Галериите са сложни бизнеси. Няма две еднакви галерии, освен ако не става въпрос за това, че никоя от тях не е публична компания, което означава, че никой не е задължен да предоставя финансови или оперативни данни.
Въпреки че липсата на информация за продажбите и ценообразуването насочва най-много вниманието, тази мъгла прави информираните и полезни дискусии на индустрията трудни по различни начини.
Един от най-последователните (и постоянно неудобни) от тях е нашата неспособност да сортираме галериите в нещо друго освен в най-широките възможни нива, основаващи се на големината и търговското влияние. По необходимост, обикновено прибягваме до няколко добре износени термини като: новопоявили се галерии, средни галерии, галерии от висок клас и мега-галерии.
Но какво наистина означават тези термини? Това ли е най-добрият начин за сортиране? И дори да е така, как да разберем кои галерии отговарят на това ниво?
Общото и разумно е да се опитаме да отговорим на тези въпроси чрез факториране на публично достъпни данни, като например броя на физическите пространства, които галериите поддържат, броя на панаирите на изкуството, в които участват, или броя на художниците, които представляват. Все пак, тези променливи могат да бъдат плаващи – не всички панаири са равни и няма промишлен стандарт за това как да се претегля информацията.
За да разгадае размерите на дисбаланса, artnet News събира данни от 15 галерии – всички от тях обикновено се класифицират като “мега” или “висок клас” . Данните по-долу представляват съвкупния брой служители във всички местоположения и отдели за всяка галерия.
Очевидно е, че това изследване само визуализира разликите в галерийната инфраструктура. Но тя подсказва колко много нюанси могат да бъдат загубени, когато се приберем в стария стенд-термин – и колко по-продуктивни биха били разговорите ни, ако знаехме повече.
