София, моя съдба!
Притихнали стъпки, залез огрява
на Витоша бели скали
и слънце зад Люлин лъчи приютява,
на север Балканът мълчи.
Той помни копита на конници, бодри,
и стъпки на горди бойци,
и кървави битки, руѝни вековни,
градени с милиони съдби.
Притихнали стъпки, оттука понесли,
Христовата вяра навред,
понесли искрата по пътища тесни
в градове и паланки безчет.
Притихнали стъпки вървят по „Раковски“,
по „Ботев“ – последен трамвай.
На „Витошка“ спускат коси златокоси
влюбени лампи безкрай…
Припев: София моя, моя съдба,
и Вяра, Надежда, Любов,
във бялата утрин грееш сега
със младостта на изгрева нов.
