Творецът е задълбочен народопсихолог и ваятел на личността
Неотдавна издателство „Захарий Стоянов“, С., 2019 г., пусна от печат литературна анкета на Тодор Коруев с известния поет, публицист и есеист Петър Андасаров. Тя е озаглавена „Защото съм такъв“. Наистина, какъв си ти, Петре, приятелю?
За вяра доверчив,
измяна непрощаващ,
за подвиг мълчалив,
но не за чужда слава!
Проклятие на мъж
и бащин благослов –
очакван като дъжд,
горчив като любов.
„Такъв съм“
Чистосърдечно ще призная, че отдавна не бе ми попадало такъв тип произведение: съградено с много вещина и едновременно – наситено с искрящо поетично многоцветие. Прилично на ярка дъга след пролетна стихия, или на нощен звездопад през юли. Факт е, че жанрът „литературна анкета“ има своите конкретни изисквания. Сред тях е биографичното познаване на събеседника, прецизираните въпроси с ясна цел защо се задават, хронологията на животописа, водещ към обобщаване на казаното с вплетени в него послания към читателите. А още: постепенното разкриване на творческата лаборатория на дадения автор като сцена, върху която изгряват неговите книги, адресирани до съвременността и до бъдещото време. Всички тези изисквания Тодор Коруев е изпълнил блестящо, за да добие изданието монолитност, четивност и дълбочина. „Технологията на моите интервюта с писателите е проста – отбелязва той в „Книжовното семейство на „литературните анкети“ – Попрочитам нещо от някого и прочетеното, ако ми е интересно, пробужда любопитство. То пък ражда питания и с тях обстрелвам автора, за да влезна в неговата втора кожа, сиреч светая светих… Така увлечен в тази игра издадох две книги с интервюта с писатели, думите нарекох „горещи“. Ала интервюто се оказа тясно за моята душа и без да го зарязвам напълно (част от занаята е!), преминах в горния, по-висш, а може би последен стадий на интервюто. А това е анкетата, литературната, защото има и други, чието значение е разследване, проучване на общественото мнение и пр. Още в началото проумях, че няма друг жанр, в който анкетьорът така пълно и цялостно да се потопява в творческия свят на „своя автор“, както в литературната анкета.“ А в „Моите задължителни думи“ Петър Андасаров споделя: „И аз не усетих, залутан в грижи и омаян от радости кога слънцето така огря дървото на живота ми, че то хвърли сянка върху младостта ми. После прежуряше над същия този мой живот по време на жътви и вършитби, изпроводи ме по пътя на хляба ми към воденици, нощви и пещи, за да осъмна в един миг на прага на есента. Оказах се в преддверието на старостта, казано с други думи. Не, не че се уплаших, не ме е страх и сега от нея… А истината си е истина – животът на всеки от нас се измерва с години, с датите и дните… И един ден и аз си рекох – я да пребродя полека-лека през изминалото, че да взема да го опиша, па да остане живо макар в памет за тия след мене.“ Идея, която в тази анкета е реализирана по неподражаем начин и която може да служи за образец на всички, пробващи перото си в този нелек, ала благодатен художествен купел в името на определен творец, но несъмнено във времето и на ползу роду…
Къде се развива действието в сборника, ако мога така да се изразя за увлекателно редуващите се въпроси и отговори? На много места в нашата родина: в Разлог, Станке Димитров, Момчилград, Кюстендил, София. И разбира се – в родната Елешница, скътано в диплите на Родопите селце, а родопчанин е и Тодор Коруев. Елешница, това е най-светлият, най-милият храм на земята, чийто олтар пази детството на Петър Андасаров. Неговите мечти и копнежи и пътищата, прокарвани мислено от него за бъдещите му, вече зрели години. Както и спомените, без които не може да съществува нито едно мислещо същество. Тук поетът ще се връща винаги. За да се види с хората, но и да напише следващата си творба. Тук е изповедното начало на един живот върху планинската земя, от която Андасаров, като митичния Антей, ще черпи сили за следващите си стъпки в забързания делник на обществото.
Не мога да не спомена въвеждащите фрагменти в анкетата: „Баща ми в мен“, „Мама детството ми кърпи“, „Елешница – завардено овче стадо“, „Мед ми капе на душата, кога слушам елешнишки песни“, „Време с вкус на детство“. А то е от бедно по-бедно и на съвременните поколения навярно ще се стори невъзможно и нереално. Но е съществувало: на нивата – по оране и копане, по сеитби и жътви и с животните на паша. Ала има и друга страна: в спомените за страшното време на жандармерийски засади и подпалени яташки къщи, на убити партизани. И на връстници на малкия тогава Петър, затрити от униформени човеци с нечовешки лица, защото са носили хляб на „шумкарите“. След време те ще бъдат възродени в поезия, в сборника „Безсмъртничета“, а засега впечатленията само се трупат. После ще дойде ученичеството с първите си писмовни опити, създаващи здрава основа за бъдещата поетична зрелост. Със студентството в Станке Димитров и София, професионалния път през радиоцентъра към кореспондентската дейност и литературния Кюстендил с прогонването на председателя Петър Андасаров.
Но го чака столицата, вестник „Кооперативно село“ и издателствата „Партиздат“ и „Народна младеж“. Контактите с Георги Джагаров и докосването до висшата тогава власт в България. Двойното гостуване в размирен Афганистан, книгите, наградите, срещите с добри приятели и недотам коректни, случайни житейски спътници. Не по-малко важни са книгите, наброяващи повече от 30 – стихове, есеистика, публицистика, художествена документалистика, произведения за деца. Всички те – задълбочени по замисъл и мъдро реализирани под перото на Петър Андасаров. Що се отнася до заглавията от лириката, те илюстрират едно могъщо поетично дарование, украсено със знаменитата Андасарова метафора. Вплетено в образен венец от любов към природата и хората, от стремеж към хармония между людете и отрицание на мимолетните, дребни човешки щения в името на самоусъвършенстването пред пробуждащото се утре. Творецът е задълбочен народопсихолог и ваятел на личността във филигранни стихове. Показващи не само каква е тя в дебрите на забързания, залутан и задъхан делник, а каква би трябвало да бъде. И подсказва, че истинското изкуство се ражда чрез страданието от хаоса на времето. От лутането на мислещите твари, устремени най-вече към парчето хляб, увълчените отношения, отчуждението, студенината. Толкова по-голяма, прочее, е цената на искреното приятелство, на дружески подадената ръка, а най-вече: на непреходното значение на обществените идеи, които изповядваш по етажите на гражданската пирамида. За всичко това, разбира се, е потребно вдъхновение и на въпроса на Тодор Коруев кога го навестява то, поетът отговаря: „Когато затрепка нещо в мен, в очите или в лявата ми гръд, срещне ли се погледът ми с погледите на небе и връх, на жена и нацъфтяло дърво; когато падащият есенен лист спира в душата ми, когато дума стане ключ за вратата към обич и възторг, когато… Когато ме спохождат чувства и мисли, които други отминават, а и бързо забравят. Тогава се постигат осмислени и реализирани стихове.“
Още много и все така значими са темите, вплетени в тази литературна анкета – съкровищница: за нощните безсъници над белия лист, за семейството и децата, за езика и културата, за потребността сам да извоюваш духовната си свобода и пр. Всички те – обособени в отделни глави на анкетата. Прилични на мраморни късове, от които Тодор Коруев и Петър Андасаров в диалог издигат палата на творческото вдъхновение, заразяващо околните с дълбочината на прозренията и значението на формулираните послания. Релефно са откроени твърдостта и постоянството, с което надарената личност търси най-вярното си място в отредения й свят и отрязък от време. Защото все някога, по силата на биологичните закони, тленното напуска реалните измерения на живота. Остава писаното слово за дни, години, имена и дела. Книгата „Защото съм такъв“ несъмнено е осъдена на дълговечност с професионално зададената анкета от смислени, задълбочени въпроси. И от изповедни отговори, разкриващи есенцията на литературното, на поетичното творчество в канавата на една сложна, многопосочна битност. На ореола, който носи и на обичта, с която ни дарява. А това е истинска ласка за всеки читател, нали?..
Георги Н. Николов
