Изразът „откакто се помня” почти винаги означава „не помня
от кога… беше толкова отдавна”.
Това ни разказва за своето рисуване и художничката Делиана Стоянова. Какво е
заключението? Че тя не е имала съзнателен живот без изобразително изкуство.
Средното си образование изкарва в НУКК (Национално учебен комплекс по култура),
а след това кандидатства в НХА. Поради ред причини, тогава кандидатстването е било
много по-трудно отколкото в момента и тя не успява да влезе от първи път. Но не
се и отказва. Последва второ кандидатстване, успешно, което я води до ателието
на акад. Светлин Русев със специалност „Живопис”. Работата е сериозна, защото
такъв бил и преподавателят. Но Делиана е изключително благодарна за това,
защото именно то води до нейното развитие и напредък. Попада на страхотни
преподаватели, които доизграждат таланта ѝ. Брайко Байков, Десислава Минчева,
Ивайло Мирчев и др. „Всички са изключителни творци,” казва Делиана, чиито
картини са притежание в частни колекции на почти всеки континент. И ето че
точно този ѝ житейски път я води до този момент и до това място, на което се
срещаме с нея, за да разберем повече за личността ѝ, за рисуването и за работата
й като графичен дизайнер…
Често срещано е художници да се занимават с графичен дизайн…
Това е голяма моя слабост. То е нещо, което харесвам да правя и за това реших да го науча възможно най-добре, а освен рисуването ми носи и доста средства.
А от колко време рисувате?
От както се помня… В детските си години бях много артистична личност. Пишех стихотворения, ходех на уроци по балет… Изявявах се в различни сфери на изкуството, но изобразителното надделя категорично. След това, през пубертета окончателно реших, че това е нещото с което искам да се занимавам и започнах да го изучавам по-сериозно.
Какви техники използвате във вашето творчество и в какви стилове?
Относно техниките – определено съм от този тип художници,
които обичат да експериментират. Харесва ми да изпробвам различни материали и
освен с маслени бои (нещото, което сме учили професионално в Академията), се
впуснах в изследване и на друг тип материали. Занимавам се с акрил, смесени
техники, акварел, креда, сух пастел, маслен пастел и др. Според мен, един
художник, за да бъде професионалист, трябва да умее да рисува с всичко и да не
се затваря. За мен това би било голяма грешка. Имам колеги, които постоянно
рисуват с едно и също нещо в продължение на десетки години. Аз не мога да
разбера как човек не иска да експериментира, при положение, че това позволява
разкриване на много нови възможности. Различните материали водят до открития,
които не предполагаш че би могъл да достигнеш.
Относно стилът ми – това е много сложен въпрос. Не бих могла да се поставя в
някакъв конкретен стил или да се определя с такъв. Честно казано, както
експериментирам с материалите, по същия начин съм изпробвала и различни стилове.
От най-абстрактните картини – в които най-голямата сила е цвета и на него
акцентираш максимално много, защото чрез него изразяваш това което искаш – до
много реалистични неща, директно взети от натурата.
В какви изложби сте участвала до сега?
Имам над четири самостоятелни изложби. Първата беше още в студентските ми години. След това се случиха и другите. Но съм била част от множество общи изложби. В последните три години участвах в 5 общи изложби на „Шипка 6” в СБХ. Освен това, различни пленери и т.н.
Споменавайки „Шипка 6”, разкажете за последната изложба в галерията на СБХ.
Тя се казва „В началото”. Това е втората й част. Първата бе миналата година. Изложба е организирана от фондация, създадена по идея на Тодор Стайков – един от най-големите колекционери в България. Този човек имаше страхотна идея да инициира такъв тип фондация, подпомагаща млади български художници, като разбира се – не всички, а специално подбрани от комисия, съставена само от наши професори. Светлин Русев бе част от комисията. Други имена са: проф. Станислав Памукчиев, проф. Десислава Минчева, проф. Старчев, проф. Вихрони Попнеделев. Всичките са наши много видни творци. Те определят селекцията на младите творци и кои точно си заслужават да бъдат подпомогнати в бъдеще. Тази изложба на „Шипка 6” е вследствие на един пленер в който участвахме в Долно Камарци, в арт-центъра на Вихрони Попнеделев. В следствие на този пленер се организира изложбата, за да се покажат сътворените оттам творби. Но по-важното е, че изложбата е сформирана от 15 различни автора, което я прави и много интересна. Има живописци и скулптори. Всеки е със собствен стил, виждане и почерк. Могат да се видят много впечатляващи неща. Изложбата е много успешна и много хора успяха да я видят.
Т.е. има регламент произведенията да са правени в последната година?
Да. Моите експонати са четири големи маслени платна, които направих на въпросния пленер и още седем графики, създадени в други случаи.
Как успявате да съчетавате графичния дизайн и рисуването. Те имат общо, но от гледна точка на намирането на време…
Те имат много общо даже. Успявам, въпреки че не е лесно. Нямам определено време в което да рисувам, но когато ми дойде музата винаги го намирам. То е нещо, което просто не мога да спра. С графичния дизайн работя и в киното, повечето в чужди продукции. В момента има много такива в България и със сигурност ми е много интересно. Дизайнът допълва рисуването и от него взимам неща, допълвайки другото и обратно. Успявам да намеря много ценни елементи и в двете, които да ми служат и за двете.
Води се, че може би човек с художествено образование би бил по-добър графичен дизайнер от такъв без. Някак сетивата му са по-добре нагласени към пропорции, цветове…
Категорично мисля че е така. Не искам да обиждам мои колеги графични дизайнери, които не са художници. Но за мен е странно. Ако не умееш да рисуваш, да си графичен дизайнер значи да имаш поставен таван, който да не можеш да прескочиш. Винаги ще имаш лимит на възможностите си. Докато умееш ли да рисуваш, и още повече ако си професионалист, според мен няма да имаш граници.
Кои са вашите образци? Кой ви вдъхновява?
Имам много такива, но от класическите художници бих казала Рембранд. Той винаги ме инспирира много, защото според мен е невероятен живописец. Не знам дали има друг с такова цветоусещане за времето си. От по-съвременните художници, от началото на 20 век например, бих казала Егон Шиле. Неговата работа е възхитителна.
Разкажете за интересът си към изтока и Индия…
Пътувала съм до там много пъти и дори имам две изложби на тази тема. Това е място на което винаги много се зареждам енергийно и се вдъхновявам. Самата култура е толкова колоритна и живописна, че там картините са готови, просто трябва да ги претвориш. Място, отивайки на което, винаги нещо много сериозно се променя в моя живот. Има своята особеност и винаги бих се върнала там – а съм ходила над пет пъти.
Успявате да изчерпите нещо от тамошната култура във вашето творчество?
Абсолютно. Както казах, Индия много ме научи на цветоусещане. В Европа е пълно с красиви места. Тук пък, всички гопорим за природата на България. Да, наистина е така, но колоритът, който може да бъде видян в Индия е съвсем различен. Няма как иначе. Всеки е със своите особености. Ако преди да отида за първи път не съм вярвала, че някакви цветове могат да се комбинират толкова перфектно, то след това не само че го видях с очите си, но и го научих, и го използвам в моето творчество.
Относно изкуството в България в момента… Как според вас се развива то и каква е почвата за млади, нови творци?
На този въпрос няма да бъда голям оптимист. Според мен има някаква светлина в тунела, обаче общо взето преобладава тенденцията в тази държава, да се капсулираме в нещата, които правим. Не се разгръщаме и не сме отворени към случващото се по света. Говоря конкретно за нашето изкуство, защото не бих могла за другите. Но това, което съм забелязала и в Академията например е, че се гледа много назад във времето. Дават се за примери художници, творили в миналия век, но те вече са сътворили всичко. Направили са го и оттам трябва да се върви напред. Навсякъде по света изкуството върви в някаква посока. Младите художници, обаче, са силно повлияни от това на което ги учат и се опитват да наподобяват вече стари и направени неща. Естествено е, че трябва да гледаш от тях и да ги знаеш. Обаче трябва и да вземеш от тях, и да създадеш нещо съвсем ново. Действително е, че всичко е създадено и е трудно да откриеш топлата вода в днешно време, но някак, лошото е, че зацикляме в едно и също нещо, дъвчейки го много дълго време. По същия начин както галериите и галеристите си работят с едни и същи художници от 20 години, без желанието да се разчупят и да вземат нещо ново, да започнат да работят с нови художници. А имаме страхотни такива. Факт са имената от старото поколение, но трябва да има някакво движение. И без това сме прекалено малка страна с малко хора и като работиш в нея с 20 души, 20 години… нещата не се движат и тъпчем на едно и също място. Винаги когато изляза от България, някак, все едно си поемам въздух. Виждам нови неща. Стиловете са се смесили, такова е времето в което живеем. Света е малък и в днешно време всеки може да следи какво се случва в световен план в изкуство. Не е необходимо да обиколиш целия свят, защото всичко е в интернет. Виждаш какво става в големите галерии. Все повече в съвременното изкуство, творците се опитват да вкарат и зрителя в работата си. Да стане част от неговата творба, а не само да е зрител. Това е страхотно и аз харесвам тази философия. Но в България нещата се движат много бавно, с големи напъни и голямо буксуване.
Вие имали ли сте шанс да напуснете страната и да се развивате някъде другаде?
О, да. Много шансове и си признавам, че всеки път съм била абсолютно на ръба. Преди 6, 7 години със съпруга ми и цялото семейство бяхме решили да си вземем багажа и директно да си тръгнем. По някакво стечение на обстоятелствата обаче, винаги се оказва че оставаме. Не съжалявам, но се притеснявам за децата ми. Средата не е добра, нито здравословна. Взаимоотношенията на хората тук в момента и цялата чалгаджийница и простотия, заливаща ни отвсякъде е нещо, което не мога да преглътна. За това се опитвам да ги предпазя от това и дано да успея.
А бихте ли ги посъветвали децата си да напуснат и да търсят щастието другаде?
Абсолютно да. Дъщеря ми е на 17 години и се занимава с фотография. Върви много добре в тази сфера и двете с нея категорично сме решили, че тя ще следва в чужбина. Не заради нашето образование, а заради тази среда, която вече просто… Но да, категорично ще ги посъветвам и двамата.
Автор: Пламен Михайлов
5