Паруш Парушев
Изминаха трийсет години от т. нар. промяна и вече претръпнахме за всичкото зло, което ни сполетя: упадък на нравите, съсипия на икономиката и бедност, загиваща държава, нещастен народ. На този фон състоянието на литературата и на литературния ни живот като че ли бледнее, затова сме склонни тихо да си ближем раните и да немеем. Сякаш забравихме, че съдбата на народа и държавата ни и съдбата на литературата ни са едно и също нещо. Забравихме, че уникалното в народностната ни съдба е в неотделимото сливане с литературата и книжовността. Че сме родината на Кирил и Методий, което означава, че същината ни е в духовността – има я духовността, има ни и нас като народ, няма я – няма ни и нас. Точно за това съдбата на литературата ни в най-висша степен е патриотичен и съдбовен въпрос. Тук не бива да се мълчи, тук никой от нас не бива да си трае, защото ножът наистина е опрял до кокала.
Първите изстрели в необявената война срещу отечествената ни литература прозвучаха малко преди фаталната дата 10 ноември 1989 г. Споменът ме връща към една провокативна статия на младия тогава Владимир Левчев в сп. „Пламък“, която ратуваше за някаква концептуална поезия, каквото и да значи това, която била истински модерна и съвременна и трябва да замени овехтялата ни традиция. Почувствах се лично предизвикан и отговорих на провокацията с контра-статия. Бях доволен тогава, че защитих истинската природа на поезията и доказах несъстоятелността на идеята пред нея да се поставят всякакви епитети. Природата на поезията е една и всеки, който се опитва да инженерства на неин гръб, просто демонстрира липса на талант. Но в наивността си не можех и да предположа какво ни очаква след наложената малко след това промяна.
От онова време ни делят почти трийсет години.
Много вода изтече от онзи миг – мътна, направо кална. Та до днес. Агресивни още с появяването си, новите модернисти бързо печелеха терен, подхранвани от чужди фондации. Онова, което безспорно постигнаха, е разделението в литературата. Тук те продължават да работят и днес, отричайки народностната същност на нашата литература, проявена през вековете – отначало за налагане на българското писмо и четмо и създаване на собствена култура, а по-късно, в годините на турското робство, за издигане на националното ни самосъзнание и борба за свобода. Дори появата на модернистичните школи и направления в началото на двайсти век не изкривява тази линия. Нека да си припомним колко народностен в творчеството си е най-яростният модернист Пенчо Славейков. Нека да споменем отново факта, че всеки наш символист има поне едно стихотворение, посветено на родината. Ами гениалният проевропеец Гео Милев не застана ли до народа си в дните на тежки битки и изпитания?
Тези факти, а те биха могли да се умножават до безкрайност, са до болка известни, но споменаването им отново има за цел не друго, а да постави на техния фон днешните постмодернисти и да се види отчетливо отвратителния им облик на крайни нихилисти и безродници. Защото и днес народността ни чезне, но това се случва и с техните непрестанни усилия.
Не по-малка е вредата, която нанасят и с подмяната на художествения критерий. Особено в училищата и университетите. Самото творчество се представя за игра, експеримент, проект. Така се оправдава и немощта на създаваното от знайни и незнайни автори творчество. Колко му е – дори да не ти достига дарбата, дори да нямаш характера и силата на духа на истински творец, няма страшно, ти си експериментатор, т.е. новатор, нищо че словесните ребуси, които бълваш, не докосват никого.
Аз със сигурност знам, че тези хора „всуе се морят“, в края на краищата корените на народа и литературата ни черпят сили от дълбока традиция и просто не е възможно да бъдат унищожени. Но знам, че и не бива да подминаваме всеки, макар и напразен, опит за накърняване на литературната ни същност. Защото и защитата на тази същност също ни е завещана от вековете. Затова приветствам инициативата на нашия писателски съюз за една подобна дискусия, за проява на борбеност и за отстояване на истинската същност на литературата ни. Да си припомним, че в нашето начало стои Иван Вазов.
