Тази година наградата на СБЖ за книга получи поетесата и журналистка Ирина Александрова. Тя я е посветила на големия български журналист Данаил Крапчев и неговия вестник „Зора”, който мнозина наричат българския „Таймс”
„Книгата, която държите в ръцете си, ще ви разкрие част от тайната на това чудо – е написал в предговора водещият на „Панорама“ Бойко Василев.- Авторката Ирина Александрова и внучката на Данаил Крапчев Невена Маринова са избрали интересен подход: многогласието. В текста имат думата съвременници, колеги, потомци. Сред тях ще чуете и гласа на самия директор на „Зора”. Неговият стегнат, лапидарен, изчистен от излишества слог предава удивително логична и интересна мисъл. Някои статии са актуални и днес.”
Ирина е поетеса, журналист, редактор, една от основателките на литературния салон „Евгения Марс“. Журналистическа кариера прави във в. „Кооперативно село“, сп. „Богат-беден“, зам.-главен редактор на сп. „Гала“. Автор е на стихосбирките „Циганско лято“, „Следобед в рая“, „Белег от крило“, „Танатос, отвори!“, „Зад пред паравана“ и „Фантомна детелина“. Написала е и романа за деца „Приключението на Лана“ и повестта „Защо?“.
Носителка е на много награди за журналистика и поезия. Печели анонимния републикански конкурс за поезия през 1985 година. През 2003 г. е класирана на трето място в конкурс за интимна лирика по интернет. Удостоена е с наградата на ССПБ „Народни будители“. През 2001 год. получава грамота и плакет от Министерството на културата за принос в българската култура.
Интервю на журналистката Розалина Евдокимова с поетесата Ирина Александрова – разговор за Данаил Крапчев и неговото журналистическо наследство
Как и кога, Ирина, се появи интересът ви към Данаил Крапчев?
За Данаил Крапчев научих доста късно – бях вече журналист във в.„Кооперативно село”, когато един колега веднъж ми каза: „Ти знаеш ли, че в тази стая, в която е бюрото ти, някога е работил Данаил Крапчев? След като разбрах кой е той, след като ми стана ясно, че в същата тази сграда е излизал един от знаковите вестници в българския печат преди деветосептемврийските събития – ежедневникът „Зора”, моят интерес се събуди. Но едва през 2010 г. , когато се запознах с внучката на Крапчев – Невена Маринова, преподавателка по английски език в Спортната академия, моят интерес се пробуди още повече. Бронзовият бюст в апартамента й – дело на известния по онова време скулптор Михайло Тарасчук, ми подсказа, че нищо на този свят не е случайно. И така – от дума на дума, от снимка на снимка, пред мен като пъзел започна да се изгражда образът на достоен човек с невероятен дух. Но истинското решение да напиша книга за Крапчев дойде от подхвърлената на масата на рождения ден на Невена идея на нашата приятелка актрисата Богдана Вульпе.
Как изглежда един журналист и издател през погледа на една поетеса?
Всъщност в случая по-съществен е фактът, че съм журналист. Но – независимо дали човек е поет или журналист, лекар или инженер, стига да не е политически предубеден, личността Данаил Крапчев е будила, буди и ще буди почит, уважение и възхищение.
Прави впечатление, че при него не стоят въпросите за спонсори, а той говори, че издаването на вестници е подчинено на пазарния принцип. Как се е справял самият той и опитът му може ли да се реализира в днешните условия?
По времето, когато Данаил Крапчев издава „Зора”, вестниците са се издържали от абонаменти, те са осигурявали излизането на следващите броеве на вестника. Той е бил прав, издаването на вестниците е било подчинено на пазарния принцип. Днес вече печатът разчита не само на интереса на читателите, но и на рекламодателите.
Редакцията на вестника, в който работихте дълги години, се намираше в сградата на неговия вестник, притежаваше освен помещения за журналистите, и наборен цех, модерна за времето си печатарска машина – условия за бързина на реагирането и независимост. Усетихте ли как журналистите са се чувствали в тази атмосфера?
За нас, работещите във вестник, който се помещаваше в сградата на вестник „Зора”, беше голяма чест, а и голямо предизвикателство, да работим там. Предизвикателство, защото трябва всеки ден да доказваш, че заслужаваш да носиш званието журналист – това не е просто професия, а житейски път и философия.
Чувала съм от журналисти, работили при него, какъв е бил стилът му на ръководство: сутрин „разгонвал“ репортерите да обикалят обектите си, връщайки се следобед, отивали при него и му докладвали. И той веднага определял: кое къде как и колко. А когато се зареждали дни да се връщаш с празни ръце, вземал различни мерки. Делово. Какво научихте повече за неговия стил и той приложим ли е и днес?
Стилът на Крапчев е журналистът да не изневерява на истината. Защото свободата е най-важното нещо. “Няма по-голямо благо за човека от личната свобода. Тя и сама по себе си е цел. Без нея човекът е като риба на сухо…”, е казал Данаил Крапчев и тези негови думи са актуални и днес. Всичко останало е било подчинено на разпределението на новините по важност – да се покаже най-същественото и злободневното. Всичко това е приложимо и днес, въпросът е кой какво избира в професионалните си предпочитания.
Кое ви порази най-много у Крапчев – личността или професионализмът?
Не може да се отделят едно от друго двете понятия – Данаил Крапчев не би могъл да бъде друго, освен професионалист, именно заради неподдаващата се на корозия сила на личността му.
Преди години един от големите гръцки поети беше споделил,че колкото по-остарява, толкова повече започва да цени характера на човека. Какви черти в характера си трябва да притежава един журналист, за да е от класата на Данаил Крапчев?
За да бъде един журналист от класата на Данаил Крапчев, трябва да поставя професията си на първо място, нищо друго да няма значение за него, освен актуалността, истината и отстояването на свободата. Личният живот, предпочитания, мисли за себе си – всичко това трябва да е на заден план, на първо място трябва да е единствено и само постигането на целта – да се даде на читателите възможност да научават първи истината за всичко важно.
Журналистът трябва ли да има кауза и каква е каузата на Данаил Крапчев? Само със слово и вестник „Илинден“ ли той обикаля Македония заедно с Яворов?
Македония – неговата обич и болка. Може би да е била и последната му мисъл, преди да издъхне. Тази огромна любов е сближила Крапчев с Пейо Яворов и Тодор Александров. Техните писма, които са публикувани в книгата, потвърждават колко близки приятели са били тримата. В процеса на събиране на материали за книгата научих един малко известен факт – при едно сражение Данаил Крапчев е бил ранен в крака. Раната се възпалила и четниците решили да му отрежат крака. Яворов не разрешил и влачил километри своя приятел върху пелерината си, докато намерил помощ. След това му я подарил за спомен. При бомбардировките над София и тя, и голяма част от кореспонденцията между двамата е унищожена. Всъщност именно любовта му към Македония е в основа на неговата гибел.
Когато отворим книгите и четем написаното от Крапчев, се хващаме, че много неща все едно са писани за днешното ни време. Кое го прави така съвременен?
Всеки съвременен журналист би могъл да се учи от стила на Крапчев, от неговата безкомпромисност… Както казвал за начина му на писане проф. Михаил Арнаудов: „С малко думи много нещо казано…”
Наричате Крапчев „първопроходец“ – с какво „Зора“ е на равнището на големите европейски вестници?
Да бъдеш част от „Зора” е било мечта и чест за всеки български журналист. Екипът на вестника се е състоял от отговорни, компетентни, амбициозни и талантливи хора. “Зора” е имал репортери за всички ведомства и скъпоплатени кореспонденти във всички големи европейски столици. Политическите статии са били придружени със снимков материал. Зора е първият български всекидневник на бързата и точна информация, без да бъде жълт и булеварден. Публикувани са произведения на големи български творци, преводни романи, дори комикси. Крапчев е мислел за хората, които създават вестника – високи заплати и дори тринадесета, празнична! Мляко за работниците, общежития за тези, които няма къде да живеят. Подпомагане на младите журналисти – постоянно им се отпускали суми за самообразование. Резултатът от всичко това бил налице – наричали „Зора” българския „Таймс”.
С какво остана „Зора“ като летописец на времето си?
С това, че кратко и точно, и винаги неподкупно и честно са се отразявали събитията в България и по света.
Как Крапчев вижда „Българската стихия“, дълга „да изпълним волята на българската история“?
Крапчев мечтае за това народът да даде воля на българската стихия – стихията на българския народ за събиране под един държавен покрив. Волята на историята е да се постигне благоденствие за всички чрез обединение, чрез спиране на раздорите и войните.
Нещо което липсва на днешните вестници е културната тематика – заменена е с чалга и с т.нар. жълти новини. С какво Крапчев успява да привлече едни от най-големите ни писатели като редовни автори – Йовков, Чудомир, Димитър Талев – и те да оставят литературни бисери на страницата на вестника…?
Съвременниците на Крапчев са били винаги на мнение, че той като големите шахматисти винаги е предвиждал събитията с няколко хода напред. Да поднесеш на читателите фактите такива, каквито са – това е било най-важно за него.
Крапчев е смятал, че един европейски вестник трябва да помага на читателите да разширяват хоризонта си в културен смисъл, не само в политически. Затова е плащал високи хонорари на големи български писатели: например „Чифликът край границата” и „Ако можеха да говорят” на Йордан Йовков са отпечатани първо в „Зора”. Във вестника са се публикували творби на Димитър Талев, на Чудомир – голяма част от разказите му са видели бял свят първо на страниците на вестника. Крапчев даже му плащал предварително сериозни суми!
С какви качества се отличава написаното от Крапчев и с какво то е интересно и за съвременния читател?
Кратко, стегнато, честно – може би така може да се характеризира написаното от Крапчев. А това не може да не привлече интереса на българския читател, пък даже и на съвременния. Книгата за Данаил Крапчев предоставя на тези, които се интересуват, да се убедят в това.
Портретът на една изключителна личност в сложно време, както и на вестник като „Зора“ е трудно дело. Кое ви затрудни най-много и защо избрахте този подход в книгата – да го представите по-богато и разностраннно?
Бях много притеснена от избора на тема за книгата – допреди нея никога не се бях занимавала с документалистика. Много дълго мислех по кой път да тръгна, за да може Крапчев да стигне до сърцето и ума на съвременния читател. Накрая реших, че най-добрият подход е документалният, а хорът от гласове на негови и наши съвременници ще очертае най-ярко контурите на този могъщ силует.
Защо „няма забрава за Крапчев“, както пишете?
Делото му – събрано в дебелите подшивки в Националната библиотека, е съкровище в българската история и култура. То заслужава много по-голямо внимание от страна на нашата съвременна журналистика – защото има на какво да се научим от този голям българин. Заслужава вниманието на историци и политици – защото е безкомпромисно и честно. Както и на всеки българин – защото Данаил Крапчев е една могъща личност от миналото ни, застанала скромно още приживе в пантеона на българската култура. Защото с името на Данаил Крапчев можем да се гордеят, ще се гордеят нашите деца и внуци!
Източник: СБЖ
Автор: Розалина Евдокимова
Снимки: Иван Василев, Красимир Пеков и Design Image Co
