Има един топос, станал традиционен за казионните ни медии и който е перфидно подъл. Колчем се спомине някое от културните величия на соца (или дойде годишнина от кончината му), заглавията, които отбелязват това са от рода на: „Отиде си едно от последните големи имена в… поезията, киноизкуството, романистиката, хуманитарната наука“ и т. н.; или – „Преди 5 (10, 15 и т. н.) години ни напусна последният от кохортата на големите…“ (в същите тези области).
Заглавията (и материалите) от този вид (писал съм това и друг път) без съмнение желаят да ни внушат, че „голямата“ литература, изкуство, философия са били някога – във времето преди 1989 г. и през 30-те години след нея те само „си отиват“, оставяйки след себе си пустота, чалга и „политически простотии“. И внушаваното няма как да не пожъне успех, защото естествено – в условията на демокрация и свобода на вкусовете, не е възможно държавно промотиране на писатели; учените не заемат по благоволение „свише“ и високи държавни и административни постове, отсъстват „официални“ литературни и научни списания, които да „произвеждат“ официални „класици“ и официални „хуманитаристи“. Няма казионни „съюзи“ на писателите, които да организират турове на „великите“ по училища и читалища в градове, села и паланки, на които по ОФ-линия да бъде събирано почти цялото местно население, за да слуша (ще или не ще) декламациите на „гениалните“ им творби. Във всеки случай, понеже поне два-три пъти в живота си всеки редови „социалистически труженик“ от провинцията е трябвало да слуша на живо „големият поет“ еди-кой си, той волю-неволю е запомнил както името, така и физиономията му, а е бил и надлежно осведомен, че въпросният е „велик“. Пак понеже не е можел (като днес) да гледа 20-30 телевизионни канала вечер и други „екшъни“ освен „На всеки километър“, запомнил е, че Ален Делон в България се казва Стефан Данаилов и „друг като него няма“. Прескачал е – поради липса на други „културни забавления“ и в театъра, където пък е научил, че „класици“ на социалистическата ни драматургия са Драгомир Асенов и Георги Джагаров. Запомнил е всички тези, защото е нямало как (и кои други) да запомни.
Днес подобно организирано налагане на „таланти“ няма и затова тяхното ценене и тяхната известност естествено са се прибрали в по-тесни кръгове. По-тесни ще кажа, но и по-квалифицирани. И ето: понеже онези „от вчера“ през десетилетията са били набити в главите на всички, а тези от днес нямат нито командироващ ги насам-натам „творчески съюз“, нито закрила в „ловната дружинка“ на някой „първи“ (изписван с главна буква), нито тържествено ги произвеждат в „академици“ и събират в „априлски“ и прочее поколения, то когато някой от онези някогашните си отиде и съобщят това на „народа“, последният лесно може да остане с впечатлението, че наистина „културата опустява“. Отиде си „академик“ Георги Джагаров, отиде си Дончо Цончев, отиде си Евтим Евтимов, съвсем наскоро си отиде „априлското сърце“ Любомир Левчев… Че то наистина остана ли въобще някой в литературата?
Малко по-иначе е с академичните учени-хуманитаристи. Те винаги са били известни в по-тесни кръгове, а по времето на соца по-голямата част от тях бяха и толкова „дървени“ марксисти-догматици, че да ги представяш днес за интелектуален капитал, от който нацията ни се е лишила някак си не върви. Затова пък тук се използва друга тактика. Периодично се появяват възпоменателни статии за неколцината университетски хуманитаристи с по-разкрепостено мислене и по-висока култура, недолюбвани преди 1989 г. от колегите си „ортодокси“ (но съвсем не дисиденти) и за тях се произнасят същите въздишащи дитирамби. Да, с готовност ще призная, че въпросните люде – аз например ще спомена преподавалите и на самия мен в университета Исак Паси и Добрин Спасов – за онези условия те бяха на равнище над „социалистическото“. Във възпоменателните статии за тях обаче днес ни внушават, че са били едва ли не на европейско ниво и най-важното – след тях на университетската катедра не се е качил никой, който дори отдалеч да се приближава до техния академичен ръст. „Преди десет години ни напусна авторът на фундаменталния труд…“, „вдъхновителят на поредицата от класически преводи…“ и т. н. и т. н. Напусна ни и ето на: каквото сме имали като преводи от световната философска мисъл е било дотогава, каквото е написано на български в хуманитаристиката е написано от въпросните „не-ортодоксални“ (марксисти) и днес – кой, кой въобще пише или превежда!
По отношение на писателските „величия“ от времето на соца ще си позволя да кажа обаче следното. Всъщност и най-изявените от тях, ако някой днес си направи труда да прочете продукцията им, ще се убеди, че и да не са се вписвали строго в каноните на „социалистическия реализъм“, те все пак спазваха една „политическа коректност“ към режима в сравнение с която – така осмиваната в наши дни „либерална“ е просто невъзможна. Твърдя убедено, че всички без изключениe критични към „култовския“ период на комунизма литературни произведения (които днес ни припомнят като почти „героични“ жестове на авторите им) са написани най-малкото шест-седем години след смъртта на Сталин и свалянето на Вълко Червенков и следователно са много по-скоро „конформистки“. В осветляващите определени „недъзи“ на социалистическото ни общество произведения също се спазваха строги правила за „политкоректност“. Така например, ако се разобличаваше безскрупулния кариеризъм (проявяващ се разбира се на „изолирани места“ в обществото ни) – отрицателният герой-кариерист задължително бе позициониран в „средния ешелон“. В научните среди, да кажем – типичен случай тук е ключова пиеса на един от „отишлите си класици“ – той трябваше да е „доцент“, който се опитва да мачка младия „асистент“. Защо ли? Ами защото младите, разбира се, са „бъдещето“, което няма как да не е „светло“. А пък над лошите „доценти“ задължително трябваше да стои „професорът“, който, като участвал на младини в „антифашистката съпротива“, мъдър и великодушен човек, съвсем не догматик – във финала трябваше да се яви като социалистически deus ex machina и да разобличи „кариериста“ като отвори пътя на „младия безкористен талант“. Не си измислям – имам в паметта си поне две пиеси с подобна „разстановка“ на положителните и отрицателните герои, но не виждам смисъл да припомням заглавията им.
В поезията „политкоректността“, която следваха, бе по-различна. На първо място – „големи“ поети (които по-късно станаха „живи класици“) можеха да бъдат въобще единствено мажорно звучащите. Писачите на т. нар. „тиха лирика“ – действително добрите поети от онова време по определение не можеха да бъдат „велики“. Докато бяха млади, поетите пък въобще не можеха да си позволят да пишат „мрачни“ стихотворения – младият песимист бе абсолютно вън от „политическата коректност“. Та от какво можеше да е скръбен един „млад човек в новото ни общество“! И ето след 1956 г. – и това бе великото „разкрепостяване“ – въпросните млади – „априлски“ – поети, макар и задължително „мажорни“ не бяха длъжни вече да възпяват непременно и експлицитно партията и да клеймят в рими „фашизма“ и „империализма“. Затова пък техният поетически „мажор“ – именно на онези, които в последните години започнаха „да ни напускат“, захвана да се изразява в някакво странно – нека го нарека така – бодро метафизическо зъбене. Един се зъбеше на целия космос и с „младежки плам“ го присвояваше („звездите са мои“), друг – не мога да забравя това – в свое стихотворение ни описваше как в самолета, в който лирическият му „аз“ пътува, става турбуленция и разноплеменните пътници започват в ужас да се молят всеки на своя си бог, докато единствен той – героично отказвайки дори пред евентуалната смърт да признае, че не всичко е материя, със стиснати зъби очаква своя край – т. е. метафизически му се зъби. На онези „големи“, които през последните години „си отидоха от нас“, бе разрешено да пишат дори любовна лирика – само че задължително такава, че да може да става и за текст на естрадна песен (с чаша вино, с мъжка решителност и в ласките и в разделите, днес най-подходяща за репертоара на Веселин Маринов). Ако можете да си позволите да си губите времето, препрочетете някои от бардовете ѝ, за да видите що за велика поезия „ни е напуснала“.
Най-важното обаче в днешните писания за онази „културна епоха“ е внушението, че след тези поети и писатели на „Април 1956“ в България не са се явили дори далечно сравними с тях таланти. Защото Георги Господинов (почти единственият, който се споменава понякога) е по-скоро „получаващ награди в чужбина“ и е колкото писател, толкова и „жълтопаветник“. Милен Русков, другият безспорно голям романист от нашите десетилетия, макар и споменаван, не може да се сравни по акламиране, изучаване и критическо „анализиране“ с „класика“ (помни ли го днес някой?) Георги Караславов. Романът пък на Теодора Димова – „Поразените“, може би най-силният български роман за последния половин век – няма днес никакъв шанс да се съизмери с бездарната тухла „Син на работническата класа“, защото в демократична България няма кой да го направи „задължително за всички ученици четиво“. Макар че, ще ми се да отбележа, че ако бъде включен в програмата по литература в гимназиите, авторите на учебници по новата ни истории могат да си спестят почти всички други неща за комунизма. Мисля че ако бъде прочетен от съвременното „подрастващо поколение“, той ще му каже всичко за „онзи период“ и никакви „позитивни страни“ в него няма да могат да му бъдат внушени. Само че в днешно време няма „задължителна литература“ и затова може да се внушава на хората, че вече няма писатели, сравними с „академиците“ Антон Дончев, Георги Джагаров и т. н. Теодора Димова я няма във вестниците, Милен Русков и Георги Господинов не присъстват на асамблеи, организирани от министъра на културата, имената на други не се знаят по читалища и ОФ клубове, а значи… голяма литература след 1989 г. няма. Голяма поезия пък съвсем няма. Макар че поезията на Борис Христов, която стана известна именно след 1989 г., е несравнима по качествата си с (практически) всичко издадено за целия 45-годишен период в комунистическа България. Макар че едва след 1989 г. прочетохме непризнаваните през „соца“ Биньо Иванов, Константин Павлов; макар че след 10-ти ноември 1989 г. изгря талантът на Ани Илков…
Особено трудно ми е да противодействам на топоса за след-десетоноемврийската академична интелигенция, която не можела да се сравнява с онази – от времето на соца. Трудно ми е, защото нейните днешни представители в по-голямата си част са ми близки и изтъкването на техния – наистина несравним (но в положителен смисъл) – принос в културата ни би могъл да се сметне било за (имплицитно) авто-изтъкване, било за някакво „слагачество“ (макар че колегите ми трябва да си дадат сметка, че няма за какво, а и няма за кога „да им се слагам“).
Във всеки случай, тъкмо за да не бъда заподозрян в подобен грях, ще дам тук един единствен пример. Моят колега Цочо Бояджиев за 30 години след 1989 г. стана автор на 15 и повече философски книги, превел е (сам, а не „в колектив“ и не като „водещ поредица“): „Физика“ на Аристотел, „Сума на теологията“ на Тома от Аквино (общо около 7 хиляди страници), „Сума против езичниците“ от същия (около 2 хиляди страници), „Проповедите“ на Майстер Екхарт, „Енеадите“ на Плотин (около 800 стр.), съчинения на Марсилио Фичино, Пико дела Мирандола, Псевдо-Дионисий Ареопагит, два тома приказки на братя Грим и много още. Издаде една „Философия на фотографията“, авторски фотографски албуми, няколко стихосбирки и преведе модерна поезия от португалски.
Ще кажа, че поне още десетина мои колеги-хуманитаристи членуват днес в авторитетни международни научни организации и имената им са известни далеч извън границите на страната. Само че в наши дни ние не разполагаме с официални медии, за да го припомним, не разполагаме с „единен център по философия и социология“, за да го „наложим“ на „научната общност“. Въобще няма „орган“, официализиращ имената.
И знаете ли, въпреки че цялата – многоцветна, далеч по-продуктивна и по-иновативна, далеч по-международно призната българска следдесетоноемврийска интелигенция не разполага с подобни „патерици“ за величие и затова е жертва на подлото митотворчество за „напуснатата ни“ след 1989 г. култура, аз мисля , че така е по-добре. Цената за официозното „величие“ е непосилно висока, а самото официозно „величие“ стои като некролог, поставен още приживе. А на некролога и за най-обикновения пише „велики“ неща.
5