Великият каталански модернист Хуан Миро стои редом до Пабло Пикасо и Салвадор Дали в испанския триумвират, доминиращ изкуството на 20 век. Животът на Миро е дълъг и изумителен, той умира на Коледа през 1983 г. на 90-годишна възраст. Известен е с това, че иска да „убие” картина, но зад себе си оставя хиляди произведения на изкуството. Повече от 150 негови творби са включени в изложбата „Joan Miró: The Ladder of Escape” в Tate Modern в Лондон, която е първата значима лондонска ретроспектива от 1964 г. насам.
Изложбата обхваща шест десетилетия – от ранните му шедьоври като „The Farm” (1921-22), притежавана някога от Ърнест Хемингуей; през триумфалните му произведения от средния период, сред които „Still Life with Old Shoe” (1937) и изключителни картини от Constellations series (1940-41); до няколко огромни триптиха от късния му период.
Днес обаче, от всяка една изложба се очаква нещо повече от самото излагане, някакъв допълнителен смисъл. Тази изложба е поръсена с малко политика или разбирането за художника като политически животно. Кураторите Марко Даниел и Матю Гейл съзират „безпокойство” по отношение на съвременната политическа ситуация, което оплита творчеството на Миро в мрежите на интерпретацията. Това си личи най-вече от бегло отразената роля на сюрреализма. „Сред историците има тенденция да откъсват Миро от сюрреализма”, пишат кураторите в изложбения каталог. И въпреки че Миро започва като представител на художественото течение от началото на 20-век фовизъм, в зрелия си период той е сюрреалист.farm_350
Художникът за първи път посещава Париж през 1920 г. и живее там една година, преди да нарисува картината, която го прави известен – „The Farm”. През 1924 г. той подписва Манифест на сюрреализма на Андре Бретон (факт, който не се споменава в каталога), а две от картините му „Catalan Landscape” („The Hunter”) и „Tilled Field” се появяват в периодичното издание на движението „The Surrealist Revolution” през 1925 г. Бретон някога определя Миро като „най-сюрреалистичния от всички нас.”
Може би кураторите на Tate Modern неглижират влиянието на сюрреалистичното движение върху Миро, защото противоречи на техния политически аргумент. В крайна сметка, сюрреализмът е насочен по-скоро към вътрешната визия на отделните артисти, отколкото към обща политическа активност. Тълкуването на сънищата кара хората да се чувстват неловко, тъй като всеки в някакъв момент е измъчван от злите човечета на съзнанието си. Но безпокойството на сюрреалистите е крайно лично.
Такъв е случаят и с Миро. Само погледнете дяволитите уродливи създания, които изпълзват прекрасните ранни творби на неговата зрялост. Те са изтръгнати от дълбините на личното; царство на терора, но и тържество, в което реалността изглежда отвратително нестабилна. Във фантастичните мотиви в картините му от началото на 20-те години виждаме първите проблясъци на интимни символи и значения, към които той се завръща през целия си живот.
В края на 20-те неговият характерен стил търпи развитие и става още по-отличителен. Художникът изолира животните от многобройните си селски картини (заек, петел, куче, лаещо луната) и ги ситуира в неопределени пейзажи, които са далеч от реалността. Творбите му от този период са изпълнени с мистерия. Т.нар. „dream pictures” („съновидения”), например, изобразяват крайно интимни, вътрешни състояния, а не събития от действителността. Черните линии и безформените цветове, които се носят срещу синята празнота в „Painting” (1927) изглеждат случайни, докато не осъзнаеш, че картината символизира сексуалното желание. Черният кръг в горната част изобразява гърди, червената точка посредата е зърното; сърцевидната форма долу в дясно може би е интимното окосмяване между женските крака.
Това е територията на Дали и Магрит, но стилът е много по-фин и изплъзващ се. Но Миро може да е груб и изразителен по отношение на секса. „Object of Sunset” (1935-36), която някога е притежавана от Бретон, е груба дървена буца в традицията на тревожните сюрреалистични обекти на Джакомети и др. Отсечен пън, приличащ на ампутиран торс, изрисуван в червено и прикован от пружина на легло и метална газова горелка. Всичко това е украсено със символ, който грубо напомня за женски полов орган. Скулптурата изглежда някак си злонамерена, пълна със сексуална заплаха.
Когато обаче генерал Франко си проправя „с булзодер” път към властта, политиката започва да се меси в работата на Миро. Най-ясният пример за това е анти-Франко фреската „The Reaper”, която днес е изгубена. Той я рисува на стълбите на Испанския републикански павилион на Paris Exposition Internationale през 1937 г. В халюциногенната картина „Still Life with Old Shoe” от същата година тупти притеснение за състоянието на глобалната политика – профетична визия за бъдещето, за войната. miro_300
По-късните му творби също отпращат към световни събития. Бунтарската картина „May 68″ (1968-73) прилича на драсканици от пламенни графити, които изпреварват Basquiat с повечето от десетилетие. От нея се носи бунтовническото настроение, което екплодира в края на 60-те години.
Кураторите са прави да акцентират върху всичко това. Но много по-справедливо е едно виждане за Миро като визионер – мистик, който съчинява нов поетичен език от лични значения. Неговата индивидуална космология е уникална: плаващи очи и носове, безформени звезди и спирали, мъхести чудовища, квази-преисторически магически знаци като ключ сол.
Хуан Миро изразява себе си с детска простота, въпреки че нецензурните му картини, изобразяващи човешки генитали, са всичко друго, но не и невинни. Той осветява творбите си с изригвания от ярки цветове. Някъде дълбоко изкуството му има странна, дори гротескова същност, която е неудържима. Всичко се свежда да освобождаване на въображението. Ако трябва да се търси нещо политическо, то това е отстояването на свободата на словото.
Името на изложбата в Tate Modern идва от картина, известна като „The Escape Ladder” (1940). Тя изобразява стълба от червени и черни блокове, които водят гледащия към странния рай на въображението на Миро. Посланието е, че изкуството е бягство от реалността.
В края на краищата това е един прекрасен начин да мислим творбите на Миро: като входове към паралелни светове. Може да се каже, че най-големият триумф над Франко и всички други нещастия на 20 век е начинът, по който неговото изкуства трансцендира ужасите на своето време – като намеква за тях индиректно.
