Жан – Мишел Баския e култов творец в света на изкуството. Млад, талантлив, харесван от жените, той е звездата на повечето светски партита през 80-те в Ню Йорк. Приеман е противоречиво. Наричан е детето – чудо, което създава нов визуален език или е характеризиран като недозрял и наивен. Няма как да не се отбележи, че част от негативизма е нищо повече от расизъм. Само за няколко години от се превръща от рисуващ графити по стените на Манхатън, Ню Йорк в едно от водещите лица на артистичния свят. Починал само на 27 години от свръхдоза, той завинаги ще бъде запомнен като енергичния, харизматичен, млад творец.
“Не съм истински човек. Аз съм легенда.”
През последните няколко години популярността му се възвръща все повече и дори тези, които са негативни спрямо изкуството му, не могат да отрекат неговото културно влияние. Препратки към твореца правят в своите лирики музиканти като Джей Зи, Дани Браун, Канйе Уест, ASAP Rocky: “Painting vivid pictures/call me Basquiat, Picasso”. Кристис го описва като “най-колекционираният от актьори и музиканти артист”. Сред тях са Леонардо Ди Каприо, Мадона(която е негова приятелка, двамата дори се срещат за кратко). Един от малкото чернокожи американски художници, който още през 80-те години успява да изнесе свои изложби в Европа и още тогава получава международно признание.
През 2017- та година неговата картина “Черепът” от 1982г. е продадена на търг на Сотбис за 110.5 млн. долара и става шестата най-скъпо продавана на търг картина в историята и най-скъпо струващата картина на американски творец изобщо. Тя е купена от японски билионер Юсаки Маезава. Основателят на “Contemporary Art Foundation” споделя, че иска да постави непоказваната за повече от 30 години публично картината в музей в родния си храд Чиба, но преди това ще остави тя да бъде излагана в музеи и галерии по света, за да може хората да й се насладят.
Какво прави Жан – Мишел Баския толкова вълнуващ? Картините му са цветни, хаотични, ярки. Създават усещане за трескавост, търсене и в същото време откритост и непосредственост. В тях може да се открие търсене на идентичността с множество препратки към културното наследство на художника. Съдържат множество графични паралели към творчеството на големите майстори, с които той е добре запознат в съчетание с попуплярната култура. В тях се преплитат авангардната естетика на бийт – бопа, пънка, анимации, рекламни изображения, поезия. Творбите му често носят социална ангажираност в своя гняв спрямо расизма в САЩ. Ужасно честни и открити, те говорят на нов за времето си визуален език.
Ню Йорк в края на 70-те със своята западнала икономика и ниски наеми е магнит за хора на изкуството, загубени и търсещи души. Създава се атмосфера на креативност, в която “всеки прави всичко, всеки е дошъл, за да създава и да бъде известен”, казва Джефри Дайч, директор на MOCA(музей за съвременно изкуство в Лос Анджелис). Никой няма стандартна работа, а е писател, музикант, поет, художник. Сформира се пънк – сцената с център CBGB, което дава нов тласък на експерименталността, включваща визуално изкуство, филми и това, което скоро ще бъде наричано хип – хоп. През 1978г. седемнайсетгодишния Жан – Мишел, след спречкване с баща си, избягва от дома си и започва да обикаля улиците на Манхатън. Той живее бохемски, от ден за ден. Спи при приятели, по пейките, няма пари, но това е напълно в част от контракултурата около него. В този момент започват да се появяват графити с тага “SAMO”(same old shit”). Идеята идва от анимационен герой със същото име, който Жан – Мишел рисува за училищното списание. Графитите представляват необичайни въпроси или поетични лозунги като: “SAMO© AS A CONGLOMERATE OF DORMANT-GENIOUS “, или “ORIGIN OF COTTON” “PAY FOR SOUP, BUILD A FORT, SET THAT ON FIRE”. Те са навсякъде и преди Жан – Мишел Баския да е познат на когото и да е, всички познават SAMO. Сприятелява се и други художници на графити като Майкъл Холман.
Баския бързо става част от местната среда. Той е там, където трябва да бъде. В епицентъра на изкуството. Напълно наясно с това какво може и какво иска да бъде. Става член на банда, кръстено по неговата идея “Gray”, защото тогава е част от реда на нещата, да имаш своя банда. Редовен постетител е от CBGB, сприятелява се с Деби Хари(вокалът на бандата “Blondie”) и Дейвид Бърн(“Talking heads). Известно време се занимава с изработката на пощенски картички като колажи от фотографии и рисунки, които продава на улицата и дори успява да продаде няколко на самия Анди Уърхол, когото засича случайно в заведение. Липсата на средстава изобщо не го спира. Рисува, върху каквото намери, защото няма пари за платна. Изполва захвърлени врати на хладилници, дървени врати от изгорени сгради, всичко, каквото намери. Първата му картина е купена от самата Деби Хари за 200 долара. За първи път е забелязан от ню уейв куратора Диего Кортез, който взима негови произведения за изложбата “New York, New Wave”(1981), която представя млади артисти от новото поколение, сред които е и Кийт Харинг.
Притежателката на галерия Анина Носей(Anina Nosei gallery) търси именно такъв тип сувременно изкуство: “Това, което ме впечатли в тези творби, на мига, е ,че бяха нов визуален език”. Веднага привлича Жан – Мишел и скоро след това започва да рисува в приземието на нейния дом. “Това, което създаваше, беше толкова силно като присъствие, че реших втората част на галерията да бъде само за него”, споделя тя. Анина става неговата първа куратора и двамата работят заедно известно време заедно. Създава се митът, който не е нищо повече от расистки стереотип, че той е заключен в нейното мазе със заповедта да рисува. Когато то става тясно, се премества в собствено студио – апартамент, където дейността му става все по-еклтетична. Има ужасно стриктна работна етика – става рано сутрин, рисува цял ден и се прибира около шест вечерта. За периода между 1981 – 82 той създава около 250 картини. Почти винаги рисува с музика, радио или телевизия за фон. Анина споделя, че по цял ден е слушал „Болеро” на Равел. Работи върху няколко неща едновременно, като танц, сякаш медиира и канализира чутото и го пресъздава върхху платното. През 1982г. Анина организира неговата първа лична изложба. Всичко се разпродава за една вечер. Следват изложби в Лос Анджелис, във водещи галерии в Ню Йорк, заедно с най-добрите съвременни художници.
“Ще го продуцираме. Ще направим неговия маркетинг. Ще го канибализираме, за да се продава.” Никой не очаква, че момче от Бруклин, което няма художествено образование, може да бъде толкова талантливо. Той е първият чернокож, който намира място във все още елитиския по това време свят на визуалното изкуство. Приеман като „благородния дивак“, чийто суров талант възпроизвежда наивно, повърхностно изкуство. Но Баския е канализира културата на 80-те, неговите картини са като буфер между традиционното изкуство и новият авангард. Те не са просто
Жан – Мишел Баския е роден в семейство от средната класа в Бруклин. Неговият баща е от Хаити, а майка му има пуерторикански корени. Той получава добро образование и учи в училище за надарени деца., на шесет е член на “Музея за изкуство” в Ню Йорк. Сестрите му го описват като изключително креативен, като сякаш е дошъл с това, което носи, като завършен творец от самото начало. Особено близък е с майка. Когато като дете е блъснат от кола, тя му подарява книгата “Анатомията на Грей” и Той е силно впечатлен от скиците на човешкото тяло и тези изображения стават ключови за неговия светогле. Тя често го води Жан – Мишел и двете му сестри в музеи за изкуство, където прекарва часове наред, разглеждайки картините. Баския никога не посещава училище за изкуство, но всичко, което научава, идва оттам: “Така начуих за изкуството. Като го гледах”. Той харесва Караваджо, Пикасо: “Герника” е любимата му картина като дете. Постоянно прави препратки към други художници като Да Винчи, Пикасо, Ван Гог. Вдъхновен е от Сай Туомбли, Анди Уърхол. Синтезира енергията на улицата и я пречупва през високото изкуство. Като медиатор между натрупаното фоновото знание, натрупано от изображения на произведения от големите майстори, книги и контракултурния живот, от който е част, Жан – Мишел притежава умението да канализира с четката върху квадрата на платното. Жан – Мишел обаче никога не копира. Той винаги пречупва през собствения си поглед: “Ако говориш за влияние, човече, трябва да разбереш, че влиянието никога не е такова. То е нечия идея да премине през моя ум”.
“Искам да рисувам така, както го прави дете”.
Неговият баща свири от момента, в който се прибере вкъщи след работа, до късна вечер. Минава през класическа музика до джаз, соул, класическа музика. Харесва Майлс Дейвис , Джон Колтрейн. Негов любим стил е еклетичния бийт – боп, чийто може да бъде уловен в размаха на неговата четка. Бийт – бопът преобръща звученето на ритъма и хармонията. Естетически хваща нещо и го разпръсква в съвсем нова перспектива. Както прави Жан – Мишел със своите колажи. Неговата техника е да вземе няколко материала и просто да ги взриви. Вселена, която избухва в равни по състав части. Наред с това канализира и енергията на пънка и зараждащия се тогава хип – хоп. Картините му са синтез на авангарда в края на 70-те и началото 80-те в музиката, но също така и в литературата.
“Задрасквам думи, за да ги виждате повече (да им обръщате повече внимание). Факта че са закрити ви кара да искате да ги четете.”
Писателят Уилям Буроуз заема техниката на отрязването от сюрреалистите. Тя представлява нарязване на текста на няколко части, след което листовете се наставят и въпреки че в по-голямата си част представлява безмислица, на места се получава съвсем ново по смисъл съдържание. Жан – Мишел е повлиян от нея и тя става част от неговата работа. Самият той е близък с писателя, харесва и поетите – битници Алън Гинсбърг и Джон Джорно. Стреми се да направи работата си достъпна за повече хора, изкуството му да не бъде академично и елитистко. Чрез наставянето на думи, образи в колажи се опитва да достигне до повече нива на възприятие.
“Той беше убеден в идеята, че визуалното изкуство е предназначено само за една ограничена група на елита. Казваше, че ми завижда за музиката, защото е далеч по-възприемана и се достига до повече хора.” Мадона
Жан – Мишел участва в изложби, заедно със значими контемпорари творци като Шнaбел, Френческо Клементе. Картините му се продават за десетки хиляди, появява се на корицата на “Interview”и “The New York Time Magazine” И в същото в такситата не спират за него. За това той се вози в лимузини. Част от това да бъдеш чернокож в САЩ през 80-те. В интервюта иронизира обществеността, която го вижда като “рисуваща горила”, чието изкуство е oкачествявано с думите “първично”, “диво” само заради цвета на кожата му. Определението “черния Пикасо” са обидни за него, защото избягват фокуса върху самите картини: “Рецензиите, които получавам, са рецензии за личността ми, не за работата. Повечето от тези хора… Те са просто расисти. Дивата маймунка, или каквото еи да е там, по дяволите… Такава представа имат за мен.”
“Не съм чернокож артист. Аз съм просто артист.”
Енергията му избухва, когато прави препратки към афроамериканската култура. Тя е представена в своя бит с ирония, преминаваща към трагика. Връща се назад към робството, дори към робовладелието в древен Египет. Цветовете, които изполва, са ярки, наситени: синьо, жълтво, червено. Изобразява чернокожи атлети, джаз музиканти, които са разпръснати еднозначни надписи: “BANK OF JAMAICA”, “BACK TO AFRICA”, “SLAVE SHIPS”. Баския отказва, както всеки артист, да бъде категоризиран с даден стереотип, което би поставило лимит върху свободата да се изразява и да бъде разбиран. Вместо да избяга от рамката, напротив, той показва директно пред обществеността всичко, което тя игнорира и предпочита да не вижда. Светът на изкуството иска твореца Баския, защото е вълнуващ, но не иска да излиза извън зоната на комфорт и да се чувства неудобно пред картините му.
“Не слушам какво казват криците. Не познавам когото и да е, който се нуждае от тяхното мнение, за да разбере какво е изкуство.”
Водещото направление в средата на 80-те, което е се приема от критиците и показва, без да предизвика голям смут, е минимализмът. В тази атмосфера нео – експресионизмът, чийто пионер е Баския, трудно намира път сред куратори и значимите галерии. Жан – Мишел разчупва категории, но именно новият му визуален език пречи на първоначално да пробие в престижните галерии “MoМА” и “Whitney Museum of Modern Art”. Платната му са отхвърлени като загуба на пространство. Ан Темкин, директор на “МоМа”(Ню Йорк) споделя, че при сблъсъка с подобни подобни прекалено иноватини творби, хора като нея трудно ще реагират положително. Изисква се време изградената представа какво да се очаква и какво е приемливо за галерийното пространство. да омекне. А картините на Жан – Мишел по това време са точното обратното за вкуса на един куратор. Но са необходимото за изкуството, което създава бъдеще.
“Имах пари, правех най-добрите си картини. Работех много, взимах много наркотици. Бях ужасен с хората.”
Статусът му обаче на рок – звезда се развива далеч по-благоприятно. Той е се снима бос с костюм на Армани за кориза на списание, приятел е с известни личности като Мадона, Мик Джагър, Анди Уърхол. Енигматичен, харзиматичен, превръща се в култова фигура за своето поколение. Картините му се продават толкова скъпо, че не знае как да харчи парите си и устройва партита със скъп алкохол и всякакви наркотици. Като по-малък той има романтичната представа за творци като Пикасо, Ван Гог, Джими Хендрикс, чийто живот е толкова интензивен, че те търсят бягство в различни опиати. Той достига до следващото ниво и поняква е трудно да се завърне към реалността. Въпреки това, след всяко парти, рисува в продължение на няколко дни. От сутрин до вечер. С непрстанна продуктивност. Но напрежението, лошата рецензия от съвместната му изложба с Анди Уърхол, която разваля техните отношения, внезапната смърт на поп=арт твореца, карат Баския да се спуска все по-надолу.
Последната изложба на Жан – Мишел е пропита от мисълта за преходността. Екзистенциалният страх от смъртта е показан пряко от надписи като “MAN DIES” и огромно платно на смъртта върху кон. Картините му са по-амбициозни в размер, по-иронични, мрачни. Изложбата е като сбогуването на зрял творец, въпреки че художникът е едва на 27 години. Жан – Мишел умира през 1988г. от свръхдоза в дома си в Ню Йорк. Картините му влият върху културата не само на неговото поколение, но и върху поколението на младите и днес, тридесет години по-късно. Превърнат в икона, в мит, наред с творци като Джими Хендрикс, Кърт Кобейн, Джим Морисън.
Comments are closed.