Уличните фотографи честно ни напомнят, че историята не е съставена единствено от монументални събития, знаменитости и политици, а от хора като нас. Те заснемат неподправени снимки на хора, които уловени в своя естествен светски ход: забързана крачка из улиците, разговор, отваряне на бира в парка. Поради свободно от предубеждения заснемане на хората без условности откъм раса, класа и възраст, безбройните документи на уличната фотография предлагат едно изчерпателен наглед на това какво е да живееш в определена градска среда в даден отрязък от време. Модата и инфраструктурата се променят, но ядрото на тези фотографии е човешката емоция и ежедневен ритуал. Изображенията, представени в този материал, са документирали хора – в техните най-непринудени моменти, често без дори да подозират за наличието на обектива в близост до тях. В красивите и недотам привлекателни, но пък искрени щрихи.
Жан-Йожен-Огюст Атже(1857 – 1927)
Носталгия. Портретите на Париж, заснети от Йожен Атже се усещат най-точно през тази призма. Около средата на 19-ти век Жорж – Йожен Хаусман ръководи кампания за модернизиране на града. Парковете и широките булеварди постепено ще заменят средновековната архитектура, което подбужда Атже да запази нейната атмосфера на филм. Той документира интериор на малки аптеки, пекарни, хотели, градините в Тюйлери и Нотр Дам, както и хората, населяващи околните улици. В образите си от тези композиции парижани гледат към небето в очакване на затъмнение, биват самотни улични музиканти или са застанали в засенчени ъгли подобни на бродещи полу-сенки, полу-човешки същества. За да улови миналото Атже използва една набираща все по-голяма популярност технология – фотографията. Не остава още много до времето, когато тя ще наложи в осъществяването на търговски, комерсиални и художествени цели.
Най-голямото наследство на Аджет, може би, е влиянието му върху други художници. Сюрреалистите (особено Ман Рей) обожавт неговите мрачните образи. Друг талантлив фотограф от средата на века – Беренис Абът определя работата му за основно гориво за вдъхновение. Самият Ансел Адамс го нарича “може би най-ранният израз на истинското фотографско изкуство”.
Лизет Модел (1901 – 1983), Австрия
Персонажите във фотографиите на Лизет Модел са колоритните минувачи из Кони Айлънд, Ийст Сайд и Френската ревиера. Фотографката не се интересува от улавянето на красотата, която смята за скучна. “Но едно грозно тяло може да бъде далеч по-очарователно.” Кадрите ѝ предвещават работата на талантливия Даян Арбус, който е неин студент и последовател.
Родена във Виена, Лизет изоставя обещаваща кариера в музиката, за да стане фотограф. Една от най-известнит ѝ работи е портретът на пищна жена в черен бански костюм. “Къпещата се в Кони Айлънд” се е изглегнала небрежно на бреговата ивица, докато приливът се излива точно под нея. Висулка с кръст обримчва мокрия от пръските врати, а тя се усмихва на някого или нещо, което се намира отвъд рамките на кадъра. Жената изглежда съвсем спокойна, радостна. По всички личи, че се чувства добре в кожата си и някак не излизаща от мода заради класическата линия на своя банския и неподправената си ведрост.
Вивиян Майер(1926 – 2009), САЩ
Вивиан Майер никога не става известен фотограф. Не се знае дори, че снима. Още по-малко пък, че притежава изумяваща аналогова колекция, улавяща духа на улиците в Йорк и Чикаго. Приживе работи като бавачка. В свободното си време се разхожда и фотографира тайно разхождащи се образи. В кадрите ѝ се улавя лек воайорски привкус. Застава незабелязано и заснема жена, която сама прави снимка на своя приятелка. По-често виждаме гърбовете, отколкото лицата на уловените преминаващи. Някой път срещаме и гротескно фокусираните устни, стиснали цигара между устните си, притежание на едър мъж, който наклонен предлага пари на бездомник.
Негативите на Вивиан Майър са открити случайно по време на аукцион през 2007г. от предприемачът на недвижими имоти Джон Малоуф. Той се зае с мисията да превърне Вивиан в еталон за улична фотография. Документалният филм “Намирайки Вивиан Майер” (2013), се впуска в живота на самотната жена, за да изведе фотографката от собствените ѝ сенки. Много от биографичните детайли около нея са все още са неизвестни – може би очаквано за жена, която е пресъздала такива загадъчни образи толкова ненатрапчиво.
Шьомей Тамацу (1930 – 2012), Япония
Като тийнейджър Шомей Тамацу е събуден от звука на бомбардировачите в родния му град Нагоя, Япония. Втората световна и нейните настъпилите непосредствено след нея промени дават отражението си върху младия фотограф. Американската окупация, сюрреализмът, протестът и сексуалното освобождение навлизат във визуалния език на Томацу, докато междувременно той снима американските войници по улиците на Окинава, ранение японски граждани и проституки в Токио.
“Томацу ни извежда до натрапчивото усещане, от което ни се иска да извърнем поглед и да не възпримаме видяното.” – пише Хуан Висенте Алиага в книгата, посветена на японския фотограф. “Освен хората и техните действия, има и предмети, неща, които са продължение на човешкото присъствие”.
Сюзън Мейселас (1948 – ), САЩ
Духът на 70-те – бухнали прически, напръскани с щедро количество лак за коса, шорти с висока талия, чорапи до коляното, карирани поли. Тези детайли се превръщат в главни действащи лица в поредицата на Сюзън Мейселас “Момичетата от Принс Стрийт”, която тя стартира в средата на десетилетието. Истинските персонажи, обаче, са нейни приятелки, членове на семейството и съседи от преобладаващо италинаския ѝ квартал в Долен Манхатън. Около близките кафетарии, в метрото и на детската площадка Сюзън се фокусира между общуването. приятелската връзка и съзравящата сексуалност на местните момичета.
Идеята я спохожда след заснемането на шествие из Ню Йорк на стриптизьори. И все пак върху обикновения, ежедневен ритуал не трае дълго. През 1978г. Мейселас отлита за Никарагуа, за да започне работа по най-известния си проект – документирането на събитията около сандинистката революция в страната и ежедневния живот на населението в бедните, тъжни улици.
Related Posts
