постановка: Николай Ламбрев-Михайловски, сценография: Чайка Петрушева, музика Добрин Векилов-Дони, мултимедия- Слави Георгиев
Мнозина традиционалисти ще имат проблем с оценката на спектакъла на Николай Ламбрев-Михайловски.Тези, за които „театърът на Чехов“ е работа с фино длето, интерпретация на неуловими с просто око „подводни“ душевни състояния, елегантен хумор, деликатна игра, в която доминира недоизказаността, привидното бездействие…
Нищо подобно, тук се сблъскваме челно с разголени страсти, експресивна, предизвикателно-агресивна пластика, директни отправки към съвремието ни. Познавачите обаче знаят, че макар да има външни прилики с другите чехови пиеси като „Чайка“ и пр, -(и тук сме в изолираната селска идилия, където под привидното спокойствие в помешчишкото имение клокочат, разгарят се и се потушават човешки страсти и драми), „Вуйчо Ваньо“ е единствената, в която прословутата пушка гръмва не задкулисно, а директно на сцената. Емоциите са много по-артикулирани, противоборството на героите е отчетливо и действено. Развръзката е много по-болезнено-драматичана.
С други думи „Вуйчо Ваньо“ е най- не-чеховска, самата фабула е много по – ярко отчетлива, иронията- директно заявена.
ЕЛЕНА АНДРЕЕВНА:- А времето днес е хубаво…
ВОЙНИЦКИ:- В такова време е хубаво човек да се обеси…
Парадоксалният афористичен диалог между Елена Андреевна и Вуйчо Ваньо , сякаш е дал съвременния ключ, използван от режисьора Николай Ламбрев за постановката. Какво става между тези две реплики, в уж спокойната селска идилия? Разбира се проблематизират се вечните чеховски теми за прекършените идеали, фалша, безмисления живот интелектуалеца и неговите псевдопретенции, за загубената връзка с истинския живот и с природата…Но тук желанието да взривиш черупката, да скъсаш с инертността на безплодното съществуване, да оголиш нервите си и усетиш отново живота в цялото му пълнокръвие, е много по ярко изразено.
Елена Андреевна е тази, заради гоято се разгарят страстите между Вуйчо Ваньо- Иван Войницки и пристигналият отвън, носещ бремето на своите несбъднатости и разочарования, д-р Арсов.
Иван се грижи за имението за да осигури безмисления живот на превзетия професор Серебряков който, в блестящата интерпретация на Валентин Ганев, трансформира подсъзнателното си чувство за личностна несъстоятелност в осъзнат деспотизъм и студенокръвна безчувственост.
Образите на Войницки и д-р Астров, изиграни от двамата братя Деян и Дарин Ангелови, са колкото автентично-чеховски, като носители на драматично-нравствен заряд, толкова и съвременни. Отърсени от типичната руска нега, те напомнят повече герои на Юджин О’ Нийл или Стайнбек, вероятно защото чрез директата комуникация търсят диалог с днешния ден. Вечната тема-да търсиш, да откриваш и да губиш пътя към истинското си аз е поднесена по-разтърсващо, за да събуди и днешните ни световъзприятия.
Елена Андреева (Илиана Коджабашева) не е обичайната отегчена и безчувствена красавица, а изтъкана от вътрешни несъгласия и жажда за истински чувства съвременна жена.
Мултимедията допринася за сложния прочит на актьорските състояния. В заснетите въображаеми кадри, героите те са може би такива, каквито биха искали, искрени и истински…
И второто нещо, което ще възпре критиците да въздишат по отнетата им традиционна чеховска атмосвера, е блестящата актьорската игра. Която е толкова завлядяваща, находчива и ярка, че не можеш да не си кажеш, преоткрих, намерих „своя“ Чехов.
Защото героите на Ламбрев днес можеш да разпознаеш край себе си, да се възмутиш, да им съчувстваш, да им простиш.
Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Валентин Ганев, Илиана Коджабашева,
Ева Данаилова, Милена Атанасова, Виктория Колева, Стефан Къшев, Васил Ряхов
Николай Ламбрев- Михайловски:
„…Животът се върти като панаирджийска въртележка… Но идва ден, когато спираш пред огледалото и искаш да изгориш досегашното. С ярост и болка отхвърляш настоящето и искаш да спасиш душа и тяло, хвърляйки се да търсиш нещо ново… Пропуснал си, проиграл си ценности, бил си сляп или просто не си успял дотук в битието, в мечтите, в любовта и във взаимността с другите. И се хвърляш в огледалото, чупиш го. Искаш да хванеш нещо, което виждаш там, в късчетата кристал. Да потънеш в него. Да имаш самочувствието, че не си излишен, че има смисъл от теб, че имаш цена. Вярваш, че това е истинското, а се оказва, че и това стремление е илюзия или просто игра на въображението и желанието да постигнеш пропуснатото, неизживяното… И тогава какво? Трябва просто да се откажеш от живота или, смирил се над истината за себе си, да продължиш, защото дните напред са си твои. Само този, който е преживял болката по пропуснатото и непостигнатото, вероятно може да приеме неудовлетвореността като енергия да се живее“.
През годините „Вуйчо Ваньо“ е поставяна четири пъти на сцената на Народния театър. За първи път това се случва през 1904 г. в постановката на Сергиян Туцич. В ролите са Иван Попов, Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Златина Недева, Султана Николова и Гено Киров. Четири години по-късно Пенчо Славейков режисира Чеховата пиеса, в която отново участват Златина Недева и Гено Киров, заедно с Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев и Елена Снежина.
„Вуйчо Ваньо“ отново е на сцената на Народния театър и през 1946 г. дипломния спектакъл на завършващите Държавната театрална школа при Народния театър в постановката на Николай О. Масалитинов и с В. Джамджиев, Г. Московски, Борис Сарафов и др. в екипа.
За последно пиесата има премиера през 1959 г., когато режисьор е Кръстьо Мирски, а в актьорския състав са Виктор Георгиев, Мила Павлова, Славка Славова, Невена Буюклиева, Стефан Гецов, Андрей Чапразов, Борис Сарафов и Пенка Икономова.
снимки: Народен театър „Иван Вазов“
