ВЕЧНО ЖИВИЯТ ИВАН ВАЗОВ
Гледаме, че отбелязват някои годишнина от кончината на Патриарха на родната ни литература Иван Вазов. За нас той е жив във всяка оставена от него дума, във всяко негово дело и най-вече в заветите му. Затова ние не честваме тази дата, защото това е датата на временната материална победа, на мнимо победилата тленност.
Иван Вазов живее извън тленността, извън забравата и извън обществените канони. Ето защо в този ден ние се завръщаме отново към поезията му, светла както мълния и силна като водопад! Защото той е Иван Вазов – нашият, българският и вечно живият в сърцата и душите ни!
ИВАН ВАЗОВ
МОИТЕ ПЕСНИ
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.
ЗИМНА НОЩ
Пак бурята вие,
пак вятъра снежен
в прозореца бие
сърдит и наежен.
В мечтанья унесен
ослушвам се мрачен
на зимната песен
във говора плачен:
ту пъшкат неволи
във тоз шум студени,
ту сироти голи,
ту гърди сломени;
ту воплите тайни
на сила убити,
ту мъки незнайни
на горести скрити.
И сякаш в таз песен,
де горка скръб диша,
тъгата световна
велика въздиша.
ТРИТЕ НАШИ ЕЗЕРА
Трите наши езера светлеят,
трите наши огледала ясни,
трите водни небеса синеят
в македонските долини красни.
В първото стар Охрид се оглежда,
в другото – духът на Самуила,
върху третьото чело навежда
царствено Беласица унила.
Денем те унесени мечтаят,
тихо шъпнат с вековете дални,
в лунни нощи край вълни кристални
самодиви тайнствени играят.
СРЕДСТВО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ
“Преклонената главичка
остра сабя не сече” –
тази истина едничка
кой би смял да отрече?
Както всички умни хора
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
На богатий шапка клата
и на силний казвам: да!
И затуй ми е душата
мирна, весела всегда.
Се е харно за челяка
да е скромен и разбран:
не пречупва се гръбнака
от един учтив метан.
За начала, убежденья
в препирня не влазам аз,
нито ме е много еня
кой що мисли тоя час.
Що е бяло, черно, сиво
аз не знам – не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Интереса си обаче
нивга ази не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътят ми е прав.
Завчера една плесница
аз изядох например
от един простак – бъбрица.
Ах! Какъв постъпък чер!
Що вий мислите, че сторих?
– Че предложих там дуел?
Не, аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.
По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
