Създава типизирани образи на българки, свързани със земята, селския бит, борбите в историята на народа
„Той не е никак лесен – казва за Величко Минеков Аксиния Джурова – Суров и първичен, той минава през живота с оформени и твърдо устоявани през годините разбирания, със своя лична позиция, независимо от последиците й. Скулптурите, освен рисунките, са също част от този негов характер, като че ли родени от директния досег със земята, по която той стъпва и днес твърдо и тежко, въпреки годините си. Те са мощни и едновременно приканващи да ги докоснеш и прокараш ръката си по овалните форми, затворили мощни обеми. В ръцете му материалът е буквално послушен, оставен безпрекословно да го вае, доверявайки се на умението му да изтръгне от него светлина, така че да му придаде една чисто негова, пластична партитура.“
Величко Минеков е от малцината наши творци, имали шанса да учат едновременно при тримата големи класици на съвременната българска скулптура – Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев. Той е пребивавал още в ателиетата на Марсел Жинон (последният от големите класици в европейската скулптура), Хенри Мур, Задкин, Асен Пейков, Мацини.
Роден е на 13 октомври 1928 г. в пазарджишкото село Мало Конаре. Учи в ВИИИ „Николай Павлович” в София при проф. Андрей Николов и проф. Марко Марков, а завършва през 1954 г. в класа по скулптура на проф. Любомир Далчев. Става член на БКП от 1959 г.
От 1964 г. е преподавател по скулптура в Художествената академия. От 1967 г. е доцент, а през 1975 г. става професор. На следващата 1976 г. е избран за ректор на Академията, който пост заема до 1983 година. По-късно преподава във Великотърновския университет . Сред учениците му са скулптори като Александър Хайтов, Димитър Борисов, Димитър Найденов, Живко Дончев, Иван Русев, Рая Георгиева, Светлин Николов, Спас Киричев, Христо Харалампиев. От 1976 г. е зам.-председател на СБХ.
Работи в областта на скулптурния портрет, фигуралната композиция, монументалната и монументално-декоративна скулптура, а също и малка пластика. Създава типизирани образи на българки, свързани със земята, селския бит, борбите в историята на народа. Скултурите му излъчват сила и вътрешно спокойствие. Композициите са лаконични и ясно изградени, с опростена и обобщена масивна монументална форма, с точна характеристика на художествения образ и чувство за архитектоничност на скулптурните обеми. От 1951 г. редовно участва редовно в общи художествени изложби на СБХ и в представителни колективни изложби на българското изкуство в чужбина – Москва (1957, 1959, 1969), Будапеща (1964), Букурещ (1964), Атина, Прага, Истанбул и др. През 1957 г. печели награда на Международния фестивал на младежта и студентите в Москва През 1958 г. участва на Първото световно младежко биенале в Париж, през 1968 г. на Венецианското биенале. Негов син е скулпторът и специалист по металодизайн Велислав Минеков .
Пътят от проекта до мащабната реализация
„Пътят започва от впечатлението, емоцията и трепета, които докосват белия лист, за да застинат в рисунка, преминават през глината и малката фигура и ако тя е достатъчно жива, дава път на голямото – защото в голямото колебания няма. Това важи и за изкуството, и за всичко”. Така обяснява не само творческия процес големият скулптор. Камък, метал, глина, дърво вървят ръка за ръка в творчеството на Минеков, а изборът на материала се диктува от темата и вътрешното усещане за естетика и професионализъм.
През 60-те години на миналия век скулпторът става обект на злобна и ожесточена, идеологически подплатена атака, срещу произведения, без които днес е немислима представата за съвременната ни скулптура.
На въпроса “Кога ви обявиха за формалист?” Минеков отговаря: “Около 1960 г. Направих работа на тракийска тема – “Орфей”. После участвах в конкурса за паметник на Априлското въстание в Панагюрище. Спечелих първа награда. След журито, още вечерта, Владимир Гоев, който отговаряше за скулптурата и за конкурса и беше член на журито, доведе министър Петър Вутов и моята работа отпадна като футуристична. После за същия паметник имаше още конкурси, отново участвах и накрая направих “Конницата” и “Клетвата” – останалото беше направено от мои колеги. По това време се обяви конкурс за новата Централна гара. Спечелих го и ми беше възложен монументът пред гарата, който трябваше да стане само за една година. Може би това беше първият монумент в едно вече съвременно пластично мислене…”
Оттам нататък поръчките тръгват. Тоталитарната власт се ласкае от мисълта да попадне в полезрението на големи творци.
Сред известните му творби и скулптурни ансамбли са:
Паметник на Иван Козарев, Добринище (1969)
Паметник на антифашистката борба с фигура на партизанин, с. Мало Конаре
Мемориален комплекс „Априлци“, Панагюрище, съвместно със скулпторите Секул Крумов и Димитър Даскалов, арх. Богдан Томалевски и арх. Иван Николов (1973 – 1976)
Ротондата пред Централна гара
Фигурален паметник „Спартак“, Сандански, с арх. Иван Николов (1978)
Скулптури на площада пред театъра в Пазарджик, сред които такива като „Жажда“ и „Нестинарка“,
Мемориал „Хан Аспарух“, Добрич, с арх. Иван Николов (1981)
„Победата“ – бронзов релеф, преддверие на Дом-паметник на партията на връх Бузлуджа, арх. Георги Стоилов (1981)
Пластично решение на входа на Националния исторически музей – Фигури на лъвове пред входа на Съдебната палата, София (1985)
Паметник на Съединението, Пловдив, с арх. Лозан Лозанов (1985)
