В творческата светая светих на Анна-Мария Петрова – Гюзелева
В четвъртия ден от седмицата, която носи светлината на Христовото Воскресение, избрах да се срещна с една дама, която можем да кажем, че е светъл човек. Когато Господ реши да даде нещо на човека, той му го дава от сърце: някому нещичко, другиму повечко, на трети най-много… Разказах този фрагмент от библейската притча, за да я допълня, че на моята гостенка Анна-Мария Петрова-Гюзелева е дал всичко. Онова, което се вижда е неоспоримата примамлива чаровност. А онова, което не се вижда, но очевадно се усеща, е красотата в нейното умосъдържание. И затова хиляда процента подкрепям изказаното от Мария Спасова становище: „Талантлива, красива, жизнерадостна, истинска. В тези четири качества се крие аурата на Ана-Мария Петрова. Човек неизменно я усеща, когато се намира около нея. Инстинктивно се досеща за нея, ако я наблюдава от екрана. Актриса, балерина, журналистка, поетеса, съпруга, майка – една истинска ренесансова личност в началото на 21-ви век, която живее и твори между Рим и София. Тя влезе в домовете ни и спечели сърцата ни като красивата Неда от „Пътят към София” на Стефан Дичев и Николай Машченко и в продължение на десетки години задържа вниманието ни с участието си в киното, с интервютата си с някои от най-големите имена в световната култура. Анна-Мария е съпруга на един от най-известните български оперни певци Никола Гюзелев…”
Малцина знаят, че Анна-Мария е чедо на Българския Северозапад. Ражда се в Лом, защото нейната майка е ломчанка, но живее във Враца, защото бащата е с врачански корен. Завършва Държавното хореографско училище в София, Факултета по балетна педагогика и хореография при Българската държавна консерватория (задочно обучение), Театралния департамент в Нов български университет. Специализира актьорско майсторство в киностудия „Довженко“ в Киев, но специализира хореография при корифея Морис Бежар.
Нейната първа среща с изкуството става, когато е още на осем години. Тогава започва да играе балет, на 15 години се снима в киното, а на 18 вече дебютира в ролята на Неда в историческия сериал „Пътят към София“ на режисьора Николай Машченко. Професионална балерина е в операта, после в Държавния музикален театър „Стефан Македонски”. Междувременно Анна-Мария се снима във филмите „Семейство Карастоянови“ и „Вкус на бисер“. Изиграла е роли в повече от 50 игрални филма, сериали и копродукции в България, Италия, Германия, Франция и САЩ. Играe на няколко театрални сцени в България. Хореограф и преподавател по класически и джаз балет в Италия и България. От 1997 година е кино и телевизионен продуцент в Италия и България. Партнира си със звездите на италианското кино София Лорен, Джанкарло Джанини, с режисьорката Лина Вертмюлер и други. Анна-Мария е телевизионен журналист и дългогодишен сътрудник на БНТ, и на италианските RАI, TВ La 7 и Mediaset.
Освен на актьорско поприще се изявява и на поетичното. Пише стихове отдавна. През 2000 година печели европейския конкурс за поезия в град Лече, Южна Италия. Скоро след това излиза първата и поетична антология на италиански език, а през 2002 година е издадена и на български език под заглавие „Молитва за живот“. През 2011 година в Италия излиза втората й стихосбирка „Цветя и бодли на Виа Егнатия“, която малко по-късно е последвана от българско издание.
За любителите на биографичността ще кажа, че Анна-Мария Петрова-Гюзелева носи това фамилно име, защото през 1984 година се омъжва за световно известния оперен бас Никола Гюзелев. Още същата година заминават за Франция и Италия. Установяват се в Парма, а по-късно в Рим, но почти всяка година се връщат в България. През 1985 година се ражда дъщеря им Адриана, която също взема участие в няколко филма заедно с майка си и посещава театрални курсове, но завършва политически науки в Рим.
Онова, което ми направи впечатление е, че в биографията си Анна-Мария е записала, че членува в Италианския национален орден на журналистите и на СБЖ, член на журито на Италианската филмова академия – за наградите Давид на Донатело за киноизкуство. Член е и на Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ), президент на асоциация „Артемидия” – Италия, член е на дамския литературен кръжок „Евгения Марс“. Анна- Мария популяризира български автори в литературата и поезията, и изпълнители в музиката и другите видове изкуство. Основател и управител е на продуцентската фирмa „Адриа филм Интернешънъл“ от 1993 г. до днес. Член е на СБП в САЩ. Президент е на фондация „Никола Гюзелев”.
При тези акценти в СиВи-то си Анна Мария няма начин да не е усетила убожданията по житейския си път. И точно за тези радости и мъки тя е създала поетични късове, събрани в книгата „Цветя и бодли на Виа Егнатия”. Всъщност това е древния римски път, по който върви и нашата землячка.
А иначе Ани се е залюбила с изкуството още в девическите си години. За тази си любов тя откровеничи: „Бях около 16-17 години, тогава и киното, и поезията навлязоха в живота ми. Балетът от 8-годишна, а работата като журналист я започнах от около 90-те години. Първото стихотворение се казва „Ноемврийски сюрприз” и го написах през ноември 1977-а, защото заваля сняг. Аз въобще не очаквах да завали сняг, но заваля, не беше много студено, и аз тогава написах това стихотворение.”
Когато прочетох за съприкосновението на Анна-Мария с киното, ахнах от изненада. „Откри ме режисьорът Николай Машченко, когато бях още тийнейджърка – споделя Ани. – Бяха започнали да подготвят филма „Пътят към София” по романа на Стефан Дичев и имаше пробни снимки. Понеже аз вече бях към групата на актьорите към Киноцентъра и те започнаха да ни викат. Аз още не бях завършила средно образование и отидох на пробни снимки, и на практика той ме избра измежду (после видях статистиките) 300 и повече момичета. Даже си спомням, когато казваше „ти си истинска българка”. Смешното е, че после в Италия казваха, че аз много приличам на истинска сицилианка или нещо такова от Южна Италия. Не се знае какво има в кръвта, през вековете, какво се е объркало. Така че Николай Машченко, който е един от големите украински режисьори и беше директор на филмовата студия „Довженко” в Киев, ме откри. Той се беше заел със задачата да направи тази мега продукция – пет телевизионни серии, а и киновариант на „Пътят към София” и тогава се запознах със самия Стефан Дичев, който беше кумир за всички българи. Много е харесван като писател с успешните си романи.”
Убеден съм, че първата роля в киното се помни като първата целувка или първата любов. Та и Ани със сантимент си спомня за ролята на Неда. „Аз бях ангажирана общо пет месеца с тези снимки. Може би много силно е запечатан първият снимачен ден, който беше в една от пловдивските църкви. Първият ми снимачен ден беше за сцена чак от трета серия, защото снимането в киното не върви по хронологичен ред на сценария и тогава бях облечена в тези красиви костюми от епохата и имам снимки от този момент. Аз съм в кадър заедно с единия главен герой, който играеше френския консул – големият грузински актьор Отар Коперидзе и той трябваше да бъде моят годеник във филма – годеникът на Неда. Имаше и свещеник и в този момент режисьорът нахлува пред камерата, защото бяхме започнали да се подготвяме за завъртане на камерата и каза: „А сега трябва да поздравим нашата млада актриса еди коя си” и с цветя. И имам заснет точно този момент, когато режисьорът ми поднася цветята и бях много развълнувана, даже си мисля, че се просълзих тогава.
След това имаше други много интересни моменти и трудни, защото на една от пробните снимки – мисля, че два пъти съм ходила на пробни снимки с камера, и режисьорът трябваше да предизвика една драматична реакция у мен и в един момент трябваше да се разплача. И докато говорех текста, ситуацията беше изградена така, че даже имаше една факла, даже всичко беше изкуствено на втората снимка и той ми поднесе факлата пред лицето, аз се бях настроила и в този момент с факлата вече се предизвика съвсем силния драматичен ефект и аз се разплаках и: “ок значи можеш да го правиш”. И това ми отблокира механизма да успявам да се разплача, когато трябва. Много е трудно, защото ти се разплакваш, но трябва така да дозираш драматизма, че докато играеш образа в момента в кадър да може да дойде навреме най-силният момент – сълзите, да не дойдат по-рано. И след това, ако се повтори дубъла, трябва отново да си направиш цялата тази подготовка. Но горе-долу човек се научава. Стига да има този заряд, след това технически всеки си намира начина” – заключава Анна Мария.
И ето така, като потръгне на човека по „зелената улица” на успеха, той го съпътства във всичките му крачки, та дори и да са криволичиви. След „Пътят към София” се снима във филми на големия ни режисьор Вили Цанков, във филм на Васил Мирчев и отново е с Николай Машченко – филма, свързан с родния Лом – „Семейство Карастоянови”. Кратка пауза, защото Ани се омъжва за Никола Гюзелев и им се ражда дъщеря. „Насила се спрях, за да може да съм с нея през първите четири години и после постепенно започнах пак да приемам ангажименти, от които първият беше един немско-български уестърн, което звучи странно – пояснява Анна-Мария. – Беше за телевизията на ГДР. Снимахме в Потсдам и в България. Става въпрос за една мексиканска история и то един важен момент от историята на Мексико – възставането срещу френското владичество в Мексико и играех дъщерята на единия от кандидатите за президент от местните хора. Бях една такава много силна и фатална жена. Имахме много сцени на кон…, а там бяхме няколко български и немски актьори, сред които големият Гойко Митич, Джоко Росич и Кольо Дончев, когото загубихме много скоро, а бе много добър наш актьор. Всъщност снимахме копродукция две големи серии за немската телевизия и за българската телевизия. После дебютирах в Италия и то с един фикшън сериал от 13 серии за канала Рай 1, на един италиански режисьор, на когото ме представи моят любим български телевизионен режисьор – Светозар Атанасов, който вече също не е жив. Та той ме повика и каза, че започват едни снимки и ела да те представя на колегата, защото българинът беше втори режисьор. И така италианецът реши, че съм много подходяща за една от главните роли. Това ми беше дебюта в Италия. Серията се казваше „Златни години” – 13 серии за Рай 1 и за БНТ.
И оттам нататък започнах да се снимам предимно за кино, също и някои други фикшъни и след време дойде „Октопод 7”. Общо са 10 сериите за „Октопод”. За първи път там се появи Стефан Данаилов, с който си партнирах. След това последваха мои други ангажименти с Лина Верт Мюлер, освен Уили Перели, който е на „Октопод”.
После дойде сътрудничеството с големия автор в италианското кино Пупи Авати, с който вече имам четири филми и така нещата тръгнаха. Но държа да кажа, че никога не съм разчитала до този момент на външността си и винаги съм искала трудът ми да говори за мен, а не познанствата ми с някого. Особено сега в Италия, ако познаваш някой политик, много ще ти върви. То и в България е така. За съжаление. Аз не отидох в тази посока. Казвам „за съжаление”, защото нещата отидоха в тази посока и даже девалвира името „актьор”. Моите колеги – аз мога да кажа истинските актьори, актриси, много страдаме, защото се навъдиха всякакви хора, които се самоназоваха актьори, обаче вършат съвсем други неща и това девалвира професията.”
Сигурно ви е интересна тази изповед, но… нека се върнем пак към поетесата Анна Мария, защото нейното най-младо книжно отроче – стихосбирката „…А душата знае” не е по-малко интересна. Признавам си: четох я няколко пъти. И всеки път поглъщах стиховете така, както морният в зноен летен ден пътник пие вода от бистър планински извор. Понякога очите ми ненаситно шареха по страниците; друг път вглъбено поглъщах написаното и все бях жаден да пия, да пия, да пия… Но… за това мое състояние на читател не съм виновен аз, а авторката. Имам усещането, че тя се явява пред белия лист като пред свой изповедник. И пред него прави своя съкровен духовен стриптийз. Дааа – Анна-Мария в стиховете си разкрива своя духовен мир; остава пред читателя по своята първичност, такова, каквото е маловръстното хлапе. И ей-на тя е пред мен със своята непорочност, а защо не и със своята порочност – та нали и тя е част от човешката екзистенция. Казах порочност и се замислям дали наистина е порок влюбването в красивото и в природата, и в родната среда, и в ближния… Естествено не е. И ето оттук произтича драматичното, което откривам и в текста, и в подтекста в стиховете на Анна-Мария. А защо е така? Отговор намирам в изповедта на авторката: „Родена съм на Дунав – в Лом. Израснала съм в полите на Балкана – във Враца. Вечната общност между великата река и мощната планина ме тласна към широкия свят, за да величая страната си, малката, но смела и древна България. А несломимото единство на изкуствата – танц, музика, кино, театър, поезия – определи съдбата ми. Всъщност аз съм плаха наследница на Орфей и Ботев”.
Ани, като всеки емоционален човек, не мога да остана безучастен към прочетеното и затова целувам ръката, която написа тази изповед. Защото тя вярно отразява съдържанието на стихосбирката. Усещам колко силен е емоционалният градус в тези лирични късове, посветени на майка ти, на родния Лом, на Пловдив, на съпруга ти Никола Гюзелев, на театъра, на изкуството… И… най-вече на любовта като единствената причина да живееш.
Юлий ЙОРДАНОВ
СБП, снимки: СБП, Facebook
