Анди Уърхол е една от най-бляскавите фигури на изкуството от 20-те век.
Роден в Питсбърг, Пенсилвания, той прекарва по-голямата част от живота си в Ню Йорк. Единственото място, в което се чувства у дома си. Животът му е ексцентричен. Допада му просто да седи в обществени перални, за да се наслаждава на миризмата на химическите препарати и звука от машините. Обожава летищата – вълнуващо за него е просто да премине през охраната и да бъде проверен. Мениджър е на алтернативната банда „The velvet underground.“ Водещ артист през 60-те и 70-те години и най-утвърдения представител на поп-арт, той налага идеята, че известността и бизнеса могат да работят в услуга на изкуството.
За разлика от много други творци, той не отхвърля парите като нещо ниско и повърхностно, а намира красота в акта на натрупването им. Артистът, който в цялото си същество носи американската идея. Ако трябва да се намери визуално изображение на това, което e Америка през 50-те и 60-те, то може бъде открито някъде из неговите произведения.
Годините преди да добие популярност, Анди се развива като един от най-добрите илюстратори на реклами и списания в Ню Йорк. Утвърждава се със стил, наблягащ на повторението на едни и същи елементи и умелото използване на цветовете. Изображенията често са нарисувани с една линия, която сякаш търси и обследва обекта. По това време започва да прилага копирането с индигова хартия, за да улесни създаването на множество идентични копия. Зад това просто се крие желанието му да намери възможно най-лесния и бърз начин. Той постига синхрона между добре изглеждащи илюстрации, които са възприемани от милиони читатели на списанията, в които е публикуван. Но все още е далеч от популярността в артистичните среди. Пробивът идва със серията консервени кутии, които прави през 1962г.
“Когато си мисля за времето, мисля.. Времето е. Времето беше“. Настоящият момент е важен и ние трябва да се насладим на това, което имаме в този времеви отрязък. Красотата може да бъде намерна тук, сега, в заобикалящия ни свят. Вместо да я търсим в това, което е непостижимо за нас, ние може да я открием в опаковка, например, от консервена супа. Тя е красива със своите минималистични цветове и семпли овали, в изчистената си форма, която идеално пасва на предназначението ѝ. Първата успешна изложба на Уърхол представя серия от платна на консерви със супа, всичките варианти на една марка. След нея критиците са категорични: “Анди е поп и попът е Анди“. Въпреки че не биват разбрани напълно, платната са възприети като вулгарна шега спрямо живота в Америка след Втората Световна война. Те говорят за рекламата, брандирането, характерната храна; за копиране и възпроивеждане на копието.
През 50-те години утвърден, без никакви условности, е абстрактният ескпресионизъм. Изцяло ориентиран към вътрешното търсене на Аз-а, към свободното изразяване на подсъзнаването. Всичко извън рамките на характерния за Джаксън Полак стил за полагане на боята върху платното се смята за незряло и повърхностно. Следващото деситилетие обаче измества фокуса навън към заобикалящия човека свят. Към всичко, което е популярно, свободно за достъп, дори ежедневно. Анди Уърхол от дете има влечение към популярните личности като Шърли Темпъл и по-късно Труман Капоти. Първите му принтирани картини са копия на фотографии, именно на звезди като Елвис Пресли, Мерилин Монро, Джаки Кенеди. Към типичното за Америка през 50-те религиозно преклонение пред бляскавия живот на известните, може да се спусне паралел с религиозния католически мистицизъм, с който Анди има досег като дете. Неговата майка, Джулия Уърхола, го води всяка седмица на неделна служба. Там той с часове наблюдава сюжетите, изрисувани по олтари и иконостаси. Големината на иконите, разположението на светците, използването на златистия цвят могат да бъдат открити като елементи в по-късните му портрети.
Наратива за малкия човек, дошъл отникъде, за да стане звезда в големия град силно го привлича. В своето студио, наречено “Фабриката”, Анди се заобакаля от интересни личности като Еди Седуик, Дейвид Бауи, Нико и много други. Той обаче извежда идеята за популярността до следващото равнище. Според него в бъдеще всеки може да бъде звезда и ще има своите петнайсет минути слава. През 70-те, в своя най-продуктивен период, срещу заплащене той прави портрети, идентични с тези на Мерилин Монро и Джаки Кенеди. Представен по правилния начин, всеки може да изглежда като известните личности. Антуражът, който се върти около Анди във “Фабриката” е извадка на контракултурната част на обществото: низвергнати, наркомани, изгубени души, травестити, той ги нарича “звезди” и им дава ролите в своите филми. Прави експеримента да снима всеки, който посещава студито му в продължение на три минути, през които той излиза от стаята, а човекът остава сам със себе си пред камерата. Филмов портрет, през който човек спира да позира и оставен напълно сам пред обектива в продължение на три минути. Салвадор Дали, Алън Гинзбърг, Боб Дилън и много други правят по този начин свой триминутен портрет.
Филмите на Анди Уърхол са концептуални. Често снима хора предимно в близък план. Интерес предтавлява начинът, по който се променя изражението на лицето при ежедневни дейности като сън и хранене. Той не се намесва при изграждането на сюжета, а оставя действието да се случва без категоричен сценарий. Просто наблюдава как животът тече пред камерата. Действията протичат в продължение на часове – филмите “Целувка”, “Сън”, “Емпайър Стейт” са дълги около пет – шест часа, в които зрителят чака да се случи дори и малка промяна на кадъра. Тези ленти биват преоткрити наново като абстрактно изкуство деситилетия след създаването си.
Духът на хипи периода през 60-те отхвърля идеята за парите и работата като нещо лошо. Анди Уърхол обаче смята, че “правенето на пари е изкуство, работата е изкуство, а бизнесът е най-доброто изкуство“. До този момент художествената сфера е достъпна за определена прослойка в обществото. Артистите създават ограничен брой произведения и малко на брой хора могат да ги притежават. Анди намира за вдъхновяваща идеята, че продукти като кока – кола са достъпни за всички и изглеждат еднакво. Всеки може да им се наслади. Високото изкусвто, менажирано, разпространявано и брандирано по правилния начин, също може да достигне до по-голяма маса. През 70-те години творецът заменя алтернативния си антураж с добре образовани юпита от буржоазната класа и се заема да създаде марка от самия себе си. Значителен брой прозиведения излизат от “Фабриката” през този период. Като популист, Анди превежда на разбираем комерсиален език вълнуващите го теми като сетивността, сексуалността, известността. Според него в бъдещето обществото ще има достъпа до по-комплексни философски и културни идеи. Освен това индивидите ще разполагат и с висококвалифицирани услуги, на които до преди това се радват само кръг от привилигировани. За съжаление той не може да реализира всичките си идеи като модна линия, ТВ шоу, негово летище и супермаркет. Анди Уърхол умира през 1987г. след усложнение при лечение в болица и е погребан в родния си Питсбърг.
Светът преди Анди изглежда по един начин, а след него – по друг. Творбите му, за които той сам казва, че са просто копия и не са част от „истинското“ изкуство, са комплексно възпроизвеждане на реалността. Те са това, което са – смисълът им се открива от първия поглед и същевременно са нов визуален език, гениален, показващ духа на времето си. “Изкуството – казва Анди Уърхол – е начинът, по който творецът решава да пречупи случващото се пред него… Изкуството е просто да пречупиш през стъклото на камерата определн отрязък от пространство – времето.”
