Срещаме Ви с неповторимия Иван Б. Иванов – художник, който съвсем наскоро отпразнува 85-годишнината от рождението си с изложба с Галерията “Райко Алексиев”. Разговаряме за творчеството му, съвременото българско и световно изкуство и перипетите пред художниците.
Настоящата Ви изложба е по случай Вашата 85-та годишнина. Какво влагате в нея?
Тази изложба представлява моя труд през годините. Аз завърших живопис, но нямах ателие и поради тази причина започнах да се занимавам с графика. В продължение на 12 години правех гравюра, литография и т.н. За жалост започнаха да ми треперят ръцете, защото гравюрата изисква голяма прецизност и тънки усилия. За това се отказах и се оказа, че за 12 години съм направил само 70 работи.
Това малко ли е?
Не е много, защото една работа я правиш поне 10 дни, докато живописта може
да стане и за един ден. Технологията е друга. Гравюрата изисква много усилия,
докато живописта е малко по-емоционална работа. Тя пак е твой проект и виждане,
но по-лесно и по друг начин. И така, с тези гравюри направих една изложба на
шега и ми дадоха най-голямата награда на Съюза за графика. Това беше през 1977
година.
За толкова много години работа, можете ли да дадете равносметка на творчеството си?
Равносметката е, че човек обича нещо и е щастлив че прави това, което обича. Останалото е ежедневие. Ние, моето поколение, имахме щастието в продължение на 15 години да се реализираме като художници. Често се шегуваме с един приятел. Аз го питам: „Знаеш ли колко време Рембранд е бил щастлив? 15 години”. Това става, когато колонистите са забогатели, имали са пари, поръчвали са колективни портрети и т.н. Но когато французите забогатяват, започват да рисуват голите дами, а Париж винаги е бил център. И така, всички се пренасочили към тези голи дами и Рембранд станал клошар.
Така сме и ние сега. Но все пак, през тези 15 години аз успях да направя 15 огромни монументални неща. 10 х 25 метра. Освен това бях и шеф на колектива на Бузлуджа. Беше много трудно да се организират различни автори с различни почерци, така че да вкараме всичко в едно стилистично единство, но с различна тематика. След това пък, започнах да реализирам различни техники. Беше ми интересно да се занимавам с писана керамика. Керамична плочка, която се пече на 960 градуса. Мисля, че през 70-та година имаше такава изложба в Берлин. Аз, без да разбирам езика, си хванах влака и прекарах една седмица там. Страшно много се впечатлих. Този ефект на блясъка, на цветовете…
Успях да организирам някои много интересни неща. За съжаление обаче, първата ми работа се намираше в Хотел „Глобус”, Слънчев Бряг. Сега вече хотелът е унищожен, заедно с работата в него. Но това не е само моя съдба. Направих интересна работа и в Ловеч, в Дома на книгата, с технологията на мокрото фреско. Тя е много интересна, защото рисуваш, докато попиват боите. Щом се калцират, отгоре се създава един стъклен пласт, който изолира въздуха и за това работата никога не се променя от атмосферните влияния. Имам и едно голямо произведение, 15 х 3 метра, в Дома на българо – съветската дружба. Сега се неглижира, защото, нали, не е имало такова нещо. Даже е парадоксално, че тия които първи ми възложиха тази работа, от Централния комитет, след промените първи дойдоха при мен да ме питат дали да го махат… Питаха ме: „Съгласен ли си?” Кой иска да си утрепе децата? Аз осем месеца съм го правил това произведение. Те казват: „Ама там има Ленин”. Е и? Това е история, какво като има Ленин? Бил съм и в Ню-Йорк, в Манхатън, където има голяма статуя как Ленин държи реч. И като се махне – маха се историята. Нищо не пречи да остане и да се разглежда като художествено произведение. Та, така и не знам какво се случи с това мое произведение. Може и да са го унищожили, просто не смея да отида.
Значи вашето
творчество минава през много периоди?
Ами да. Приятно ми е било да сменям материалите и техниките. Любопитството
винаги ме е тласкало.
А кое ви е любимото?
Коя техника?
Не може да се каже точно. За това най-много мразя като направя една
картина, да направя втора подобна. Защото в такъв случай смятам, че съм
приключил. Щом нямам сили да изляза от себе си… Например, разговарях с Енчо
Пиронков по случай сегашната ми изложба и той ми каза: „Да знаеш, че ти нямаш заслуги за тази работа. Това е Божа работа. Или
го имаш, или го нямаш…” Викам му: „Ама
аз съм се трудил много за това…” и той: „Ти може да си се трудил, ама ако го нямаш, нищо няма да излезе…”.
При сегашната власт и промените, бих казал че културата не е фактор в
развитието на личността, но никой не избира времето в което се ражда. Аз съм
много щастлив от моето поколение. Били сме в едно ателие с Христо Явашев, Димитър
Киров, Христо Стефанов, Йоан Левиев. Мисля, че сме дали някаква следа и тласък
на българското изобразително изкуство. Поне го доближихме до съвременното
развитие на изкуството.
А бихте ли дали оценка на съвременното българско изкуство?
Много трудно може да се каже. Както се говореше за Съветския съюз след промените – „литература в чекмедже”, така и ателиетата тук са пълни. Ето виждате, тук никой не знае какво аз правя. За това – в продължение на 10 години копах царевица. Като стана промяната бях главен специалист в Министерство на културата към Комисията за монументални изкуства. Но ме махнаха. Не само мен, но какво да правя – като няма работа, няма пенсия. За това отидох на село – майка ми беше още жива и копах царевица, гледахме кокошки, прасета. Прекарвах една седмица на село и останалото време в ателието. Продължих да рисувам и това и до днес ми създава стимул да съм жив.
Можем да твърдим, че
преди промяната, изкуството в България е било по-голямо и значимо?
Трудно е да се каже. Не само по количество става измерението на изкуството.
Трудно е, защото художниците имат деца, семейства, трябва поддръжка. Но ги има
и творят. Виждам ги, напират. Имат съприкосновение със световното развитие на
изкуството. Друго поколение е и нещата много се изменят. Преди години,
например, нямахме тези аудио-визуални средства. Класическата картина намираше
своето приложение. Ако искаш да кажеш нещо – рисуваш няколко месеца. Сега това
е почти невъзможно. Въздействието на масовите средства, на кино, на фейсбук,
телевизии е много по-бързо и по-въздействащо. За това аз се насочих към
хармонията на цвета. Ако има голям прогрес в световното изкуство и в живописта
на 20 век, то това е абстрактното изкуство, което разкри силата на цвета.
Другото беше образ, типични проблеми, обстоятелства, истории… Докато сега остана
същината, както и при музиката – няма разказ, а има звук, хармония, дисонанси,
контрапункти. Същите елементи, които са в музиката, важат и за абстракцията.
Фигуралната конструкция пак съществува, защото хората имат нужда от пряка
информация, но вече не е толкова популярна.
Смятам, че днешните технологии и визуалното изкуство правят всичко възможно да провокират и да изместят класическото изкуство, но аз не смятам че това може да се случи…
От една страна те създават много голяма информация и съприкосновение с всичко което се случва в настоящия свят и ще бъде парадоксално да не си запознат с тези неща. Изкуството е една мания да те има. Ние се пъчим, че ни има.
Наблюдава се тенденцията художниците днес да се опитват да скандализират, за да станат известни. Давам ви пример: Миналата седмица на аукцион в Sotheby’s, картината на известния художник Банкси се разпадна, веднага след като беше закупена. С какво стана известна тази случка? Не с работата, а с това, че някой е платил 1.3 милиона за картина, която се самоунищожи…
Да, запознат съм със случая. Аз все си мисля, че има съзнателно направляване за премахване на духовността. Например, всички значителни галерии в света са собственост на евреи, начело с господин Рокфелер, шеф на MOMA. Те съзнателно обездухотворяват изкуството и го насочват към пърформанс. Но тези неща минават и заминават. Те забавляват някаква част от обществото, но трябва човек да има реална мяра за проявите, за да намери своето място. На 92 годишна възраст, Пикасо каза – „Аз сега виждам, че почти съм си провалил живота, защото аз забавлявах богатите, но трудно се докоснах до това, което е световно значимо”. Но вижте, никой не започва изкуството си на гола поляна. Ние сме част от много поколения преди нас. Но ако си отворил вратичка или малко си открехнал нещо, това е добре.
Може ли да кажете на младите хора, които се опитват да поемат по художествения
път – как се прави професия художник?
Не е достатъчно само академично образование и то не е гаранция за успех и
за това, че ще станеш голям художник. Но все пак ми се струва, че без него е
много по-трудно, защото ако не можеш да наблюдаваш и изобразяваш
действителността, обективния свят и неговите закономерности.
Когато исках да правя хармонични неща, трябваше да има не само цвят, а и някакъв повод така че да се употреби този цвят. Затова, започнах да опростявам човешката фигура до знак, така че да се отвори пространство за правене на хармонии, което пък даде възможност да премина от човешката фигура към нещо, което не съществува. На мен ми се струва, че най-трудно се прави абстрактен образ, защото без този образ, който да създадеш, тези закономерности на изграждане на едно художествено произведение – няма как. Как става това? Направо е трошене на глава, всеки път. Но на мен това ми доставя удоволствие, защото на тази възраст вече няма какво да губя и за това мога да си го позволя. А пък и никой не купува. От 30 години никой не е понечил да попита колко ми струва някоя картина. Изкуството според мен не е и грънци, да отидеш на пазара и да попиташ колко струва това? За това – колко струва една картина? Никой не може да каже.
Присъствах в Париж на един търг, на който журналист спореше с държавни институции, търговци на изкуство. Журналистът казва – „Как може една главичка на Матис да бъде затворена някъде в сейф, за 2 милиона, за да може някой да си съхрани средствата. Вместо това биха могли на 20 художници да се дадат по 20 000 франка и да правят ново изкуство”.
Защо е този фетишизъм? Според мен, това е парадоксът на съвременното развитие. Този човек изчаква някакво време да се вдигне цената, след това ще го пусне на друг аукцион и така. Това вече не е изкуство, а е борсова стока. Изкуството е в съприкосновение с хората. Тази картина не е. Та, кой ще каже колко струват моите картини? Ако няма кой да ги купи, кой определя цената? Така съм подарявал на приятел рисунка. Той ме пита колко струва и аз му казвам, че е 70 стотинки, защото толкова струва хартията…
Има ли интерес на
българите към българското изкуство или все повече се насочват към световното?
Тези, които са интелигентни, те нямат пари и не могат да си го купят. Тези,
които имат пари – нямат вкус. Аз имах възможност и бях поканен да видя колекцията
на Лучано (популярният сладкар). Жена му чула, че като са богати трябва да има
изкуство. И какво се получава – от 70, 80 работи, само 3 са автентични. Всичко
останало – копия, боклуци от хора, които използват, че Лучано и жена му не
разбират нищо. В това отношение Черепа беше доста по-умен, защото Светлин Русев
му беше консултант, а Светлин разбираше. И предполагам, че неговата колекция би
могла да бъде по-интересна, отколкото тази в Националната галерия. Съжалявам,
защото Светлин щеше да направи още по-хубава колекция. Аз лично съм му давал
много картини. Той имаше и място до Нов Български Университет. Взе доста заеми
от банки, за да го построи. Кой ще ги изплаща сега тези заеми, нямам представа…
Но той щеше да направи по-добра експозиция от тази на НХГ. Все си мисля, че
изкуството не може да се прави под диктат, защото много хора искат да казват
как трябва да стане и толерират много.
Продължавате ли да рисувате?
Всеки ден. Много към критичен към себе си, но съм снизходителен към това, че другите го харесват.
Тоест постоянно се опитвате да надскочите себе си?
Не само това, но съзнавам, че на света има много кадърни, красиви и богати хора. А аз съм едно селянче, отрасло без баща. За това човек трябва да има мерак и да не спира да се занимава.
Ако не бяхте художник какъв щяхте да бъдете?
Завършил съм Строителен техникум. Бях математик и всички изгледи бяха, че ще стана инженер. Като правихме държавния изпит в Шумен, малко се обидих, защото класният беше написал на дипломата – „този няма да стане никакъв техник, ще стане някой шантав художник”. Аз не му се разсърдих, но минаха 30 години и вече бях шеф на Националната комисия по монументални изкуства. Един ден идва точно този мой класен ръководител. Попитах го как е и дали ме помни. Но когато разбра, че аз председателствам комисията се смрази, защото помисли, че написаното от него тогава ще повлияе сега. Той помнеше какво е написал и аз го попитах шеговито – „Е, сгрешил ли съм?”. В крайна сметка след това възстановихме приятелските си отношения. Животът е многообразен. Най-добре е човек да прави това, което обича. Аз съм щастлив човек, че никога не съм правил нещо по принуда. Това, което е било поръчка – аз знам как се прави капа, как се шие шапка. Шия шапката на поръчителя и след това си правя каквото искам. Това, което говорят, че по време на социализма са ни принуждавали да правим едно или друго – няма такова нещо. Това са приказки на големци сега, които възстановяват самочувствието си на бездарни хора тогава. Аз съм щастлив, че имахме възможност да правим каквото си искаме. Разбира се, имаше и хора, които искаха да правят социалистически реализъм.
