Автор–Екатерина Лимончева
През 2020 г. два последователни фестивала (София Филм Фест и Cinelibri) дадоха възможност на зрителите да видят „един до друг“ последните два филма на Франсоа Озон. Френският режисьор е известен с творческите си интереси в различни жанрове, но съпоставени отблизо „По Божията милост“ и „Лято 85“ фиксират двата естетически полюса във филмографията му, с целия спектър от общи теми и открояващи се мотиви, и стилистичните похвати между тях. Озон никога не е бил толкова близо до документалния реализъм, колкото в първия филм, докато вторият преоткрива интереса му към камерната театралност, ретро звученето и играта с жанровата еклектика. А пресечните точки на сюжетно ниво са в пречистващата сила на страданието и осмеляването да отстояваш правото си на самоуважение.
„По Божията милост“ разказва за битката, която водят мъжете от асоциацията La parole libérée, създадена да потърси отговорност за сексуалните посегателства, на които са подложени като деца от един свещеник под протекцията на Църквата. Филмът, носител на Голямата награда на журито от фестивала в Берлин през 2019, проследява пътя на жертвите на педофила отец Бернар Прейна, а процесът срещу кардинал Барбарен и още петима от членовете на лионската епархия, обвинени в прикриване на сексуалните злоупотреби с малолетни, се провежда няколко седмици преди премиерата (кардиналът, архиепископ на Лион, е оправдан, но на 6 март се оттегля от поста си с благословията на папата).
Задкадровият глас на Александър, баща на пет деца и благочестив католик, ни въвежда в историята от момента, когато през 2014 г. той е потресен от факта, че един познат нему свещеник все още изпълнява своите функции и продължава да е заобиколен с млади момчета. Имайки пълно доверие в своята църква, Александър подхожда с уважение и отправя искане за покаяние от страна на свещеника, което не се случва, и това разпалва гнева и оживява спомените му. В последствие към мисията за разобличаване на „неморалния пастир“ се присъединяват и други потърпевши, които искат да „освободят думите“.
Доста различен от наситените с въображение сюжетни конструкции на Франсоа Озон „По Божията милост“ е истинска ода за смелостта. Смелостта да говориш публично за това, което си преживял, да признаеш, че то е имало неоспоримо въздействие върху живота ти и непреодолими последствия. Смелостта да разбереш, че като не говориш за тези неща, това не означава, че е възможно да ги забравиш, и че вярата не винаги помага. Задкадровият глас придава документален аспект на филма, ретроспекциите са сведени до минимум, а миналото е умело подсказано. Профилите на жертвите са много различни, също както и съдбата им. Ставаме свидетели как се пропуква черупката на онези, които приемат да говорят, и това изважда на повърхността страха и уязвимостта им. Разказът се спира на различните причини, които карат едно дете да запази мълчание, както и реакциите на родителите – най-често практикуващи стратегия на умело и понякога доста страхливо отбягване на темата или пък омаловажаване на случилото се, и набляга върху важността на доверието във взаимоотношенията деца – родители.
Франсоа Озон често се интересува от двусмисления или дори перверзен аспект на човешката природа, но в „По Божията милост“ той залага главно на обективността и създава сценария на филма по свидетелства на учредителите на La parole libérée и техните близки. Филмът не е обвинение срещу Църквата. С умение и финес авторът подлага на анализ всяко звено от веригата и неговата отговорност в създалата се ситуация, в това число йерархията в институцията, забавянето или отсъствието на реакция. Резултатът е въздействащ и задълбочен размисъл за мястото на вярата, изправена срещу подобни омерзителни действия, в противовес с хуманността, прославяна от Църквата.
Година след този суров и единствен по рода си „злободневен“ филмов документ, Озон ни връща в 80-те години за една горчиво-романтична история, типично в негов стил. Слънчев, наелектризиращ и завладяващ, „Лято 85“ включва всички любими похвати от арсенала на режисьора, плюс съчетаването на няколко жанрови рамки и коктейл от емоции.
Сюжетът ни отвежда в Диеп през въпросното лято. Фабулата, решена почти изцяло в ретроспекция, предоставя възможност на 16-годишния Алекси, сдържан мечтател с писателски талант, да сподели как е бил спасен от удавяне и впоследствие е попаднал в плен на чара на 18-годишния Давид, луда глава, който се наслаждава на всяка възможност, предложена му от живота. Но… Още преди да започне разказа за шестте седмици на тяхното приятелство, юношата залага капан за зрителското любопитство: днес Давид е мъртъв и Алекси е виновен за смъртта му…
Екранизация по романа на Ейдън Чеймбърс „Танцувай на гроба ми“, двадесетият пълнометражен филм на Франсоа Озон е кръстоска между романтична комедия, мрачна драма и красива приказка за любовта. Режисьорът се завръща с видимо удоволствие във Франция от 80-те – годините на собствената му младост, с привидното им безгрижие, шарената мода, музиката, и с неподражаема лекота (да не се бърка с лековатост) задава един сериозен философски въпрос: дали измисляме хората, които обичаме, влюбвайки се не в истинския човек, а в идеализирания му образ, създаден от самите нас. Около този централен мотив се надиплят множество други теми: за приемането на хомосексуалността, младежката неудовлетвореност, болката от загубата на родител и спътник в живота, за бунта и примирението със съдбата, за традициите и спазването на обещанията…
Озон води умело разказа и въпреки предизвестената играчка-плачка, преливането на жанровите характеристики поднася изненадващ завой в средата на филма. Наситен, разнолик и задълбочен, „Лято 85“ едновременно пробужда сетивата и ни подтиква да поставим под въпрос самата концепция за любовта.
