“Само една жена има нужната чувствителност да долови същността на импресионизма и да го пресътвори в картини.” – пише в своя статия от 1891г. Теодор де Вйзева. Арт критикът твърдени, че френският импресионистичен стил е в основите си опиращ се повече до женското начало. Към неговото мнение се присъединяват и други критици, които все повече обръщат на жените – импресионисти, оставащи доскоро в сянката на художници като Мане, Моне, Сезан и другите наложили се представители на движението от мъжки пол.
10
Независима група от художници, която започва да представя своите творби извън официалния Парижки салон, в Салона на отхвърлените, импресионистите са наистина радикални за времето си и често критикувани от критиците. Улавянето на светлината в конкретните атмосферни условия и пресъздаването на моментните цветни рефлекси и отражения стават сред основните проблеми на художниците. Основното, което използват е светлината като рефлекс. Също така започват да използват бял, а не кафяв грунд. Те са първите, които завършват произведенията си изцяло на самото място в пряк досег с изобразяваните обекти. Налагането на този подход в разрез с класическите правила, произтича именно от идеята за отразяване на впечатлението от ежеминутно променящата се натура.С други думи художникът вече не рисува своя обект от гледна точна на това, какво знае за него, а пресъздава само онова, което вижда в конкретния момент. Импресионистите прегръщат идеята за отразяване на мимолетното моментно състояние на нещата. Те се опитват да уловят в картината си един кратък отрязък от текущия времеви поток. Търси цялостното усещане за изобразяваните обекти точно в момента на тяхното изобразяване.
Този фокус върху ежедневни теми, които избягват “големия разказ” буквално отваря вратата за жените – художници. Те традиционно са възпирани да рисуват исторически сюжети, защото познанията за човешката анатомия се смята за прекално амбициозен за една жена. Вместо това те са принудени да се задоволят с далеч не толкова формални сцени от ежедневието. Тема, която става едва ли не синоним за импресионизма. Всъщност това е едно от първите движения, което има за един от своите основатели жена.
И все пак само пет жени участват в цялата поредица от осем импресионистични изложби (две от които са използвали псевдоними и са участвали само по веднъж). Други представителки на женския пол изучават и възприемат стила импресионизъм, но не са включени официално към движението. По-долу ще разгледаме петима художници, които упражняват своето женско “право да упражняват стриктно импресионистичната система”.
Берта Моризо
Парижкият етикет за поведение в обществото диктува, че Берхе Морисот не би могла да посещава свободно сама баровете, кафенетата и театрите, които са основният източник на вдъхновение и сюжети за нейните колеги. Френската дама, представителка на горната класа все пак намира задоволителни начини да бъде радикална по своему. Тя използва за свои обекти заобиклящите я неща – домашен интериор, портрети на жени и майчинство – от определено женска гледна точка.
След покана от Едгар Дега да покаже работата си на първата изложба на Анонимното дружество на художници, скулптори и певци, както първоначално са известни импресионистите, Морисот продължава да участва в седем от общо осемте изложби на групата – повече от всеки друг художник от женския пол. Популярни теми в нейните картини са дъщеря ѝ Джули и съпругът ѝ Еуджин – по-малкият брат на Едуар Мане.
Сесилия Баъкс
От скромното начало да рисува фосили към геоложко проучване художникът от Филаделфия Сесилия Баъкс се налага като умел портретист. Нейният стил съчетава солидно академично образование с опити за експеримент ѝ печели популярност сред известни личности като американския президент Теодор Рузвелт и френския премиер Жорж Клеменсо. Портретите ѝ са едновременно достолепни и сериозни, но и също така улавят индивидуалността на изобразената личност.
Баъкс учи в Академия “Жулиен” в Париж и предприема редица пътувания до Франция точно когато импресионистичното движение се оформя. Там тя започва своето експериментиране с движението на четката и драматичното изразяване в своите картини.
Лила Кабът Пери
Лила Кабът Пери рисува като дете, но същинското си занимание с изобразително изкуство започва чак на 36, няколко години след раждането на трите си дъщери. Живописта бързо става нейна ежедневна практика в следващите 50 години от живота ѝ. Роден и израснала в Бостън, богатството на Кабът ѝ позволява да учи и живее известно време в Париж. Във Франция тя развива любов към импресионистите, което я вдъхновява да изнася лекции сред културните среди обратно в САЩ и да показва личната си колекция от творби на Клод Моне.
Любовта й към пейзажите, изпълнени със светлина на Моне, в крайна сметка продиктува избора на почивка на семейството ѝ. Те прекарат девет лета в къща под наем в град Живерни, близо до емблематичния дом на художника, обгърнат отвсякъде от живописна градина. Двамата художници се превръщат в приятели, а заедно с насърчаването на Моне Пери започва да рисува пейзажи на открито, използвайки специфичен начин на полагане на четката, който подчертава светлината и мека цветна палитра.
Мери Касат
“Никоя жена няма право да рисува така”, заявява Едгар Дега, когато гледа картината на приятелката си Мери Касат “Млади жени, берящи плодове” (1891). Коментарът само може да ласкае младата художничка и очевидно не възпрепятства успеха на Касат. По-късно тя триумфално разказва за забележката в писмо до директора на Музея на изкуствата в Карнеги, след като картината става част от постояннта му колекция.
Родената в Питсбърг Касат трябва да разбие редица обществени конвенции, за да успее да извоюява правото си да се развива като майстор на импресионизма. Тя се ориентира към класическото строго изкуство, но когато Американската художествена академия в Пенсилвания ѝ попречва да участва в сеанси с голи модели, тя се отправи към Париж. Касат в крайна сметка става единственият американец, който представя свои платна наравно с френските импресионистите и то цели четири пъти. В допълнение към намирането на успех като професионален художник, Касат също спомага за въвеждане на импресионизма сред американските културни сред и колекционери чрез своите семейни връзки и лични приятелства.
Луис Катрин Бреслау
Швейцарската художничка Луис Катрин Бреслау за пръв път започва да рисува като средство за оцеляване – опит да избяга от скуката през детските години, които прекарва в манастира край езерото, където се възстановява от астма. Заниманието за убиване на свободното време скоро става основен фокус, тя едва изчаква да достигне до нужните години и се премества в Париж, за да учи изкуство. Само в рамките на няколко години, Бреслау стига дотам, че успява да покаже автопортет в Парижкия салон. Бреслау редовно показва свои творби там, но същевременно усвоява някои техники и похвати от импресионистите: Тя рисува пленарно в Бретан (популярна дестинация за художници) и използвала техники да улавяне на светлината и движението на въздуха. Бреслау става достатъчно успешна, за да отвори свое собствено студио, което до голяма степен подкрепено от художествените комисии.
