В Софийската градска художествена галерия бе открита изложбата „Златю Бояджиев и Бараците”, с която се отбелязва 110 годишнината от рождението на самобитния български художник. В експозицията са изложени картини и на тримата „Бараци” (вид ловно куче, гонче) – Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков, прякор, даден им от Цанко Лавренов по време на студентските им години в Софийската художествена академия. Техният общ творчески път, започнал през 20-те години на XX век в Пловдив, в ателието на фирмописеца Гео Мирчев, няма аналог в историята на българското изкуство, понеже вплита в едно изключителните съдби на тримата големи български майстори. Така и днес, макар отдавна да ги няма сред нас, те отново са заедно чрез платната си, един до друг с яркото си присъствие в културното пространство на България.
Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в с. Брезово, Пловдивска област. Той е най-големият от петте деца в семейството. Средното си образование завършва в Търговската гимназия в Пловдив, като междувременно работи като архивар в брезовския съд и като пощенски раздавач в Бургас. С Давид Перец и Васил Бараков се срещат в ателието на Крафти за рисуване на табели и там най-напред хващат четките, за да пишат различни шрифтове, а после – и да се учат да рисуват. Тримата посещават курсовете по вечерен акт заедно с други пловдивски художници. През 1927 г. тримата приятели решават да кандидатстват в Художествената академия и се преселват в София. Наемат едно ателие на бул. „Княз Ал. Дондуков”, където живеят и рисуват заедно в продължение на 4 години, докато завършат Художествената академия. Домът им непрекъснато е спохождан от много гости – техни състуденти и преподаватели. Животът им е труден, но все пак успяват да припечелят като фирмописци. Веднъж тримата боядисват комините на фабрика „Изида” и със спечелените пари тръгват да пътуват – до Родопите.
Планината ги привлича с широтата и мекотата си, с хората, които повеждат сутрин животните на паша, с малките самобитни къщи, обгърнати от многото зеленина наоколо, с простотата на селския бит. Обикновено отсядат в Чепеларе, където живее сестрата на Васил Бараков. Обикалят дълго из Родопите и рисуват, често придружени от други художници. Казват, че именно Бараците откриват Родопите за българското изкуство – „като пластичен и знаков образ”. Тогава, в началото на творческите си пътища, те взаимно си влияят и творбите им са някак близки. Но след общата им изложба по повод 20-годишнината на Дружеството на южнобългарските художници (1931 г.), тримата приятели поемат в различни посоки – и като живот, и като творчески търсения. Давид Перец заминава за Холандия и Франция, Васил Бараков работи като художник-декоратор в Пловдивския драматичен театър.
А Златю Бояджиев най-напред стажува като учител в Трета софийска мъжка гимназия и сключва брак с Цветана (Цена) Иванова. Младоженците заминават за Асеновград, там се раждат децата им Георги и Радка. Междувременно Златю Бояджиев се връща в Пловдив и става учител в Пета пловдивска гимназия. Оттогава започва приятелството му с Владимир Рилски и Цанко Лавренов, а през 1935 г. Бараците отново участват в обща изложба в Пловдив. До 1940 г. Златю Бояджиев участва в две съвместни изложби с Владимир Рилски. Платната му от този ранен период в творчеството му са предимно пейзажи и в жанра на тематичната фигурална композиция, портретите са малко, но се характеризират със силна експресивност и наслоени мазки.
Малко преди да избухне Втората световна война – през лятото на 1939 г., Златю Бояджиев заминава за Италия, а когато се връща в България, всички забелязват промяната в стилистиката му под влияние на ренесансовите майстори, най-вече на фламандския живописец Питер Брьогел Старши, и италианските прерафаелити, които се считат за първите авангардисти в изкуството, реформатори, които насищат сложните си композиции с детайли и наситени цветове, като същевременно се опитват да възвърнат силата на религиозната живопис. По това време Златю Бояджиев рисува с техника, близка до класиката и иконописта, цветовете не са вече така ярко експресивни, но по-умерени и пастелни. С картините „Брезовски овчари” и „Пъдари” Златю Бояджиев участва в ХХIII Биенале във Венеция през 1942 г., а до края на войната – в много изложби на южнобългарските художници. Известно време работи и като художник в Пловдивския археологически музей.
През 1943 г. Давид Перец, по време на т.нар. „окончателно решаване на еврейския въпрос”, е интерниран в трудов лагер, откъдето се връща с поредица великолепни скици и портрети, рисувани с туш и перо. След установяването на новата социалистическа власт, през 1947 г. той заминава с други български художници на строежа на язовир Росица, където временно отнемат паспорта му заради нехаресани от новите управляващи коментари. Този факт окончателно затвърждава решението му да замине за Париж, където специализира живопис при световноизвестния педагог Андре Лот. За кратко пребивава в Израел и от 1948 г. окончателно се установява в Париж. Стилистиката му се променя и художникът започва да следва актуалните парижки живописни тенденции.
При новата власт Златю Бояджиев и Васил Бараков пътуват из България по новите строителни обекти и рисуват етюди от бригадирското движение и развитието на промишлеността. Известен е цикълът на Златю Бояджиев, свързан с живота на миньорите. През 1946 г. той открива първата си самостоятелна изложба в галерия „Форум” в София, където са представени най-значимите творби на художника от т.нар. класически период. На следващата година пътува из Румъния заедно с Давид Перец, Борис Ангелушев и др., където е отличен от румънското правителство със златен медал.
Следват няколко мрачни години за Златю Бояджиев. Те започват с държавната политика за „борба с формализма” в изкуството, която не щади никого – художникът остро е критикуван заради неговия „иконописен, отвлечен, неокласически стил” и гротеската в образите му, а картините му от „румънския цикъл” са изцяло отречени, окачествени като „мрачни и формалистични”. Агресията е твърде силна и Златю Бояджиев намира временно „спасение” в изработването на панаирните палати в Пловдив, в различните проекти за букви, винетки и изображения на животни, в украсата на Азотноторовия завод в Димитровград, като изработва множество букви и репрезентативни портрети на комунистически лидери. През 1951 г. Златю Бояджиев получава мозъчен кръвоизлив и парализа на дясната половина на тялото. Дясната му ръка, тази, която умело е нарисувала едни от най-прекрасните образи в българската живопис, е напълно парализирана. Възстановяването е бавно и мъчително…
Но Златю Бояджиев има и лява ръка. И той отново започва да рисува. Отново се учи да говори. Парализата е вододелът между двата му живота – започва вторият етап от неговото творчество, коренно променено. Платната му „греят” с ярки експресивни цветове, десетки фигури можем да различим в композициите. Картините му са симфонии с преплетени множество сюжетни нишки, странните образи са наситени с драматизъм, често носещи в себе си символичен смисъл. Какво невероятно тържество на духа! Лявата ръка на Златю Бояджиев не спира да твори жизненост и радост върху платната – откъде ли ги взема след трагичните случки! Колко удивително същество е човекът – стотици примери имаме за хора, които се сгромолясват точно когато са преситени от щастие и изобилие, а тук обратно – художникът не просто оцелява, той отново създава света от разрухата и сивотата, от скръбта и безнадеждието. Създава го като приказка, като декор от пиеса, в която всичко е истинско: червената черга, с която са се завили спящите по пладне и огненото слънце, което грее като в картина на Ван Гог; изпитите лица на говедарите, облечени в дрехи на кръпки; геометрично правилният кръг на хорото около странния чинар… Продавачите на оцет и църквите на хълма, с каляската, която навярно очаква своята принцеса… Пастирът и свинарката, която сякаш всеки момент ще се превърне в красива млада дама, и свинете, които пъплят като хлебарки нагоре към момчето до сухото дърво… Пързалящите се деца на пързалката, нарисувани сякаш от детска ръка – всичко е пълно с живот и звуци… Големите фигури на свещеника и превитата на две селянка с дървените налъми от „Молебен за дъжд”; до тях неестествено (или пък съвсем естествено) малката фигура на мъжа с тоягата и меденото котле… Монмартър…
През този период Златю Бояджиев отново се връща към старите си любими теми, но погледнати и изразени по друг начин – родопските пейзажи, Асеновград, природата, детството, обичаите на село, фолклора. Продължава да участва в изложби в страната и да пътува по света – в Москва и Петербург (1959 г.), във Франция, Германия, Унгария, Полша, Турция, отново в Италия през 60-те години на миналия век. През 1972 г. е открита негова изложба в Париж, където са изложени около 30 негови картини, рисувани по време на престоя му там. На следващата година прекарва известно време в Германия, Белгия и Холандия, където отново рисува. По случай неговата 80-годишнина в галерията на „Шипка” 6 в София е открита негова юбилейна изложба. Посещава редица музеи и градове в Испания през 1975 г.
На следващата година, на 2 февруари, Златю Бояджиев получава втори инсулт и умира в Пловдив. През 1982 г. си отива от този свят Давид Перец, а Васил Бараков умира през 1991 г. Със сигурност тримата сега са отново заедно в небесните селения и рисуват с още по-ярки цветове мечтания свят. И за да си ги представим по-добре, са ни оставили един портрет – тримата Бараци пред трите статива, с трите палитри, на фона на Айфеловата кула.
