ървият автомобил с двигател с вътрешно горене пристига в България най-вероятно през 1902 година, когато Министерството на войната закупува кола с бензинов едноцилиндров двигател от 8 к.с. Постпенно автопаркът на държавните институции и частни организации бавно се разраства, а свои лични возила закупуват и по-богати граждани. С това става необходимо да се регулира тяхното движение.
Правила за пътното движение присъстват още в първия Наказателен закон на Княжество България от 1896 година, но те се отнасят за коли и каруци с животинска тяга. На 19 март 1912 година (стар стил) в брой 71 на „Държавен вестник” е обнародван първият „Правилник за движението на автомобилите в столицата”.
Той е повече от любопитен, поради което ще го разгледаме накратко.
В него се разграничават държавни, наемни и частни автомобили. Обществените са на различните институции, частните – на техните собственици, а наемните са карат от шофьори, наети от собствениците, за да предлагат автомобила като такси и така да генерират печалба.
За да се допусне колата до движение, собственикът първо описва в специално заявление всички нейни части, а в декларация, всякакви данни за него – от производител до тегло и за какви цели ще служи. Документите се подават в „градоначалството”, а после техническа комисия преглежда автомобила и преценява годен ли е той за движение.
Сред изискванията към колата са да има две спирачки и, ако е по-тежка от 250 кг., задължително заден ход. Първите български регистрационни номера имат черни букви и цифри върху бели емайлирани метални плочки. Предната е висока 75 и широка 45 мм., а задната – 100 на 60. Разстоянието между символите е 20 мм.