Стихосбирката „DELETE.БЕЗ СБОГУВАНЕ“ на Лилия Илиева е не само пространство на красива поезия, тя е извор на мъдрост и смелост – изящна смелост, която бих сравнила с дързостта на пролетния вятър. Той стопява преспите по улици и покриви, и леда в сърцата. Това постигат стиховете на Лилия Илиева – те са дългоочаквания слънчев ден след мъгла и студ в живота ни. Нейната стихосбирка докосва сърцата и разума.
Човечеството има своите любими тайни, ала най-примамливата, най-загадъчната и най красива негова тайна е жената. Лилия Илиева ни го подсказва по деликатен, ненатраплив начин. Защото:
Аз съм тази,
която си чакал.
Аз съм тази,
която чакаш.
Аз съм тази,
която ще чакаш
Жената е истинското име на любовта. Жената, създава и миналото, и бъдещето на земята, тя прави света красив и сложен, от нея зависи мирът и топлотата – от женската мъдрост да възпитава синове и дъщери зависи посоката в която ще се развива човешката мисъл, представите на човечеството за щастие и пълнота. Мъжът се оглежда в мислите на жената, тя е неговото мерило за успех и радост, за бури и спокойствие. Жената е най -непоклатимата истина в неговия живот. Защото „между любовта и смъртта няма място за трети. ( стихотворението „Уязвимост“)
Трудно е да бъде спечелена такава жена. Защото тя осъзнава своята стойност и мощта на привлекателността си:
Ще бъда
с бухнали коси
и съвършени нокти.
Цветята ще ухаят
на лято, нищо че е зима.
Само
ако можех да си спомня
как се казваш?
Образът на жената днес е убедителен и запомнящ се. Тя, нашата съвременничка, е наблюдателна, умна, иронична. Тя гради живота си, тя е повелителка на щастието, известно й е, че понякога попада в света на преструвките:
Слуша цяла нощ гласа,.
Пие виното в екстаз.
На сутринта,
както винаги не помни нищо,
дори и името ѝ.
Но това не я пречупва, напротив – това е миг който я превръща в генератор на упорство и ведрина – неудачите не са пропаст, само необходимо предизвикателство, повод да изскочим от ямата по-умни, способни да се превърнем в онова момиче с пеещите плитки от едноименното стихотворение, което с целувката си може да заведе всеки на планетата Марс.
Имам чувството че времето е създадено, за да може Лилия Илиева да пише своите светли и често тъжни стихове. Думите идват при нея като приятели, тя умее да открива красотата на всяка една от тях, да ги свързва в неочаквани комбинации и да подарява на нас, читателите, своите странни, събуждащи дързост асоциации .
Хотелите са като куфари, олющени и смачкани – всъщност понякога си мисля, че метафорите са изящна дреха, с която Лилия Илиева да загръща минутите и дните, за да ги превърне в стихове. От тях дъхът ни спира. Нека прочетем внимателно и запомним онова уютно стихотворение „Предпечат, започващо така:
Направих
приют за
бездомни
стихотворения.
Погледът на тази мъдра и талантлива жена Лилия Илева прониква напред във времето, за да стигне до интересното наблюдение:
Великден
без свещи и молитви…
А Христос
дори не е разпнат (из цикъла „Две хилядолетия по-късно“)
Интересна поезия, която ни кара не само да се замислим, но и да живеем красиво, защото стиховете стават част от нашето кръвообращение, откриват ни искряща пътека, по която поемат мислите ни. И едно наистина забележително стихотворение „ОДИСЕЙ“, моето любимо от стихосбирката. Човек не само трябва да е живял мъдро и щедро, за да го напише, човек трябва да е обичал щедро, изцяло, превръщайки копнежа в интуиция и светлина, за да пресъздаде реалността с толкова малко думи – пластове мисъл, сплав от ирония и тъга. Моля, запомнете това стихотворение – то нашепва на кръвта ни колко са страшни самотата и страха, внушава ни, че всеки един от нас може да се окаже в един неосъществен Одисей – но нима в способността да приемем реалността и загубата не е най-истинското измерение на човешката същност?
Одисей
Когато се завръща в България,
куфарът е пълен
с подаръци.
Извинения
за изоставени деца
и непознати внуци.
Когато се завръща в България,
Закъснял за погребения
на своите приятели,
бащи и майки,
носи десетилетия
от съжаления.
В сънищата си обаче
никога не заминава.
За да напише такова стихотворение, човек не само е докоснат от вселената, която някои наричат бог, не само щедро е подарил на читателите си своя талант, но и дълго време е плавал в океана на тъгата. Такъв поет създава бряг, изгражда пристанище за нас, четящите тези стихове. Всеки миг обаче Лилия Илиева върви напред, пред мислите ни, към нова светла, безкрайна вода.
Имах много щастливи мъже,
едни днес са мъртви, други – заминали.(„Кафе в Египет“).
Може би най-важното и безценно измерение на любовта е да подарява щастие. Само тогава тя заслужава името си. Дори облакът на тъгата е изящество, скрито в дълбочината на думите:
В лепкавите,
пръсти на мрака
думите остават
без гласни.
Все пак …
и съгласните
някой ги чака.(„Пясъчно“)
И едно друго интересно стихотворение, позволяващо на сърцата ни да се докоснат до чиста, силна поезия – „Татуираното момиче“. То е откритие че нежността у всяка жена може да се сравнява по дълбочина и сила с морето. Лилия Илиева създава легенда за необятността и същевременно крепкостта на любовта, заключена в пясъчните стъпки на влюбения. Тя е поетеса, способна да обхване по фин, топъл начин посоките на тихата печал. Без дъх ме остави нейната метафора за вдовиците, които сънуват незатворени буркани със сладко ( стихотворението „Постоянство“) – тази наглед игра без правила с думите, попили тъгата на годините и сивото предчувствие за бъдещето, е магическа. Хубаво, хубаво е това стихотворение!. Сигурна, че ще помня тази стихосбирка, ще я препрочитам заради усещането за високата стойност на женските образи, за обичта и съчувствието към възрастните, останали сами, забравени от близките си:
Безмълвните хора,
родени от
тишината.
Чувам ги.
Говоря езикът им. („Стихотворението „Вик:) и:
Удряйте силно с юмруци стената,
докато от тухлите
потече кръв. (стихотворението „Само в неделя“)
Мъдрост е концентрирана в тази изящна стихосбирка, а мъдростта неизменното ни води към тъга. Лилия Илиева е не само талантлива, тя е мъдър поет:
Старите хора
с изтънели устни,
нецелувани
от десетилетия.
Старите хора,
Живеещи в моето бъдеще. (стихотворението „Сънища“)
В поезията на Лилия Илиева красота, тъга, печал, обич и възторг се сливат в красивото езеро на истинския щедър талант, за който времето е най-умелия и безпощаден художник (стихотворението „Художник“) И едно много ефирно, изпълнено с искрящ финес стихотворение ( „Вечност по-късно“) което всеки човек, решил да се раздели с някого ТРЯБВА ДА ПРОЧЕТЕ. Може би то ще промени посоката на живота му.
Нека си представим, че ние, читателите, сме на единият бряг на река – на другия бряг са хората, до които искаме да достигнем – но между нас е мощното течение на реката.
Реката е поетическият талант – без него едва ли ще има смисъл от среща та между поета ,читателите и обичаните ни хора! Всъщност талантът е причината да има брегове, на които разцъфтява копнежът по любимите. Затова благодаря на Лилия Илиева за таланта й – той е повече от мъдрост и обич. Той е връзката между сърцатата, мислите ни и обичта.
