Винаги съм се чудел защо синоптическите евангелия избягват да говорят за апостол Тома и защо евангелист Йоан винаги преди името му, прави уточнението „наречен близнак”? На кого е близнак и защо това хем е важно, хем няма никакво значение? Можех да търся отговор в апокрифите. Толкова много от тях бяха посветени на апостол Тома. А и бяха интересни за четене. И „Деянията на Тома”, и „Чудесата на Тома”, и разбира се – „неговото” евангелие. Не можеше в тях да няма исторически факт, предание… сламчица, за която да се хване човек.
В търсене съчиних няколко книги, в които главният герой се казваше Тома – отец Тома, от Дивдядово. И дори си повярвах, че той е моят литературен двойник. Когато единият живееше, другият го нямаше. И обратно. Бяхме като в онзи Борхесов етюд – „Борхес и аз” – две страни на една и съща монета, като винаги другият беше „онзи, комуто се случваше всичко[1]”. И чудесно знаехме, че двете страни на тази монета са видими единствено, когато е във въздуха. В покой и в “реално” време монетата имаше само една страна и името ù „близнак” звучеше повече от причудливо.
Не беше ли така и с апостола? На едната страна на монетата пишеше “Неверния”, на другата – „Уверения”. Като под всеки от надписите има поетичен отпечатък. Хвърлиш ли ези – ще попаднеш на Яворовия „Тома”, хвърлиш ли тура – на Аверинцев и неговото „Уверение Фомы” – класическа, почти образцова симетрия. Няма как едната страна на монетата да бъде по-тежка или по-голяма от другата, най-малкото, защото е една и съща монета и вероятността да се падне „герб”, винаги ще е равна на невероятността да се падне „стотинка”. Не знам дали това е причината най-хазартният гений в литературната история – Достоевски, играчът на рулетка, да е бил така влюбен в образа на апостол Тома. Има го навсякъде в романите. Особено в „Братя Карамазови”. И облогът на Паскал го има. (защото, ако не я хвърляме, ние избираме как ще падне тази монета). Изберем ли Яворовия „Тома”, избираме тъмнината и слепотата, избираме не друго, а самоубийството, защото от факта, че при литературния герой „кръв не блика в кръвни жили” до суицидното преживяване има само една крачка… крачката от тъгата до отчаянието… една ръка отстояние; вероятно същата, която е разделяла апостолите Петър и Юда на Тайната вечеря. Апостол Тома я поставя в раните Христови. За да не бъде невярващ, а вярващ. Без литература и без философия. Просто слагаш пръст върху ребрата на Възкръсналия и думите: „Господ мой и Бог мой!” (Иоан. 20: 28) сякаш идват от само себе си.
При все, че от само себе си никой не може да стигне до края на земята и да бъде пронизан с шест копия в ребрата. Пешком до Индия. За да увериш цялата вселена до какво си се докоснал.
Моят Тома, героят от книгата „Борхес и другите-там” дори тръгна по пътя на апостола, за да види къде е онзи град Малиапора (известен и като Мелапур или Малаи-пурам). Защо Исидор Севилски го нарича „Каламин”? Има ли жива история в паметта на индийците за апостола? Тръгна към Индиите и стигна далеч зад тях – в Малайзия. Дори опита кафе от екзотичния сорт Мелаи-пурам. Докосна се до напитки и спомени, които и Борхес не може да измисли… Но не сега е времето да говоря какво съм видял там – на края на земята… както казва Аверинцев (или неговият лирически герой): «что я видел, то и видел и что осязал, то я знаю, копие проходит до сердца и отверзает его навеки[2]».
________________________
[1] Цитатът на този етюд е по изданието: Борхес, „Смърт и компас”, стр. 356, изд. „Труд”, София, 2004 г.
[2] Цитатът е от “Уверение Фомы”, разбира се: „Каквото съм видял, това съм и видял, каквото съм осезал, това и знам, копието стига до сърцето и го пронизва навеки“.
0