Драгомир ШОПОВ
Да, заслужила си я тази слава, защото успя през годините на сбъркания български преход да се приютиш навсякъде в нашия политически и културен живот. Навсякъде! В президентската институция, в гръмогласната говорилня, наречена Народно събрание, в многобройните партийни централи, в различните формати на българските правителства. Със същата неизтощима енергия се подвизаваш в литературата, в киното, в медиите, в театъра, в сатирата… Нека, макар и временно, да оставим настрана случващото се в обществено-политическия живот у нас. Ще са ми необходими много страници, а с такива засега не разполагам. Затова ще се опитам да припомня само някои моменти, отнасящи се до т. нар. духовен климат, установил се в България през последните трийсетина години. В същата България, за която преди половин век всичко виждащият Радой Ралин написа:
България, България, понасяща България!
Познавам те от оня ден и вчера.
Страна, в която всичките бездария
направиха огромна кариера.
Казах, че тези редове имат половинвековен живот. Но те никак, ама никак не са остарели. И днес са все така млади и жизнени, защото в нашата понасяща всичко родина почти нищо не се е променило. О, посредственост, слава! Ти си навсякъде чрез своите бездарни копиеносци, зачертаваш значимото и необходимото в нашия литературен живот и убиваш в четящия българин чувството за национално достойнство, за родова принадлежност. За да се забрави какво значи умно и красиво слово. Само и само в душата на унизените българи да не припламва отново закърнялото огънче на истината и вярата в доброто.
Когато живеем във време на духовен разпад, каквото е сегашното, заслужава специално внимание въпроса как се възпитават младите хора, какво е въздействието на тенденциозните манипулации, които ги дебнат отвсякъде, какви са учебниците по литература, какви са преподавателите в училищата и университетите. Спомнете си как преди време преподавателите в Софийския университет Валери Стефанов и Милена Кирова се бяха юрнали да анатемосат огнената публицистика на Ботев и да я изхвърлят от кандидат-студентските изпити по литература. Една учителка в българско училище, вероятно студентка на посочените двама преподаватели, е казвала на учениците, че Ботев е терорист, защото е превзел кораба „Радецки“. Все в този дух се проявиха едни телевизионни измекяри при отчитане на резултатите от анкета за най-добра българска книга. Единодушно зрителите посочиха романа „Под игото“ на Иван Вазов, което вбеси организаторите на анкетата. По същото време един озлобен писач заяви, че „Под игото“ е поръчков роман, заплатен с руски рубли. Опитите за уязвяването на български писатели и на Писателския съюз обхващаха и обхващат все по-широки параметри. Някои ругатели с видимо удоволствие използваха хилавите си ръце, за да хвърлят кал по гениалния Ботев. Не беше пощаден и светлия юноша Христо Смирненски. Злорадо мръсни души и мръсни ръце ровеха мъченическите кости на Вапцаров… Като какъв, ако не като позорен акт, бихме могли да определим купените от милиардера Сорос писатели, членуващи в Сдружението на българските писатели, които нарекоха своите довчерашни колеги „озъбена и бездарна паплач“. Много жалко и недостойно бе навремето раболепното изказване на Йордан Радичков, че книжата на Сорос са чисти като тефтерчето на Левски. През годините се видя кои могат да бъдат наречени „озъбена и бездарна паплач“ – всички завистливи или нереализирани на литературното поле, всички скъпо платени и отговорни пред своите господари, задължени да ликвидират Съюза на българските писатели, за да заграбят имотите му… Основно средство на жалките „борци за демокрация“ бяха лъжите, инсинуациите, омаскаряването, с което се целеше да се отрича всичко значимо, създадено от българските писатели, да се подложи на преоценка сътвореното от класиците на нашата литература, да се лансират нови, уж модерни автори. Точно те бяха нужни на непочтеното време, точно те трябваше да бъдат натрапвани на обществото ни, задължени да отричат българското, да се гаврят с творения в духа на националните традиции, да налагат нови „естетически“ критерии, белким се покрие с плътна сянка онази литература, която години наред е възпитавала народа в обич към родното, в усет към благозвучната красота на езика ни, в почит и уважение към скъпите безсмъртници, оставили на поколенията своята вярност, своите мъки и надежди все заради България. Разбира се, напъните на произведените за писатели не можеха да постигнат очакваните от тях резултати, защото нямаха нито необходимата доза интелигентност, нито необходимата доза морал, нито дори минималната доза талантец. Това личи в книгите им, дъхащи на словесна мръсотия, на цинизми, на алкохолни пари, които книги взискателният читател трудно би се престрашил да прочете до края. Но такива литературни паразити бяха и сега са щедро поощрявани от озлобения Михаил Неделчев, който не пропуска случай да се заяде с Писателския съюз. Навлечен в лъжливите одежди на необорим литературен фактор, той се самозаблуждава, че от него нещо зависи в съвременния ни литературен живот. Нищо не зависи! Съвсем наскоро пък някаква никаква Силвия Недкова изстреля своята отрова към нашия съюз, наричайки писателите синодални старци. Какво потресающо безкултурие, какво непроходимо невежество! Тя явно не знае, че наши членове са и много млади и талантливи автори, и че все повече такива хора мечтаят да станат членове на Съюза, отбелязал неотдавна своя светъл и заслужен 105-годишен юбилей.
В последните години се нагледахме и наслушахме на какви ли не салтоморталета, използвани от някои писатели, за да ни накарат да изличим от паметта си онова, в което са вярвали и за което с фанфарно самочувствие са писали преди 10 ноември 1989 г. Само и само пак да са в измамната светлина на прожекторите, да получават награди, да обясняват какво е демокрацията и как са мечтали и страдали за нея… За окайване е съдбата на предателите, на подлизурките и нагаждачите, на търгашите с безсмъртното българско слово. За такива люде неспокойният литературен критик Иван Спасов писа след промените у нас: „Политическият обрат подложи на изпитание характера на мнозина интелектуалци. Някои се превърнаха в нравствени парцали – станаха ренегати, безличници, мижитурки, послушни чиновници на властта. Като гледам парада на влечугите, изпитвам гордост, че съм таран на убежденията и принципите си.“ Съгласен ли сте със Спасов, господин Стефан Цанев?
В нашето непочтено време, слава Богу, има и друг вид писатели – честни, неподкупни, талантливи. Те служат на България, не се продават за пари, не коленичат пред богати спонсори. Те не хленчат и не проклинат своята родина. Тези достойни граждани и творци не се делят от народа си, страдат с неговите страдания, живеят в лишения и недоимък като него. Те са съвестта на днешна България. Тази България, която е толкова недолюбвана от верните на „Отворено общество“ и на „Америка за България“ литературни недоносчета. Един от богопомазаните, лансиран като най-добрия български писател, прекара цял месец в Щатите – вероятно да излекува организма си от вредния за него роден въздух. Върнал се оттам, веднага поканен в една от услужливите ни телевизии, този господин изрече куп небивалици, които добре очертават неговата умствена извисеност. Чуйте: „Литературата е бавна медия, а бързите неща се пишат бавно.“ Каза още: „Ако не стане непоносимо в България, ще остана тук.“ Какво благородство, какво успокоително за нас признание. О, посредственост, слава! Този, а и неколцина други подобни нему, повярвали в своята „звезда“, са се свили под богатото крило в полога на една дама, която непрекъснато издава книгите им и наторява с вредители здравата почва на нашата литературна нива. За продукцията на самозванците са осигурени платени хвалители, за тях съмнителни критици и сбъркани професори сипят „умни“ слова. Издателката ги удостоява с награди на името на наши известни писатели. Някои телевизионни водещи се прехласват от тяхното присъствие в студията, умилено слушат брътвежите им, без да ги попитат за нещо значимо, без да реагират на напомпаното им самочувствие. Може би защото са недостатъчно интелигентни и неподготвени, не знаят и не могат. А вероятно и защото изпълняват нечии поръчки.
За всички е ясно, че се оформи една кохорта от посредственици, единни в своята незначителност. Но това единство понякога се нарушава. Неотдавна един от групата каза за друг: „Господиновчето взело награда от чичковите червенотиквеничковчета. Тоя естетически планктон. И ония двулевковци. Взети заедно, образуват две стотинки, които намерих днес на пътя. Впрочем, там им е мястото – на пътя.“ Изрекъл в миг на прояснение тези верни думи, вероятно е усетил как някоя здрава ръка е дръпнала ушите му и му е заповядано да се извини на „господиновчето“. Не бива да се хвърля камък в блатото! О, посредственост, слава! Тя няма граници, виждате. Ту се изявява чрез някой водещ, ту се е превъплътила в един комичен гид, който шества в предаването „Библиотеката“ по БНТ и ненужно превъзбуден представя специално подбрани (сакън, да не сбърка с някое заглавие) книги. За него те са все чудесни, все великолепни. Както писах наскоро, за умниците от „Библиотеката“ Съюзът на българските писатели не съществува. Така им е заповядано, така мислят и вероятно са задължени много да внимават кои книги препоръчват на аудиторията. Една от често канените в „Библиотеката“ авторка – Силвия Чолева, се е гримирала като всезнаеща и всеможеща оценителка. От нея чух имената на две поетеси – Рене Карабаш и Яна Букова. Чолева говори с такъв апломб за тях, че сякаш са се появили нови звезди на поетическия небосклон. Каза дори, че поезията им би могла да промени мисленето за поезия у нас. Но не се реши да прочете нито куплет от хвалените. Вероятно да не се разбере колко несъстоятелни са елейните Ј слова. Позаинтересувах се какво представлява поезията на двете. Рене Карабаш (защо ли се срамува от българското си име?) пише:
Семеен портрет на жирафи
Чакам я да се събуди
геометрия за скучаещи
слънцето глади
завеси по тавана…
…
Една ръка като шия се протяга
и докосва друга
семеен портрет на жирафи.
А сега малко от Яна Букова:
Неподвижната земя
На Неподвижната земя
спокойно се живее
(а някои казват – дори безнадеждно),
защото слънцето тук не залязва
и нямат прилив и отлив моретата,
и сенките показват вечно пладне,
и някои казват, че сме в Ада,
а други, че това е
силно преувеличено.
Нека да надникнем и в поетическите изблици на самата Силвия Чолева. Извинявам се на читателите. Съветвам ги да измият душите си след прочита:
Как искам да се любим ето така:
седнала,
с високо вдигната пола,
с високо вдигнати крака
върху теб на стола
пред пишещата машина.
Бавно, много бавно да се спускам,
докато пръстите на краката
опрат в пода, мазето и по-натам,
а после още по-бавно
да се издигам,
докато изляза от пейзажа.
Коментар не е нужен. Пита се кой разрешава на група хора в БНТ да узурпират националния ефир с празнословия и празномислия, и да тровят духовния въздух на България?
Вече стана дума за БНТ, едно от главните средства, заедно с другите електронни медии, за опростачването на народа. Много е писано и говорено за все по-нискокачествената продукция, с която ни заливат нашите телевизии. Те станаха неделима част от живота ни и е съвсем естествена необходимостта програмите да започнат да поднасят най-после високосъдържателна продукция с определена естетическа стойност. Да третират с нужната компетентност важните въпроси, които засягат всеки член на нашето общество, в която и да е сфера на живота. Да възпитават, опирайки се на най-значимите личности и събития от нашата история, в любов към отечеството, в уважение към духовните постижения на нацията в различните периоди от нейното съществуване. За да се сбъдне това обаче, е абсолютно задължително в телевизиите да работят културни, добре подготвени журналисти, изискани и възпитани водещи, а не вманиачени посредственици, които някои наричат „звезди“. Те нямат усет за езика, нерядко са творци на всевъзможни езикови безобразия. В някои случаи показват, че не познават исторически факти и дейци, комично изговарят имена на селища и местности у нас и в чужбина. Какво виждаме и чуваме по телевизиите – некадърни артисти, отблъскващи чалгаджии и прекалено разкрепостени, да не кажа друга дума дами, съмнителни богаташи, самозабравили се водещи като Слави Трифонов. Той, без да бъде санкциониран, използва вредното за нашата култура шоу, за да развращава публиката предимно от млади хора и да удовлетворява политическите си мераци. Да говорим ли за „Фермата“, „Биг Брадър“, „Папараци“, „Мармалад“, „Господари на ефира“ с отдавна омръзналите на всички жалки клоуни Рачков и Зуека, с напълно безпомощната Мария Игнатова? Колко са еднообразни техните изяви, дразнещо плоски, понякога откровено цинични, глупави. Жалко, че съдбата на един популярен жанр е оставена в ръцете на недостатъчно подготвени сценаристи, режисьори, постановчици, актьори. За всички тях най-важни са парите, получавани за удивително примитивния продукт, който години наред ни поднасят. Бих искал да им припомня какво казва римският поет Гай Валерий Катул, представител на Александрийската школа: „Няма нищо по-глупаво от глупавия смях.“ А древногръцкият математик и философ Питагор е изрекъл: „Шегата е като солта, трябва да се употребява с мярка.“ Това е основното – мярката! Тя е валидна за всичко, което ни поднасят нашите телевизии. Съвсем видно е, впрочем, че електронните ни медии са в дълг към осакатената ни култура, за което те имат сериозен дял. Убеден съм, че слабостите биха могли да се преодолеят, ако имахме действащ Съвет за електронни медии (СЕМ), чийто летаргичен сън продължава години наред. Той не предприема нищо, за да се оздрави по законов път отровения духовен въздух на България.
Много съществен обаче е въпросът какво прави държавата за българската култура. Повсеместно е мнението, че тя е абдикирала от своите задължения. Институциите на различни равнища са длъжни да създават нормални условия за функционирането на всички сектори, които определят облика на нашия културен живот. Нека да признаем, че състоянието, в което се намират днес творците ни, е причина все по-често те да сравняват случващото се сега, затлачено от редица негативни процеси, с онова, което е било в недалечното минало. Не става дума за носталгия, а за реална преценка, за честна и болезнена равносметка. Хората на духовността са твърде чувствителни, с тях трябва да се процедира умно и честно. Мисията на твореца е велика мисия! Дали се осъзнава от всички?
Не е тайна, че десетилетия вече нашето кино е в сериозна криза. На пръстите на едната ръка могат да се преброят някои що-годе поносими филми, независимо че се наливат огромни средства във филмопроизводството.
Актьорското присъствие е твърде бледо, да не кажа безлично. В по-голямата си част сценариите са удивително посредствени. Някои са бездарни заемки от западното кино. Ако погледнем към театъра ще видим, че повечето от актьорите не умеят да говорят добре на сцената. Много е важна техниката на говора, която се изучаваше във ВИТИЗ навремето. Отблизо познавах един голям артист и обаятелен педагог – Борис Михайлов, който учеше студентите как да говорят правилно. И ги научи. Не знам как е сега, но когато си на представление половината текст не се разбира. Забелязва се и нещо друго – съвсем неукрепнали в трудната професия актьори се наемат с непосилната за тях задача да се пробват и в режисурата. И претърпяват крах. Има и утвърдени режисьори, новатори като Явор Гърдев например, който наскоро изтъпанчи на сцената Хамлет в адамово облекло. Помислете само какво ли би направил великият Шекспир, ако можеше да влезе в театралната зала и да види гаврата с неговото гениално творение. Някои наши режисьори си позволяват да осъвременяват класически творби, които от векове са влезли в духовната съкровищница на човечеството. Те сигурно високомерно ще кажат, че така виждат, така разчитат пиесата. Бих казал, че не е лошо да има и собствена интерпретация на дадена творба, стига тя да не се омаскари. Досещам се за разговора между Иван Вазов и писателя проф. Константин Гълъбов, един от най-големите познавачи на немската култура у нас. Вазов му казва: „Ако след смъртта ми някой си позволи да съкращава или променя било стиховете ми, било прозата ми, моля Ви, протестирайте най-енергически. Мисълта за това кощунство често ме тревожи. Предпочитам в гроба ми да ровят, костите ми да разхвърлят, но произведенията ми да не закачат. Сега, като изправям някои свои работи, виждам колко е трудна тази работа. Съкратя или променя нещо и само след няколко реда осъзная, че не може така, че съм направил грешка. А щом авторът прави грешки, колко по-голяма е вероятността друг да осакати едно чуждо произведение.“
Нека да завърша с нещо, което през далечната 1921 г. пише Гео Милев: „Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо.“
Дали ще сбъркаме, ако сменим годината, с която и да е от годините на несвършващия български преход?
