Калоян Георгиев е млад автор, завършил е специалност ”Метал” в Национална художествена академия в София, а преди това езикова гимназия. Един от поводите да се срещнем с него е това, че спечели награда за творчески престой в Сите Ентернасионал дез`ар – Париж и сега отново е тук. Калоян сподели интересната си гледна точка по въпросите, които вълнуват всеки автор, а именно къде е мясото на човек в изкуството и има ли граници и местоположение създавнето на изкуство изобщо…
Кажи ми какво ти даде Париж? Ти беше два месеца там, защото спечели награда с дипломната си работа от НХА…
Да, благодарение на тези пет години и половина в Художествената академия и по точно под крилото на тази прекрасна специалност – Метал и страхотните професионалисти, които я водят. Париж ми даде нов поглед към многоезичността на изкуството, показа ми и неща, които може би по стечение на обстоятелствата не са били предмет на разговор в образователната ни програма, и това е една възможност за допълването им.
Какво те вълнува в ежедневието?
Като всеки човек, който е познавателен агент на света, обичам да практикувам това занимание и най-вече да опознавам и себе си. Интересна е връзката с това заварено положение, в което попадаме, ако смятаме датата си на раждане за начало на нашето съществуване. Особено е твърдението, че нашият опит трябва да е започнал някъде преди тази дата, а не в момента на нашето раждане, нещо което е много удобно за възпитание на новопоявилият се.Ние като хора сме в постоянно новопоявяващи се което ни дава възможност сами да играем с условността на границите и на самовъзпитанието си.
Какво е съвременното изкуство в България в момента?
По тази логика въпросът се разделя в три посоки, „какво е съвременно“, „какво е изкуство“ и „каква е ролята на съвременността“ в България ?
Според мен съвременността тук се разглежда и ползва като „място“ и тук „местата“ са начин за обитаване на света. Те имат за цел да са събирателни, но за да са обитаеми, някой трябва да изпълнява подборната функция за определената цел, което може да е модерно, но не и да е съвременно. Това занимание има дълбока история. Мястото на човека в изкуството не предполага общност или група, а това, за да се интегрира в общността не предполага умението изкуство. И така този вид осъвременяване се превръща в социална практика, която социална практика е тясно свързана с пазенето на миналото ни и опитът от него – традицията. Това е формираща сила и поради обучаването ни в тясната връзка с традициите, си върши добре работата. А традицията най-лесно се преподава в тази неразривна, свещена образователна връзка учител-ученик . Тя обикновено става чрез изучаването на начини, а тук – на стари начини, което със свойски характер е пазене на дадени традиции, които имат за цел някакво овластяване. И функциите на тези модели на правене, някак си не споменават новото, което не отговаря на същността на начина, чиято цел е да прави новото. Едно от най – ранните ми желания да се занимавам с изкуство, тогава беше свързано с изобретяването на начини да остана сам и да правя неща сам. А всъщност, това с което се сблъсквах постоянно беше, че поради неизбежността на системата изучавахме начини в група, но тези обучения не бяха съпътствани от разбирането на естеството на начинанието. И ако приемем всичко това като пазене на традиционни ценности още от формирането ни, тогава промислянето на ново изкуство става трудно.
Какво те вдъхновява да работиш?
Вдъхновението, мисля е еротизация на действието – създавам. Това, което се довежда до момента на създаване е интересно за мен. Каква функция изпълнява, дали е проява на човешка същност? Защото творбата е един вид заявка, че човек разбира някаква истина – проникване. Или другото разбиране, че тя служи като инструмент за постигане на някакви цели в социален аспект. Творбата, не мисля че е социален продукт, самият акт на създаване на изкуство сам по себе си трябва да е съпротива.
Накъде ‘‘отива‘‘ според теб съвременното изкуство днес?
Бях попаднал на твърдението, че отивало „ наникъде“, а до тук казаното за мен обосновава отиването „наникъде“ и то с пълна подкрепа. Това „наникъде“ също е посока обаче, която и опитът показва, че е успешна. Не съм сигурен, че истинската същност на изкуството може да бъде насочена или поставена в коловоз. Това, което се саморазгръща не може да бъде овладяно. Тук говорим и за движение, потегляне напред – от съвременно се предполага напредък, тоест това движение твърди, че е постоянно нещо друго и не остава това което е. И тук плашещото, може би, е как съвременното в това движение е непрекъснато оставане на съвременно, в непрекъснато отиване надругаде. Тук се появява и въпросът – тогава как е движение, а в момента дори по-актуален би бил и защо е ? Например, на покоят не съответства никакво движение, никакъв прогрес. На него не му е необходимо нищо такова, за да съществува. Тук също има отговори на въпросите „как“ и „защо“, които се съпротивляват и не отговарят на напредъка – и те са, че нещото е нещо ако е извървяло същият път както преди, следователно това е верният път. Но дали в тази циркулярност на следващото отиване „ наникъде“ ще е ПЪТ, ако повтори начина и как той ще съответства на тази задвиженост на съвременното да е път?
Би ли останал да работиш само в България?
Все пак обитаването на мястото зависи от нас самите, ако мястото обитаваше нас щяхме да си говорим на други теми. Въпросът за изкуството е един и същ независимо от мястото, той може да вълнува навсякъде, стига артистичността да не е за сметка на културата, и ако човек успява да практикува свободно същността си. Въпреки че и голяма част от другите феномени по реализирането на изкуството са възпрепятстващи.
Ако можеше да върнеш времето назад, с кого от любимите ти автори би изпил едно питие?
О, тук бих бил алчен и щях да събера доста автори, с които бих изпил едно и естествено да поговорим. Но също бих се радвал и с живите да общуваме.
