характера на един човек, трябва да изучите поведението му: защо убива хора, защо е тъй лош, защо рискува живота си, какви са залозите… Ако го разглеждате като личност, може да откриете и неговите добри качества, макар да не сте съгласен с ценностната му система. Разбирате например, че е храбър. Но ако демонизирате веднага човека, няма да успеете да го разберете никога. Смятам, че ако сте писател, нямате право да казвате: „Демон, демон, демон“. Това не е литература, а пропаганда. В литературата се опитвате да създадете неговия образ, като същевременно не губите секуларната си позиция, а балансирате и предлагате и други гледни точки, изграждайки по този начин общата картина. Задачата на писателя не е да обвинява хората в неетичност. Поне такъв е моят принцип. Дори да имам най-отвратителния герой, аз се старая с всички сили да развивам личността му във всички посоки, запазвайки същевременно баланса. Разбира се, не е възможно да се отъждествиш напълно с хора, които са много различни от теб. Това важи не само за ислямските фундаменталисти. Ако сте мъж, ще ви е много трудно да се отъждествите с чувствата на жените. Постоянно питам моята приятелка: как се чувстваш във връзка с това, как би се почувствала, ако се бе случило това… Имам чувството, че винаги се опитвам да гледам на живота през очите на другите. Разбира се, като изключим първите ми романи, които бяха по-биографични.
Героите на вашите романи са представители на всички обществени прослойки. Как намирате точката на отъждествяване с онези герои, които са много различни от вас?
В „Странност на ума“ има истории за улични продавачи. Разбира се, аз не съм уличен продавач, но прекарах много време с продавачи на кисело мляко, ориз, боза, кокошки… Проведох разследвания, интервюирах ги. Така работя. Мисля, че писателят трябва да бъде съден етично въз основа на това доколко се опитва да се отъждестви с хората, доколко избягва клишетата и дали се съсредоточава върху индивидуалността на героя. Няма значение дали е жена, или мъж. Когато писах „Странност на ума“, за мен бе особено важно да изразя мнението на жените. В романа има три сестри, както в моето семейство. Майка ми и двете ми лели са родени в семейство от средната класа. Помня много добре как седяха, плетяха и се смееха на мъжете си. В книгата показах този дух чрез три сестри от по-нисшата класа – съсредоточих се върху чувствата на жените в кухнята, докато приготвят боза, мият съдовете… Ще ви разкажа един анекдот: когато започнах да публикувам, не се възприемах като феминист. Мислех, че няма как да съм феминист, понеже съм мъж. Но когато представях книгата, посещавайки различни градове, разбрах, че съм феминист. Ограничаването на правата на жените е една от любимите теми в турската политика. В исляма този въпрос е много спорен. За съжаление, през 90-те години турското правителство заяви, че ако една жена иска да носи хиджаб, тя не може да посещава университет. Очевидно е, че това бе несправедливо. Ами ако една жена просто иска да носи хиджаб? В „Музей на невинността“ подчертавам, че липсата на избор е несправедливост. Много от моите приятели секуларисти казват, че защитавам авторитарни активисти. Винаги отговарям: „Не, просто пиша за реалността. Моята задача не е да скривам грешките на другите. Задачата ми е да пиша за тези грешки“. Аз съм секуларен и демократичен човек и не мисля, че тези понятия си противоречат. Смятам също, че никое от тях не бива да се основава на силата на оръжието.
В крайна сметка след повторните избори за кмет на Истанбул победи Екрем Имамоглу, представител на опозиционната Републиканска народна партия и основен опонент на турския президент Реджеп Ердоган. Имамоглу заяви, че народът е успял „да поправи демокрацията“ в Турция. Съгласен ли сте с него?
Радвам се на резултатите от изборите в Истанбул, защото те доказаха, че секуларизмът в Турция може да се постига и с гласуване. Това е много важно, защото досега секуларизмът у нас се осъществяваше със силата на армията. Тези избори са доказателство, че гражданите са по-секуларни от държавата. Не мога да опиша с думи колко важна е за мен тази победа. Гражданите на Истанбул избраха социалдемократ. Щастлив съм, че народът реши да защити секуларизма. Но мисля също, че в момента хората в Истанбул са твърде оптимистично настроени и са малко наивни. Изявлението на Имамоглу, че вотът е „поправил демокрацията“ е добър лозунг, но смятам, че предстои дълга битка. В Турция има много несправедливост: съдебната система не е особено ефективна, има корупция… Правителството, което прави много лоши неща и вкара всички в затвора, получи все пак 44%. Поради това не съм голям оптимист. Мисля, че днешна Турция е по-близка културно до Запада, отколкото до Изтока. Но що се отнася до политиката – ежедневно, ежемесечно и ежегодно в страната се редуват западни и антизападни настроения, люшкаме се ту надясно, ту наляво, при това Турция има проблеми с НАТО и с Европа. Разбира се, това са проблемите между Изтока и Запада и те са политически.
През 2005 г. срещу вас бе заведено дело за „обида на турската идентичност“ заради интервю в швейцарски вестник. Тогава заминахте за САЩ и живяхте там известно време. Защо решихте да се върнете в родния си град?
Въпреки че преподавам в американски университет, не смятам, че смисълът на живота е в това да получиш зелена карта. Предпочитам Истанбул пред Ню Йорк. Израснах в Истанбул, там хората говорят моя роден език. Защо да ходя в Америка и да почвам да пиша на английски, ако мога да живея в Турция и да пиша на турски?
Превод от руски Димитрина Чернева
Интервюто е публикувано в сайта на Радио Свобода.
