Нан Голдин, Trixie on the Cot, New York City, 1979
На 8 септември 2016 г. малък град в Охайо, САЩ, сподели две снимки във Фейсбук, показващи мъж и жена в кола, изпаднали в безсъзнание от предозиране. На задната стои блондинка, облечена с тениска с динозавър, втренчена директно в камерата.
Изображенията, които бързо станаха вирусни, служеха като визуални, охлаждащи доказателства, че страната е в ръцете на опустошителната опиоидна епидемия. Днес хората, пристрастени към хероин или болкоуспокояващи, се увеличават.
“Иглата не дискриминира”, отбеляза Филип Монтгомъри, фотограф, който наскоро работеше върху тази криза за Ню Йоркър. “Наистина може да бъде някой от нас. Тези хора вече не са аутсайдери; те са адвокати и футболисти, медицински сестри и майки. И тъй като нашето разбиране за употребяващите наркотици се измества, визуалният език на пристрастяването е също различен.
Съединените щати първо се натъкнаха на зависимост от опиоиди след Гражданската война, когато употребата на морфин стана широко разпространена сред ранените ветерани. Скоро наркотикът започва да се продава публично като евтино, ежедневно облекчение за многобройни заболявания и стимулира ожесточена злоупотреба.
Когато хероинът е въведен от фармацевтичната компания “Байер” през 1895 г. и е проектиран и пуснат на пазара като лек заместител на морфина, кризата на пристрастяването е само балон. До 1914 г., с приемането на закони, които облагат опиатните и кока-листови продукти, правителството на САЩ започва най-накрая агресивна медийна кампания срещу употребата на наркотици. По този начин изображенията около наркотиците се изместват от реклами като Байер за хероин – към пропагандата, която изобразява наркоман като неморален престъпник.
През годините различни фотографи работят с идеята да разкрият наркоманията като Нан Голдин, Лари Кларк и Юджийн Ричардс.
Канадският фотограф Аарон Гудман например документира ежедневния живот на трима дългогодишни наркомани от 2015 до 2016 г., всички от които са участвали в първото клинично изпитване в Северна Америка по програма за лечение от хероин. “Фотографията е ограничена в общуването от всеки ъгъл”, казва той за изданието Artsy. “Трябва да има разказ или някакъв съпровод.”
Серията “Coming Clean” (2004-10) на шотландския фотограф Греъм Макиньо, който е автор на портрети, представя идеята за прозрачност. Изображенията са сурови и мощни и се врязват в истинността си. “Не исках да го крия, и не исках да се разхождам със срама, висящ над мен, и идеята, че не можеш да говориш за това“, споделя той пред Artsy. – “Това е проблемът, затова никой не говори за това и затова никога не съм молил за помощ – не знаех как да говоря за това. Срамувах се от факта, че съм наркоман, а после се срамувах от факта, че бях възмезден и това беше глупаво”.
