Чувствайки как върху езика ми се топи горчиво-сладкият вкус на старостта, в която ден след ден животът ми пристъпва все по-дълбоко, с почуда установявам, че възрастта е не само немощ, а и мощ, че с натрупваните години и десетилетия физическото обезсилване някак си неусетно, но естествено, с една колкото непонятна, толкова и завладяваща хармоничност, се допълва от едно неуморно възраждане на духа. Този странен процес обезнадеждава и обнадеждава едновременно, той ме накара отново да се замисля върху афористичната сентенция на О. Уайлд, че докато стареенето, застаряването на тялото с времето е трагедията на живота, подмладяването, младеенето на душата, което настъпва в хода на същото време, е комедията на живота. Та тази трагедия и тази комедия разиграва поетапно всяка личностна биография, всяка себебиография, тази трагикомедия е неминуема съдба на всеки от нас – изпитвам я и аз: както като бит, така и като битие.
Досега през всички преходни възрасти само го предугаждах, а сега, встъпвайки в непреходната, мога да го заявя и от личен опит: старостта реанимира и витализира миналото, внушава му нов живот, актуализира го и го превръща в настояще. Колкото по-неумолимо и целенасочено възрастта ме води през сезоните от живота към смъртта (всъщност според мен, православния християнин, води ме по-скоро от единия (земния) към другия (извънземния) живот), толкова по-неустоимо ме тегли споменът назад към събития, хора и вълнения, които доскоро считах за отдавна приключили, себеизчерпали се – състояли се веднъж завинаги и веднъж завинаги заточени в дебрите на други (детски, юношески, младежки и средни) възрасти. Оттук и доминацията на мемоарния тон в последните ми текстове, една доминация, която подсказва изострената жажда за живот, придружаваща стареенето, и която ме радва и гнети едновременно. И която и днес ще диктува думите ми.
И така, беше нейде през първата половина на 80-те, но годината не зная точно. А не зная, защото така съм устроен, че имам силна и ярка памет за събития, ситуации и характери, но не и за линейно, за календарно време – в неговите щафети съм безпаметен. В онези сурови и зли времена на Студената война аз бях на рубежа – работех като програмен редактор в българската емисия на РСЕ, където отговарях за седмичната културна програма „Контакти”, най-голяма в рамките на емисията ни, надявам се, не само по размер. Всъщност тази програма аз не унаследих от моя предшественик Христо Огнянов, тя не бе и спусната свише от българското или от американското ръководство – тя бе мое творение, структурирана и въведена бе от мен. Нескромната цел на „Контакти” бе да обедини в ефира си българските творци в изгнание и, доколкото това беше възможно под суровата сянка на еднопартийния монопол над словото, в родината. Последното се оказа почти невъзможно чак докъм края на 80-те, когато ледовете на еднопартийната диктатура се пропукаха и българските литератори започнаха (отначало плахо-плахичко, а ден след ден – все по-дръзновено) да ми изпращат свои стихове, есета и културно-политически коментари. Не беше леко, особено за подателите. Макар и поразхлабена от светския дух на времената и от перестройката на Горбачов, партийната цензура, чиято по-голяма сестра е, както установи един мъдрец, инквизицията, все още бдеше на бойния си пост – много от текстовете, които българските литературни колеги ми изпращаха по пощата, бяха прихващани от бойците на Тихия фронт и, вместо да стигнат до получателя в Мюнхен, потъваха в архивите на Държавна сигурност. Въпреки това обаче Желязната завеса вече не беше така непроницаема и непробиваема – получавах ръкописи, изпращани от Югославия, от Австрия, че дори и от Румъния. И, както става винаги и навсякъде, малко от тях бяха годни за излъчване, повечето бяха упражнения по граждански патос – колкото пламенен, толкова и повърхностен. Обикновено авторите им държаха да ги излъча анонимно или с псевдоним. Познавайки от собствен опит и меда, и жилото на най-добрия от световете и знаейки какво ги чака на родна земя, ако имената им прозвучат по вълните на западните радиостанции, аз винаги съм се съобразявал с тази им предпазливост. Имаше, макар и като рядко изключение, обаче и автори, които заставаха непоколебимо зад авторството си и искаха на всяка цена да излязат с името си. И с тях съм се съобразявал. Така, съобразявайки се и с едните, и с другите, я карахме до края на 80-те, след което нямаше вече защо и нямаше с кого да се съобразяваме, освен с авторското си кредо: аз – с моето, моите многобройни сътрудници – с тяхното. Чак тогава „Контакти” се превърна в духовен дом и за творци като Тончо Жечев, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Атанас Свиленов, Димитър Коруджиев, Вероника Благова, Кева Апостолова, Ирен Иванчева и много други. Докато от другата страна на Желязната завеса за програмата ми пишеха вече от дълги години цяла плеяда таланти в изгнание като Асен Игнатов, Атанас Славов, Стефан Попов, Христо Огнянов, Стефан Маринов и, разбира се, преди всичко Георги Марков.
Така със съдействието на Рейгън, на Горбачов, на Маргарет Тачър, на папа Йоан Павел Втори и на родното дисидентство (неслучайно го слагам на последно място, последен бе и приносът му за разпадането на тоталитаризма) в края на 80-те се сбъдна младежката ми мечта да превърна „Контакти” в духовен мост между световете.
Сега искам да разкажа обаче за едно малко познато име от западния, от западноевропейския контингент мои сътрудници. Става дума за философа и математика Георги Шишков. За неговото дело ми отвори очите друг един философ и също изгнаник – моят безценен приятел Асен Игнатов. И двамата са известни повече на Запад, отколкото в родината си. Шишков е преподавал в Мюнхенския университет още по време на войната, автор (а може би само съавтор, вече не си спомням точно) е и на първия философски речник в Германия. Когато Асен ме свърза с него, той беше на около 70, живееше като пенсионер с германската си съпругата във Васербург на Ин и боледуваше. Разказът на Асен за колегата му бе толкова живописен, че веднага грабнах едно командировъчно, метнах се на колата и надух към Васербург. Философът ме посрещна по философски великодушно. Както става обикновено при дългогодишните емигранти, българският му беше сериозно пострадал от отдалечеността на родината, обеднял бе за сметка на немския, така че разговаряхме на някакъв наш си българо-немски.
Шишков се оказа колкото гостоприемен, толкова и сладкодумен домакин. Не помня, както казах, точната година на първата ни и единствена среща, но помня зеленината, в която бушуващата пролет бе обвила къщата му. Отидох за час, но часът неусетно се превърна в ден. Денят пък – във вечер. Интервюто с Шишков бе кратко – дълъг бе разговорът ми с него след това. Имахме нещо общо: антикомунизмът. Имахме обаче още нещо общо: антинацизмът. Като симпатизант на малкото си антинацистки настроени студенти по време на хитлеризма моят домакин се разминал на косъм от саморазправата на Гестапо. Студентите му от съпротивата разстреляли, а него пощадили. Не от човеколюбие, разбира се, спасили го академичният му престиж и статутът му на чужденец, при това гражданин на съюзническа държава. Дали в условията на народната демокрация това щеше да го спаси, е повече от съмнително.
Интервюто с д-р Шишков аз излъчих навремето в програмата си. Кой чул – чул. Словото ми тук ще излезе извън интервюто, искам да разкажа неразказаното. Пък кой прочете – прочете.
И така, след ВСВ Шишков остава да живее в Западна Германия, а родината му потъва в дебрите на единственото робство, в което ние, българите, сме робували – съветското. Робство, което по ожесточеност и безправие няма равно на себе си в цялата ни хилядолетна национална история. Именно защото е въдворена със силата на оръжията от Кремъл, защото е нелегитимна и антинародна в същността си, Народната власт тръгва да търси алиби по света. Водено от ненаситното си чувство за мъст, в доста безнадеждното си търсачество отечественофронтовското правителство издирва адресите на онези български невъзвращенци, които по силата на здравия разум остават да живеят в западните държави, в които са следвали или работили, и тръгва да им пише сърцераздирателни, почти любовни писма. ОФ пише, разбира се, и на д-р Шишков – и той ми показа тези грижливо съхранени писма, адресирани до него. Тогава мобилни телефони, с които да ги преснимам, нямаше, нямаше (поне в дома) и ксерокс, с който да ги ксерокопирам. Прочетох ги обаче внимателно и ги запомних завинаги – такова рядко четиво не се забравя. И трите отправени до Шишков, а и до хиляди други невъзвращенци, писма бяха в следния дух: Нова България има нужда от Вас, родината Ви цени и отечеството Ви зове, Вие сте добре дошъл на родна земя, Вашият международен опит, Вашите знания и умения са ни необходими, елате, върнете се обратно в майката-родина, където ще бъдете посрещнат сърдечно, оценен подобаващо и където ще дадете личен принос за изграждането на общото ни национално бъдеще. След подобни прочувствени вопли много наивници се завръщат в НР България, но Шишков не е между тях – като политически грамотен човек, той знае какво го чака на родна земя, ако има безумието да се върне. Пък и пред очите му е примерът на не един и двама негови състуденти, колеги и братя по изгнаническа съдба, които, поддали се на родолюбивите си сантименти, тръгват обратно към Калотина. Всички те попадат в изтребителните наказателни концлагери, а много така и не се завръщат от тях. На първата покана Шишков не реагира, не реагира и на втората. Но понеже като академичен кадър е особено интересен за София, получава и трето писмо със същото сантиментално-патриотарско съдържание. Тогава философското му търпение се изчерпва, сърцето му не издържа и той грабва перото. Отговора, който изпраща до подателите в София, Шишков пише под индиго – и ми показа копието. Той е невероятен, но още по-невероятен е отговорът на отговора. Шишков им пише следното: Родината е родина доживотно, не можеш да я смениш, както сменяш риза, пък и кръвта вода не става. Така че аз съм готов начаса да тръгна обратно към отечеството любезно, но има един много особен проблем и той е следният – чувам, пише Шишков, че завърналите се обратно мои колеги били разпращани по лагери. Аз съм готов и това да приема, не ще и дума, че съм виноват пред Народната власт, след като съм имал неблагоразумието да работя във фашистка Германия, а впоследствие така дълго съм отлагал завръщането си в НР България. Така че готов съм да понеса отговорността и да изкупя вината си, излежавайки присъдата, която несъмнено заслужавам, но чувам, че на всеки лагерист се полага само по едно одеяло. Аз обаче съм ревматик, от години страдам от ревматизъм и студът ми действа зле. Та, знаейки колко хуманна е Народната власт, искам да Ви запитам, дали не бихте могли да направите за мен изключение и да ми разрешите в лагерната барака две одеяла. Това е общо взето писмото на д-р Шишков до комунистическото правителство. А – за вас шега, за мене истина – след две-три седмици от София му отговарят черно на бяло: Да, проявяваме разбиране за здравословното Ви състояние, така че на Вас ще Ви бъде разрешено да ползвате две одяла – Вие само се завърнете. И, завръщайки се в родината, носете настоящото писмо като документ, с който ще Ви бъде отпуснато второ одеяло.
Е, това е всичко – така един български и германски, един български и европейски философ направи една Народна, една антинародна власт на маймуна. Благодарение на сарказма си Шишков не почина в Белене, в демократична и благоденстваща новообединена Германия почина – две-три години след промените. Народната власт пък почина там, където се беше зародила – в Белене. Белене пък се зароди в Кремъл. Където днес процъфтява деспотизмът.
Така и не успях да го видя през последните му земни години и да го попитам защо не се завърна да зърне на прощаване преобразена и демократизирана нова България. И тъй като вече няма как да го науча от него, мога само да гадая причините. Вероятно, повярвал като мен в денацификацията след разгрома на хитлеризма, в декомунизацията след гибелта на комунизма така и не е успял да повярва – отново като мен. Може би страхът от второто одеяло е заседнал така непоклатимо в социалния му ген на антинацист и антикомунист, че и родната демокрация явно не е успяла да го заличи. А германската, европейската демокрация явно се е оказала морално по-боеспособна, явно е успяла да прогони този проклет страх от интернационалната му съдба…
