„Сега живеем във “Фейсбук” времената в които е важно какво казваш, как го казваш, кой те снима и колко те гледат
Тази седмица станахме свидетели на два контраста, две крайности, които са много показателни за живота днес. В един и същи ден от новините научихме, че в София ще строят супер-компютър и че пет кучета убиха човек. За пореден път.
„Фолксваген” ще строи завод. А по улиците все още можеш да се разминеш с каруци. Уж ще вдигат небостъргач, а по магистралата се блъскаш в кон.
Партии искат да свалят ДДС-то на книги, лекарства и хляб, а други ще правят партийната субсидия по един лев. Ако ги слуша човек, всичко отдавна трябваше да е безплатно. А в същото време – и ток и топло скачат. По сметките ще го усетите. Партиите пари си имат – като тези на държавите във война – имат и политическо, и военно крило. Само, че тук само военното крило се нарича “корпоративно”.
Ремонтираш една улица, разбиват се пет околни, откъдето започва да минава целият трафик. И така, колкото повече града се ремонтира, толкова повече се разбива. Български контрасти!
Къщи за гости, без гости. Уж народ индустриален, а пък с растеж, който ще догони европейските стандарти след има няма… 90 години. Няма нищо индустриално в страна с лоша демографска прогноза, в която работната сила намалява, а пенсионерите се увеличават.
Така, че картините, които чертаят управляващите и на моменти от опозицията са в главите на самите тях. И това само показва, как паралелната реалност е завладяла съзнанието им. Те толкова силно са потънали в нея, че я възприемат като истина. Само че истина, създадена от тях самите. Твърдения повтаряни от десетки приближени, които играят ролята на огледалото, след молбата „Огледалце, огледалце, я кажи ми!” И те никога няма да кажат, че арената на популизма е опасно място и никога няма да признаят, че отдавна политиците не говорят за нуждата от големи и наистина болезнени реформи.
Сега живеем във “Фейсбук” времената в които е важно какво казваш, как го казваш и кой те снима и колко те гледат.
Ще повярвам, че България върви напред, когато кучетата спрат да убиват хора, когато не виждаме каруци по булевардите в големите градове, когато една улица или площад не се ремонтират в продължение на години през които на други места строят цели градове, когато надеждата за добър живот не е търкане, а работа и когато парламентът се реди с гласуване, а не с пасуване.
Най-много ме е страх, че и думите започнаха да губят своята стойност поне в тази реалност, която все по-често бъркаме с нормалност.
Коментар: Светослав Иванов, bTV
Снимка:Facebook
