Снимка: “Митът Димитър Казаков – Нерон” от Аксиния Джурова
Димитър Казаков, наречен от близките му Нерон, е роден на 22 юни 1933г. в село Царски извор (Крал бунар), Великотърновски окръг. Расте в семейство на дребен земеделски стопанин. Има по-голяма сестра – Йорданка и по-малък брат – Никола. Завършва Художествената академия в София, специалност „Графика“ в периода 1965-1972г. От 1972г. е член на Съюза на българските художници. Същата година се мести от Пазарджик, където е бил разпределен, в с. Божурище край София. Живее там до смъртта си – 16 януари 1992г.
От спомените му, издадени в „Паспорти на годините“, научаваме за тежката съдба, която го спохожда още като дете и остава с него до последния му ден. С трудностите на живота Нерон се среща за пръв път когато е на 9 години. Тогава баща му умира и му се налага да заеме ролята на мъжа в семейството. Книгата ни разказва за земеделската работа, в която е участвал наравно с майка си, докато един ден вуйчо му казва: От този човек земеделец не става, независимо, че е много работлив и пъргав, умът му е на друго място. И се оказва прав. В записките си Нерон потвърждава неспособността си да се концентрира в ежедневието на селския бит. Дори докато копае цвекло, Нерон се интересува от звездите например.
За първите години в училище художникът също не таи благи спомени, асоциира ги с унижение и садизъм. И споделя: Някога растяхме нормално, колкото ум не ни стигаше, взимахме си го директно от природата. Не пишехме домашни. Дори и след няколко години, прекарани в училище, Нерон не успява да се научи да чете гладко и да запомни буквите. Това още повече го отказва от установения ред и го тласка към придобиването на знания по собствен път. От малък предпочита директно да изследва света и да участва в процесите на природата – да бере дрянови пръчки, да плете кошници и кошове, да прави цървули, да наблюдава ковачите, хората на мегданите, черковните празници и курбаните. Още тогава, разбира, че е новатор, и че ненавижда баналностите, които му се предлагат в училището.
Откровението му продължава с думите: Затова си обичам живописта. Там можеш да отричаш всичко и да си строиш пирамидата на личния морал, мисъл, закон и знание над всички знания, като внушението в платното, на което имам право и предлагам като познание и измерение на своя ум.
Пренасям Ви в неговите спомени от детството, защото те предопределят до голяма степен начина, по който Димитър Казаков ще се развие като творец, как ще възприема изкуството и въобще заобикалящия го свят. В тази връзка художникът споделя: В творчеството си ползвам детските си впечатления от родното село. Рисувам чрез спомените, утаени в душата ми от онова време. Защото художникът – това е неговото детство. Именно в този период е първият му досег с изкуството посредством баща му, който от шепа червена пръст извайва фигура на конче. Това беше първият урок по изкуство, по скулптура и този урок е може би най-същественият за мене. Най-добрият професор като че остана моя баща, след години споделя художникът.
Житейският му път преминава през училището “Трудови резерви”, което завършва успешно, и през 1950г. постъпва в първия випуск на единствената в страната Художествена гимназия в София. Докато учи там му се налага да работи постоянно, да сменя квартирите си и да опознае аскетизма, но въпреки немотията, в която Казаков продължава да живее, той остава завладян от изкуството и безспирно преследва страстта си. Свидетелство за това е отличието, с което завършва гимназията. Творческия си път е решен да продължи в Националната художествена академия, но не го приемат. Вместо да изпадне в униние обаче, Казаков изостря амбицията си до крайност.
Така, през 1961г. е приет в Академията с отлична оценка, но следването му е дълго и противоречиво. Казаков все така бурно се съпротивлява срещу установените норми и винаги намира начин да ги наруши, за да създава изкуство в собствен стил, а през онези години стилът му включва всичко, до което може да се докосне и за което има пари – от печатарската преса в Академията до ваксата за обувки. Рисува неуморим навсякъде и постоянно. Дава и последните си пари за хартия и бои без значение, че все още му се налага да живее по тавански стаи и мазета. Много по-болезнено той приема пренебрежителното и присмехулно отношение, с което се отнасят към него преподавателите – Да презаписвам всяка година, за мен това беше нагла инквизиция. Някъде професорите ми пречеха, но никога не ми помагаха. Незнайно защо, не ме обичаха. Може би защото бях с изключителна чувствителност и нежна душевност. Носех един огромен талант, а те се плашеха от това. Но аз непрекъснато се саморазкривах и започнах да се уважавам. Най-голямото уважение към себе си изразявах с изключителното си трудолюбие. С тези негови думи можем да обобщим годините прекарани в Академията.
След като завършва висшето си образование, Казаков е разпределен в Пазарджик, където остава до 1972г. Там той започва работа в ТПК “Изкуство”. Занимава се с изписването на табели, лозунги и градски надписи. Докато живее в Пазарджик пренасочва вниманието си от графиката към живописта и ѝ остава верен до края на творческия си път. Именно тя му носи големите успехи и самостоятелни изложби в целия свят (Токио, Атина, Кувеит, Мадрид и др.). Най-забележителните са във Виена през 1980г., открита лично от президента на Република Австрия – Рудолф Киршлегер и в Париж през 1981г., в престижната галерия “Ерве Одермат”. Именно по повод на тази изложба освен безброй хвалебствени рецензии от културния елит на френската столица, българският художник получава прозвището император на българското изкуство от списание Арт Магазен.
Има още една нишка, свързваща българският художник с френската култура. Това е филмът Димитър Казаков, част от поредицата Художници-чародейци от Франция и другаде излязъл през 1980г. и непоказан в България. За личността на Казаков режисьорът – Жан-Мари Дро, споделя: Димитър Казаков е същинска природна стихия, неудържима сила, човек дълбоко сраснал се със земята си, който умее чрез своите картини да възстанови за нас и за самите българи цялата история на българското изкуство и на всички негови форми. Всичко е там, в неговите картини: първите изображения от пещерите, образите, изписани по стените на гробниците, византийското изкуство, народното изкуство. Изключителното у Казаков е, че с него откриваме едновременно една страна, един народ, цяла една култура. Казаков – това е един от онези художници-чародейци, каквито срещаме рядко, защото сам по себе си той е цялата българска земя.
Признание получава и от известния изкуствовед проф. д-р Аксиния Джурова – Творбите на Д. Казаков се разглеждат продължително, спират погледа, карат те да мислиш и интерпретираш, откриват и се разкриват в най-различни състояния и варианти. През 2003г. тя издава книга, посветена на знаменития художник – Митът Димитър Казаков Нерон.
За неоспоримия талант, излизащ извън пределите на обозримото, пише и световноизвестната изкуствоведка от български произход Дора Валие – Истината е, че Димитър Казаков е сякаш една от природните сили. (…) Емоционалният Казаков трябва да се гледа с мисъл, защото картините му са чудесна и благоприятна среда за зараждане на митове и символи, чрез които светът е превърнат в почти безкраен низ от лица на времена и действия. За творчеството на Нерон тя неведнъж изказва авторитетното си мнение така, както не го е правила за никой друг съвременен български художник: живопис, която не произтича от никаква тенденция и не напомня никакъв определен модел нито на концептуално ниво, нито по отношение на цветовата гама или техниката. Това е живопис, която идва от другаде. Думите и вниманието на изкуствоведката безспорно са голямо и заслужено признание към труда на Казаков.
Цитираните тук личности са едни от най-изтъкнатите авторитети в сферата на изкуството по онова време, но те далеч не са всички, които търсят и ценят изкуството на Казаков. Със своя автентичен и напълно различен стил художникът-чародеец буди възхищение, но преди всичко сред чуждестранните колекционери и хора на изкуството. За съжаление в родната му страна отношението към него остава все така враждебно и пренебрежително. Свидетелство за това са десетте самостоятелни изложби, които прави в Европа и една в Ню Йорк в периода 1979г.-1981г. и само една в София за същото време.
Творбите на Нерон, всепризнати в чужбина, много рядко попадат в българските държавни галерии и в задграничните изложби, организирани от СБХ. Нещо повече, през целия му творчески път, държавата не му дава място за собствено ателие и игнорира всичките му молби, които творецът не спира да отправя. До края на живота си невъзможността да твори при нормални условия остава най-голямата му болка, но въпреки това Димитър Казаков-Нерон остава верен на себе си и на изкуството, което носи.
Негови картини са притежание на галерии в цялата страна, сред които и Националната художествена галерия и Софийска градска художествена галерия. Неподражаемото творчество на Нерон привлича частните колекционери, както в България, така и по света, но постоянно изложени негови творби, ценителите могат да открият само в хотел “Анел”. Освен картините на Нерон, които видяхте в публикацията, в хотел “Анел” може да разгледате най-голямата и постоянно изложена експозиция на български картини и скулптори. Хотелът-музей на българско изобразително изкуство е приютило множество творби на гениални художници като Генко Генков-Лудият гений, Васил Стоилов, Валентин Старчев, Павел Койчев, Вежди Рашидов, Георги Крумов, Светлин Русев, Атанас Ярамов и др.
За да проследим спомните на твореца и на съвременниците му за него, използвахме книгите на Димитър Пампулов, Аксиния Джурова и Георги Шапкаров.
Виолета Цолова
