Анжела Димчева
Поезията притежава магическа сила, когато спойката на отделните метафори, видения, емоционални приливи и цялостните словесни конструкции звучат като предназменования. Нещо подобно се случва с читателя, когато попадне на книгата „33+” – изящен полиграфичен свитък, събрал стиховете на Любов Динчева. Нейната поезия е едновременно просветляваща и носталгична, очакваща и дистанцирана, тайствена и обясняваща… Внезапни скокове във времето и пространството маркират тематичния кръг: от митологични сцени до „дяволския лунапарк”, от пустинята до морето, от „късометражния филм” на живота до Хирон – лодкаря на отвъдното.
Поетесата умее да издигне баналното до общозначимото по един елегантен начин, да формулира авторски афоризъм с лекота и веднага да го пародира с вътрешна автоирония. Ето как става това:
Светът е доживотно изкушение
за самотните мореплаватели –
от изчезващия вид
колекционери
на върхове и рифове.
Поетесата изгражда собствена йерархия на света: дори в заглавията на част от стихотворенията е вложена тази нова поетическа геометрия – „Граници”, „Преливане”, „Изход”, „Падането на Икар”, „Пътуване”, „Нулева гравитация”… Катарзисът – така жадуван от лирическия „аз” – фокусира началото си от Святата земя – Йерусалим. Това е особено видимо в цикъла „Светлината”, разпрострял Божията премъдрост над обикновените човешки терзания, неволи, надежди. От стихотворението “Ecce homo” (лат.: Ето човека!) струи разочарованието, че 2000 години предателството, омразата, липсата на покаяние са все по-зловещи спътници на човешкото битие, а злото е кълбо неразчленимо:
Да се обичаме
стана неразбираемо.
Само свещите гасна
от срам и шепнат:
“Ecce homo” като заклинание –
да не подпалят
поредния храм.
Кой е пропуснал Голгота
преди пещерата
на покаянието?
Как на себе си да простим,
за да ни чуеш, Господи!
Когато в Свещения Йерусалим отекват стъпките на хилядите поклонници и те в несвяст бързат към Гроба Господен, вдигни очи към небето над Стената на плача. То не е същото, то е съвсем различно – ниско, прихлупено над околното пространство, като вир синьо, тежи с кръвта на Исуса… То е като фуния, от която поглежда Божието око. Това усетих аз пред тази изстрадала, разделяща нациите Стена. Петнадесет години преди мен, след пътуването си до Святата земя Любов Динчева е намерила великолепен иносказателен израз, за да опише греха на човечеството, за да формулира трансцендентното усещане, което поразява, но и свети с адекватна авторефлексия спрямо genius loci. А когато един автор успее да надгради с поетични инструменти „духът на мястото”, то какво ни остава освен поклон пред таланта и една въздишка, че неразбраните все някога ще бъдат разбрани:
Смирение не ни достига
в този век
за още три стени от храма.
Създаването на поезия невинаги носи радост, защото то е пътуване без начало и без край – авторът не знае какво ще експлодира у читателя, дали той няма да се присмее на емоционалните извивки, движещи словото. Усещам една лека дистанцираност в поезията на Любов Динчева. Тя не казва всичко – нито за себе си, нито за странниците, които е срещала. Затова в творбата „Късометражен филм” поетесата изповядва:
Животът е
само първият опит на лентата,
като вода –
с уникален код
на сътворяване и
самоизчерпване.
Тази недоизказаност стимулира читателското въображение да си представи един безкраен кръстопът, на който няма спирка, но има дух. И там всичко е цветно, завихрено, турболетно, каквото е в поезията на Любов Динчева. Нейният стил е особен, трудно може да бъде формулирана спецификата му, защото в нейното писане няма подражателство, то не прилича на никой друг наш поет… Неслучайно Ролан Барт акцентира на връзката автор-стил: „Тайната на стила е спомен, заключен в тялото на писателя… Недоизказаността на стила не е проява на забързаност, а на уплътненост, защото нещата, които стоят непоклатимо и дълбоко под стила, сбрани сурово или нежно в неговите тропи, са фрагменти от напълно чужда на езика действителност”.
Следователно авторът е вградил в пирамидата на творчеството си печата на своята душевност, а той е уникален и неизтриваем. Любовта не облича нови дрехи, тя е същата както по времето на Троя… Или както казва поетесата: „Всичко / са очите на децата ми./ Малко / е винаги любовта”.
От стихосвитъка „33+” на Любов Динчева остава усещането за получена храна за духа, за обитаване на невидим оазис, който все още е животворен в свръхзабързания 21. век.
