Йожен Йонеско, „Приказки 1, 2, 3, 4“, превод Георги Ангелов, илюстрации Дамян Дамянов, издателство „Лист“, 2019 г.
Читателското съсловие познава Йожен Йонеско като първомайстор на абсурдистките пиеси. Като полурумънец по рождение, с майка французойка, при усвояването на английския език той ползвал в началото учебници. В тях забелязал особеността на простите изрази, които понякога звучат наивно, но са потребни при ученето на език. Защото са всеизвестни. Например изразът: „Подът е долу, а таванът е горе“, ако не учим нов език, наистина ни звучи наивистично и абсурдно. Защото съзнанието и когнитивните ни способности са устроени така, че да неглижират простото изразяване, подготвяйки се за нова и по-сложна информация.
Именно тези на пръв поглед абсурдно звучащи фрази водят до хрумването и дават подтик на писателя да използва характерното за неговите пиеси нестандартно, достигащо до ирония изразяване и звучене. Думите и играта с тях дават една нова възможност в епистемологията (стремежа към познание).
Но какво свързва автора на абсурдистки пиеси Йонеско с четирите приказки, разказани за дъщеря му. Това е нещо просто и очевидно. Абсурдността в простотата на изразяване е съвсем кореспондираща и близка с нонсенса при възприемането и изразяването в детския език. Тъй че ако едно дете гледа пиесите на Йонеско, противно на твърденията, че няма да ги разбере, то много по-лесно ще приобщи своя нонсенсов свят към елементарността и нестандартността на изказа в абсурдизма.
Тук ще бъде съвсем на място твърдението на известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто, сподвижница на Жак Лакан, за която словото и езикът са основополагащи като психолингвистика и четене на фройдизма. Долто казва за детството:
„Най-тежката драма в човешката участ е, че във възрастта, когато сме най-креативни и с най-живо въображение, ние сме зависими от възрастните. Парадоксално е, но е факт: физическата незрелост се придружава от изключително преждевременно развитие на природните дарби и на чувствителността.“[1]
Такива са и четирите приказки – креативни и спонтанни, – които татко Йожен Йонеско разказва на малката си дъщеря Жозет.
Кои млади родители не са изживели сутрешния миг, когато още им се спи от претоварената със забавления навън предходна вечер, а детето нетърпеливо ги буди и иска приказка. Този специфичен психологически момент – на неразбудения, още сънен баща, който започва да разказва приказката, може да се назове и с психоаналитичния термин „сънища наяве“. Защото една приказка може да се нарече и сън.
И така, първата приказка е с главна героиня момиченце и таткото, който ѝ дава името на прислужницата – Жаклин. Постепенно се появява цял един свят, в който всичко се нарича с това име. Бащата, братчето, дървените кончета, оловните войници – всичко се казва Жаклин. Тук няма разлика между одушевени и неодушевени предмети, между едно и множество. Така е и в детския свят. Още Фройд, в „Тотем и табу“, по аналогия със светоусещането на свой пациент нарича този процес „всемогъщество на мислите“. Така е във времето на анимизма на тотема, такъв е светът на невротика, така е и в… детския свят. Да одушевиш всичко, да вдъхнеш живот на всичко около теб. Детският свят още не е разомагьосан, затова в него е възможно всичко.
Бащата (писателят Йонеско) е умел разказвач и психолог, познаващ детското чувстване и мислене. Да разказваш приказка, в която детето ти е героят, е нещо специално, но и често срещано. Това дава на детето сигурност, прави го герой в приказката и то се чувства значимо и герой и в собствените си очи. Друг приказен прийом, който използва Йонеско, е повторението. Повторение на действието в приказката, тази верижност и повторения на случващото се с добавяне на нов наративен момент при следваща случка създава чувство за сигурност и успокоение у детето.
Втората приказка ни въвежда в един също толкова необичаен и нонсенсов свят. Ние и в зряла възраст се хващаме, че не знаем елементарни неща – например, ако малкото дете попита защо небето има син цвят или как планетите се задържат в орбитите си. Разбира се, ще го обясним научно. Същото е с въпросите защо телефонът се нарича телефон, а сиренето – сирене. Спомням си, че още като малка търсех отговор на въпроса как са дадени конкретните имена на нещата около нас. Те произволно ли са така наречени? Каква е връзката предмет-название, каква е релацията? А това са въпроси от гносеологичен и психолингвистичен характер. Знаем, че в древните писмености има знаци, които изразяват понятия и изрази. Както и в източните езици, където един знак може да обозначава едновременно две противоположни понятия.
И какво прави разказвачът Йонеско – обърква целия веществен свят. В тази игра той и дъщеричката му се втурват смело, с цялата си фантазия и въображение. Това не е телефон, а сирене, сиренето не е сирене, а музикална кутия. Столът е прозорец. Прозорецът е перодръжка. И още, и още – можем да продължим до безкрайност. И това обърква целия ни подреден свят на възрастни. Пренарежда го, по-скоро го прави хаотичен. А може би – с друга, собствена логика. Та това е новооткривателство – ти се чувстваш като един своеобразен Колумб!
И тогава се появява майката след сутрешната си разходка:
– Къде беше толкова рано? – пита таткото.
– Да набера цветя – отговаря мама.
А Жозет казва:
– Мамо, ти отвори стената.
Третата приказка таткото нарича „Приказка с теб и с мен“, защото такова е желанието на Жозет. Това също е характерно за детското светоусещане. Става дума за форма на общуване, на сближаване и обич. И двамата – татко и дъщеря – се отправят на едно асоциативно пътешествие. Татко Йожен предлага да се разходят със самолет. Подготовката какво да облече малката Жозет е изпълнена с възбуда и вълнение. Майката заръчва: „Жозет да не се навежда през прозореца, опасно е. Може да падне в Сена или върху покрива на съседката. Може да я заболи дупето или да получи голяма цицина на челото“. Една от характерностите на тези приказки, е че колкото и да са лаконични, чрез диалога се самоизобразяват всички герои: таткото, майката, прислужницата Жаклин, а и други по-второстепенни персонажи. И в тази приказка всяко действие на таткото е назовано скрупульозно и детайлно: „Отварям вратата, затварям вратата. Не блъскам вратата, затварям внимателно вратата, влизаме заедно в асансьора, натискам копчето…“
Този лексикален прийом, на места толкова приличащ на ремарките на пиеса, създава една особена сценичност на тези приказки, доближавайки ги до абсурдистките пиеси на Йонеско. И в тази приказка всеки епизод се повтаря при среща с всяко ново лице от приказката. Типично за мисловния поток в детската възраст. Така татко и дъщеря ще се издигнат над града, ще стигнат до луната, ще си отчупят парченце от нея (вкусна е като пъпеш), ще достигнат до слънцето (горещо е и татко си бърше челото с кърпичка).
И тогава в спалнята влиза мама и отрезвяващо ги подканя да стават от леглото, казвайки на бащата:
– Ще я побъркаш с твоите глупости!
Четвъртата приказка е съвсем като игра. За да спечели малко време за себе си в банята, татко Йожен праща Жозет да го търси из цялата къща. Да провери в трапезарията, под масата, в хола, под килима, в кошчето за боклук. Тази малка хитрост на бащата особено допада на Жозет, която след всяко надникване там, където той я насочва, отговаря: „Няма те там“. Но имаме чувството, че и таткото доста се забавлява. И ето ни в края на приказката, отново в реалността. Мама се е върнала отвън.
Детските приказки на Йонеско са в превод на Георги Ангелов. В този превод всяка дума като че добива точния си смисъл и място. Добрият преводач е и добър стилист. Затова се иска двойно умение – перфектното познаване и на двата езика. За да се открои произведението и да стане завладяващо, колкото е в оригинала.
Великолепните рисунки на художника Дамян Дамянов не са допълнение към текста, а своеобразно картинно четене. Текст и картина си партнират в едно приказно дуо. Рисунките пресъздават визуално нонсенсовия детски свят, който обръща всичко с главата надолу, напук на гравитацията.
В тези детски приказки на Йонеско има особена мъдрост и философия. Както Лакан и Долто четат Фройд през словото и езика, така и натурализираният французин Йожен Йонеско чете живота през простото, доближаващо се до нонсенса разчитане на знаците на реалността. Това създава нов код за четене на ежедневието – небанално, по неотъпкан път, понякога неудобен, но винаги изненадващ и неклиширан. Винаги спонтанен и креативен като детството.
Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).
––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Франсоаз Долто, Каузата на децата, изд. Колибри, 2018 г., 154–155 с.
