Сирак Скитник се утвърждава като една от най-ярките фигури в междувоенното българско изкуство. С ерудиция и темперамент работи за приобщаване на българската култура към модерните европейски явления. Започва творческия си път като поет и автор на импресивно-лиричната проза. Дебютира през 1905 г. със стихове в сп. „Художник“. Сътрудничи с поетични творби на списанията „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Наблюдател“, „Слънце“, „Българан“.
Поезията на Сирак Скитник, в която преобладава интимно-изповедният тон, не принадлежи към най-ярките явления на българския символизъм, но живописно-колоритната яркост на природните картини в нея ѝ придава специфичен индивидуален облик. Музикалността на стиха е пренебрегната за сметка на декоративната експресивност на образите.
Като живописец, художник и театрален критик Сирак Скитник сътрудничи активно на списанията „Българска реч“, „Съвременник“, „Везни“, „Хиперион“, „Златорог“, „Художествена култура“ и др. Естетически и творчески се противопоставя на миметичния принцип в изкуството и в разбирането си за модерен стил се ориентира към експресионизма (статиите „Старо и ново изкуство“– 1919 г.; „Тайната на примитива“ – 1923 г.).
През 1919 г. заедно с Николай Райнов и Иван Милев създават движението “Родно изкуство”, за да се сроди изобразителното ни изкуство с експресивната прелест на старата българска икона, миниатюра, стенопис, тъкани и орнаменти, митове и легенди. Така се сливат българското и европейското, националното и универсалното, традиционното и съвременното, фолклорното и индивидуалното. Сирак Скитник не само пише за тези нови канони, но и рисува така. Забележително е сътрудничеството му в списание “Златорог”, където е поканен от Владимир Василев, и списание “Везни”. През 1919 г. той пише във “Везни”: “Има само едно вечно младо и истинско изкуство, елементите на което можем да намерим при иконописците и при майсторите на картините от Възраждането ни.”
Заради тази своя обществена дейност и изградения си авторитет художникът и критикът Сирак Скитник е избран от гилдията за пръв председател на Общото дружество на художниците, от което по-късно се ражда Съюзът на българските художници.
ИЗКУСТВО И УЛИЦАТА
Сирак Скитник
Улицата. Изглежда, че всички меридиани и през всички времена улицата е изпълнявала роли не по-малко значителни и патетични от пряката си задача на съобщително средство. От дядо Ноево време светът на улицата – един свят различен от тоя на мъдрата затворена къща – е примамвал столетната старица и двегодишното дете, просяка и господина с изгладения панталон, мъдростта и глупостта, махленската одумвачка и надменната кокона, която минава край портите с присвити устни.
О, тия нашенски порти и камъните за сядане край тях! Нима не са символи? Камъкът до портата е най-близката станция на едно нетърпеливо пътешествие за “чужбина” – зад прага на омръзналото познато. А може би е прапрадядото на партерното кресло за една сцена без режисьор и бутафорични майстерски.
Улицата възпитателен фактор. Улицата – ючбунарска кухня на общественото мнение. Улицата – пазар на идеи и на полуизгнили кюстендилски сливи. Улицата – сърце на хилядоглавата клюка. Улицата – революция. Как може тогава да бъде игнорирана като обществен фактор!
И все пак ние имаме към нея едно отношение замърсено с предразсъдъци: проститутка. Като проститутката, тъй и улицата е търсена, желана и охулена същевременно.
Майката, която бърза да привърши къщната си работа, за да излезе и чуе какво приказва улицата, с наставническа убеденост мъмри чадото си: уличник, уличница.
Предразсъдък, или здрав инстинкт: че не всичко желано и блестящо е чиста монета!?
Както и да е, ясно е, че и дори най-умните трябва да се справят с хипнозата, с безименните токове и безличния ентусиазъм на улицата.
Тя е нещо като велика сила – винаги въоръжена, винаги готова за вмешателство, и никога не претендираща за последна дума, въпреки рахитичните си амбиции да ръководи света.
И тежко на онзи, който й даде последната дума: тя одушва любимците си и не три, а тридесет пъти се отрича в денонощието. Наемна войска.
И изкуството си има свои слабости: Венера няма нищо против, дори си радва, ако помирише нездравото благоухание на улицата и чуе щурмовото “осанна” на уличната тълпа, макар че предпочита девет избрани момци, влюбени до смърт, да мълчат в краката й!
Но винаги, когато изкуството е излизало на улицата, е било ограбвано, връщало се е със спукана глава и му е било нужно продължително лекуване, за да добие здрав и нормален вид.
По едни или други причини съвременното изкуство допусна вмешателството на улицата повече отколкото позволяват десетте заповеди за прилично държане и стил. Може би, защото в наше време малко се строят храмове и хората, щат не щат, се молят на улицата. Кой знае, но в насоките на съвременното изкуство наистина голям дял има улицата.
Съвременният творец, при героични изключения, самолъжещ се, че е водач, върви по стъпките на булеварда, на хилядите кинотеатрални салони – и за голяма своя изненада – по внушенията на ловките международни продавачи на картини и книги и на театрални антрпреньори, – които в Париж, в Ню Йорк, Берлин и Лондон приличат един на друг.
Москва организирано, девизно изнесе изкуството на улицата. Тя съзнателно, мирогледно организира не само труда на писателя, художника, артиста, а и творческата съвест в услуга на улицата. В услуга на народа? – Не, на улицата.
Това е класически пример за бързо угаждане на улицата. Все пак мобилизация праволинейна, подчинена не само на едно доктринерство, но наложена от един незапомнен духовен смут, разклатил до основи въобще свободното творческо начало. Улицата стана полесражение: когато косата и вилата стават бойно оръжие, може и четката и перото да се подчинят на лириката на картечницата. Но, от това не се гради мироглед, най-малко е наивно и обидно.
Москва беше посвоему права да мобилизира труда на твореца в угода на улицата – тя изплаща опустошенията от това и навреме се помъчи да възстанови и утвърди стойността на творческия труд. Но Европа продължава твърде лицемерно с тефтер в ръка да угажда на улицата. Издателствата търсят книгата гвоздей – която във Франция ще претърпи сто издания, в Америка 70, в Англия 50 и, хваната под ръка от улицата, ще обиколи света.
А парижките продавачи на картини си казват: о, на широката улица няма нужда да се угажда; картината не е книга, от книгата се пущат милиони, ний от картината трябва да търсим милиони. Дайте ни тясната уличка с преситените, дето спират последни модели моторни коли, притежателите на които искат по новому да бъдат погъделичкани под носа. И угаждането на тясната уличка стана опасно: даровити художници, в гонитба за злато и ловко организирана слава на стария и новия материк, менят по три пъти на годината кожата си, за да създават едно косметично изкуство, което пази бягът на прическата и капризите на салона за красота.
Че то често пъти бива талантливо в своята изобретателност, гениално в своята дързост, не му пречи да бъде угодливо и нетрайно.
Улицата развежда от Холивуд до черна Африка и Гренландия звезди, жонгльори, ковбои, кучета-артисти, джуджета-артисти, лъжеглаватари на несъществуващи диви племена. Тя събира на екрана проститутката и мадоната, молитвата и криминалистиката, горилата с мис Америка, осъществява най-смелите мечти на милионите обитатели на мансардите и подземията. Защото така иска тя.
Улицата помита от сцените и подиумите авторите, които не са й направили визита; на своите пъргави любимци туря маската на Аполон и е готова да се бие за копчетата от техния панталон.
Тя има мистериозни съобщителни средства да протръби от Капщат до Шпицберген едно име, една книга, един успех, който не й разваля стомаха, а подобрява самочувствието й.
Улицата е епично героична при защита на своите права!
И не мислете, че тя няма право.
Тя има пълно право да защитава своите вкусове, да обича, да се вълнува, да вижда и да се весели както тя иска и разбира. Тя е текущия ден, който не мисли за безсмъртието, тя е истината, която животът не може да отмине: преди 5 хиляди години тя е носила корона, и след 50 хиляди години трона й на могъща владетелка никой не ще разклати.
Тя достойно защитава своите права.
Но кой ще защити правото на изкуството, което през всички времена е вярвало в единия Бог, тогава когато улицата с безразличието на палач и радостта на дете е обезглавявала своите богове?
Съвременността ще събуди ли съжалението за тези времена, когато изкуството е имало самостоятелно господарство и неговите храмове са били облицовани със скъпи редки метали, а не с евтин фабричен тапет?
Днес изкуството е васал на улицата. Улицата, като всяка владетелка, е лакома за власт: горко на слабите.
Време е да отдадем божието Богу, кесаревото – Кесарю.
Голямата проблема на съвременното изкуство е да очертае границите на своите владения и да утвърди своята самостойност. Да брани своите права, както и улицата храбро ги брани.
Да стане господар с тежка дума и тежка корона. Да помни, че улицата е безотговорна, а него държат отговорно и след хилядолетия.
