Чудесно е да пътуваш по света, ако не наживо, поне пред екрана в тъмния салон. Фестивалът „Кино за пътешественици“ за поредна година ни предоставя тази възможност със своята пъстра програма, в която екзотични географски „портрети“ се редуват с вълнуващи лични преживявания и своеобразни документални изследвания на места, хора и начин на живот. Ето три от тях.
Пътуването като история в „Емоционална карта на Танжер“ (2014, реж. Хосе Рамон да Круз)не е най-успешният пример за съчетаване на културно любопитство, емоции от първо лице, арт визия и исторически очерк. Особено, ако вече сте гледали прекрасния „Чудната Казабланка“ (2016, реж. Мануел Орийо). Общото между двата филма е испанската носталгия по изгубените родни места и едно отминало време, в което нещата са се случвали различно. Но присъствието в кадър на множество неизвестни за широката публика възрастни интелектуалци, израснали в Танжер, които говорят за легенди от световния културен елит на XX век, посетили, живели и оставили своя отпечатък върху мароканския град, от един момент нататък сериозно натежава в 105-минутния филм на Да Круз. И насичането на монолозите с черно-бели снимки и архивни кадри, от една страна, и абстрактни цветни проблясъци от картини и пърформанси – от друга, не оправя нещата. „Емоционална карта на Танжер“ е твърде приказлив, без да оставя възможност на града сам да ни „разкаже за себе си“. И като се опитва да съчетае различни наративни похвати (в това число снимки с цитати от повече или по-малко известни интелектуалци и внезапни „втурвания“ на камерата по улиците на града), създава усещане за излишна маниерност, оставяйки зрителите някак си неудовлетворени от това „пътуване“ – от всичко по малко, но като цяло недостатъчно.
За пътешествието около света като урок по солидарност ни разказва френският филм „Споделена мечта“ (самото оригинално заглавие Solidream е съчетание от думите солидарност и мечта). Трима приятели обикалят света на велосипеди по сложен маршрут, който не търси леснината, а напротив – стреми се към всевъзможни препятствия за преодоляване. За три години те изминават 54 000 км в Европа, Африка, Южна и Северна Америка, Австралия и Азия, а макар и без колела посещават Антарктида, така че комплектът континенти е пълен. Брайън, Морган и Сипай, към които от време на време се присъединяват още двама мъже, не въртят усилено педалите на претоварените си велосипеди просто за да се насладят на красотите по света, а неуморно търсят предизвикателства във всеки регион, където попадат. Пустинни плата (които все не свършват), дъждовни джунгли (в сухия сезон), планински върхове (над 4000 м), пълноводни реки (по стъпките на златотърсачите по р. Юкон), несъществуващи на картата пътеки, понякога стотици километри без населено място по пътя, приятелите устояват на изпитанието на постоянното съжителство в палатката и неизбежните приливи на умора, разочарование и лошо настроение. И признават, че най-голямото богатство на това пътуване са хората, срещнати по пътя – най-често случайни запознанства, които ги приютяват и съветват по маршрута и се превръщат в част от незабравимите спомени. „Споделена мечта“ (2014) е много добре заснет за пътешественически филм и чудесно монтиран, с богато разнообразие от кадри, включващи природни панорами, неочаквани срещи, драматични ситуации и най-вече взаимоотношенията в групата, с коментари и емоции от първо лице. Зрителите проследяват трасето от Аржентина до Киргизстан и съвсем естествено се потапят в преживяванията, които участниците лично ни споделят от екрана, увлечени в преследване на мечтата си.
Пътуването като средство против депресията ни представя полският филм „Няма невъзможни неща“ (2014, реж. Лидия Дуда). Тереза е на 80 години и пътува активно от десет, като опит да избяга от собствената си реалност, след като най-малкият ѝ син умира при инцидент. Тереза знае малко немски и горе-долу се справя с руския, но за нея езикова бариера няма – хората могат винаги да се разберат. Доказателство е любовната ѝ история с 22 години по-млад кипърец, с когото се запознава на ферибота, който я отвежда в Израел, и поддържат връзка (главно по телефона) вече 12 години. Срещаме се с Тереза по време на пътуването ѝ в Сребреница, но тя е обиколила много места, пътешествала е дори в Китай и Либия. Все така на стоп, с много малко пари (пенсията ѝ), разчитайки на добрината на хората. Тереза е изключително ведър и позитивно настроен човек, понякога малко наивен, но неизменно сърдечен и отворен за света. А в къщи я чака съпругът ѝ Ян, с когото през годините са се поотчуждили (особено след смъртта на сина им), но продължават да живеят заедно, когато Тереза се прибира в селската си къща. Двамата са много различни като интереси и темперамент и филмът успява да улови тази разлика, съпоставяйки настоящото им всекидневие. Комбинирайки монолози, срещи с интересни хора и елементи от бита на Тереза и Ян, филмът събира в сноп нишките от разкази и случвания, сглобявайки портрет на неуморната Тереза – ако не е по пътищата, тя тренира у дома за следващото си пътуване, но също и портрет на саможивия Ян (на младини той е бил човекът, който не се е задържал вкъщи, докато Тереза се е грижела за децата), както и на кроткото им съжителство. В монолозите и редките им диалози се прокрадват горчивина и ирония, взаимна привързаност и философско примирение. „Няма невъзможни неща“ е интересен хибрид между пътешественически филм и наръчник за духовно оцеляване, който до голяма степен прилича на тази 80-годишна борбена жена, изпълнена с тъга и любопитство към света.
