Още от Античността човешкия ум се дерзае от въпроса какво е това, кое прави едно произведение на изкуството “добро”. Решаващи естетически категории като красота, изящество, порпорции търпят промени в през вековете. Моралната и етическа натовареност на творбата(и дали изобщо ще ще бъде натоварена с подобна) също е изменчива спрямо духа на времето. Всяко ново поколение критици стимулира нов прочит, нова промяна на вкусовете. Някои от тях оставят траен отпечатък в общественото възприятие и създават изцяло нова естетическа парадигма.
Джорджо Вазари (1511 – 1574)
Wikimedia Commons.
Смятан от мнозина за първия изследовател на историята на изкуството, Джорджо Вазари установява влиятелни и трайни естетически възгледи. Неговият канонически текст от 1550г. “Живописът на най-значимите живописци, скулптури и архитекти” е биография на най-изявените живописци, скулптури и архитекти, представители на Ренесанса предимно в Италия, в частност Тоскана. По-конкретно става дума за творци като Микеланджело, Джото, Ботичели. Вазари формулира самия термин “Ренесанс”, митологизирайки процеса на възраждане на културата в Европа между 13-ти и 16-ти век.
Дени Дидро (1713 – 1784)
Wikimedia Commons
През 1747г., когато Просвещението се намира в своя апогей, Дени Дидро събира и редкатира първата френска Енциклопедия. Тя съдържа разнообразно по своето естеството си съдържание – наука, философия, критика. Из нейните страници могат да бъдат открити мисли на Жан Жак Русо, Некер, Волтер. Самият Дидро съставя не малък брой текстове с разсъждения за литературата и изкуството изобщо. Неговото “Есе за живописта”, написано през 1765г. и публикувано през 1796г. влие както на поета Чарлз Бауделайър(известен като влиятелен критик на изкуството), така и на немския писател и философ Йохан Воолфганг фон Гьоте.
Дидро посещава започва да посещава светските салони и дори е канен в Лувъра. След вечери, които прекарва сред откривания на изложби, той отделя месеци в писането на своите анализи относно видяното. В дългите си текстове той интегрира собствената си субективна гледна точка, което никой от неговите предшественици не е поставял за цел да прави до този момент. Той не се фокусира върху политически цели или в полза на други художници, а за да изведе собствената си мисъл. Това води до значителна субективност в жанра.
Гийом Аполинер (1880 – 1918)
Wikimedia Commons.
Най-известен със своята стилистично иновативна поезия, Гийом Аполинер е една от личностите, повлияла върху популяризирането на модерното изкуство. Той подкрепя кубистките търсения на своите приятели Пабло Пикасо, Жорж Брак и Хуан Грис много пред обществеността да възприема техния нов стил, променящ представата за формата в пространството. Бихме могли да спуснем паралел между типичната за тези художници техника с ритъма на неговите стихове. Аполинер съпоставя реалността и въображението и едновременността на действието време – пространството. Не толкова добре известно е, че той пише резюмета и предговори към редица каталози на изложби, както и критическия текст “Художниците кубисти”, с който заявява тяхното важно място в историята на изкуството.
Валтер Бенямин (1892 – 1940)
Ключовото есе на немския философ и критик “Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизведимост” ситуира изкуството в едно по-голям социо – икономически контекст. Той се спира върху факта, че в следствие на индустриалната революция едно произведение на изкуството може да се разпространен в огромен тираж и да се възпроизведе безбройно много пъти чрез технологии като печата. И все пак в съвременната епоха фотографията и киното имат перспективата да завладеят света по-успешно от която и да е друга традиционна форма. Тогава защо картината и скулптурата все пак продължават да запазват и дори да увеличават своята аура на значимост и стойност? Бенямин предполага, че онова, което наистина прави една творба “специална”, е нематериално. “Дори най-съвършеното възпроизвеждане на изкуството” – пише той “липсва един елемент: присъствието му във времето и пространството, уникалното му съществуване на мястото, където то се случва”. След неговото есе е трудно да се пропусне една творба да бъде разгледана в контекста на по-голямата система , в която се намира.
Джери Салц (1951 – )
Той определено се разминава със стереотипа за сух изкуствовед, занимаващ се само с теория. Носител на тазгодишната награда “Пулицър” за критика, Джери Салц е изключително активен социалните мрежи и не се свени да публикува пиперливи коментари с лек и закачлив сексуален контекст. По повод скандала с укриването на от Мери Боун, собственичкът и директор на галерията Mary Bonne Gallery той пише: “Дано да не се изпари куражът ѝ… Тя определено не си играе”. Той пише за списание “New York” в един приятен и лек стил на теми като изложби, които определно трябва да се видят и критични анализи по актуалните теми в света на изкуството днес.
Той опре
