Явлението Павлина Павлова

Пенчо ЧЕРНАЕВ

Името ѝ е известно отдавна  от страниците на литературния печат, от радиото и от други медии. Публикациите й нерядко предизвикват възражения и спорове, но никога не оставят читателя равнодушен.

Упрекват я, че много пише. Да, пише, защото за сравнително недългия си живот досега много е наблюдавала, събрала и натрупала, та има какво да каже и да разкаже.

Пишела в различни родове и жанрове – поезия и проза, стихове, поеми, сонети, афоризми, приказки, фентъзи, документални разкази, романи за деца и възрастни, та и криминалета. Но кой е разпоредил и узаконил да се твори само в един жанр?  Нали талантът  търси различни форми и средства, в които да се прояви и реализира, а Павлина Павлова, сама по себе си, е едно явление в съвременната българска литература.

За нея са писали –  Благовеста Касабова /очевидно най-добрата й познавачка досега/,

Александър Геров, Иван Попиванов, Евтим Евтимов,  Георги Георгиев, Анжела Димчева, Банко П. Банков, Иван Есенски и други.

Творчеството на Павлина Павлова е обемно и многообразно /авторка е на над 60 книги!/. Не е по моите сили и възможности да го обхвана цялостно. /Това е работа за дисертация на млад и амбициозен литературен работник/. Стиховете й, както и криминалетата, заслужават отделен и самостоятелен анализ /какъвто опит направи Георги Н.Николов/.

Ще се огранича само върху историческия й роман „Спартак. Гладиаторът”/изд. „Български писател”, София, 2017 , 9 глави, стр. близо 500/. Той ме привлече и удиви с богатото си съдържание и с увлекателния разказ на авторката /общото със „Спартак” на Р. Джованьоли , и на Х.Фаст е само името на героя.

Бях поразен от огромната  изследователска и проучвателна работа, която белетристката е трябвало да извърши, преди да седне пред белия лист. Нужно й е било да усвои онова далечно минало, да стане то нейно, та сетне  да се движи свободно из него и с помощта на въображението да го пресъздава и да го представи пред читателите.

Първото и основно достойнство на романа е неговото огромно познавателно съдържание. Писателката разказва за живота и бита на римляните, за храната и облеклото им, за нравите и традициите, за религиите и божествата, за обредите и ритуалите, за забавленията и развлеченията /само местата за седящи в „Циркус Максимус” са били над 250 000/, за Лукуловите пиршества  и разгулните оргии, за управлението на Римската република – владетелка тогава на света, за нейните войни, закони, порядки и вътрешни борби, за военния бит, насилието и съпротивата срещу него, за „езика на бичовете” и римските жестокости /след разгрома на въстанието  над 6 000 души от воините на Спартак са разпънати на кръст край главния път „Виа Апия”/,  и т.н., и т.н. – един невероятен калейдоскоп, който държи погледа ни до последната страница.

Главният герой, Спартак – изключително богат и  многолик образ,  е представен от авторката не само като гладиатор на арената с физическата му сила и ръст, водач на въстанието на разбунтувалите се роби,  тактик и  стратег на тяхната борба, но и като обикновен човек със свой личен чар, любящ баща и съпруг, носещ навсякъде със себе си родната планина Родопа, обичта си към съплеменниците си бесите и гордостта , че е техен събрат. Писателката го рисува не като монументален,  застинал образ, веднъж завинаги даден, а в неговото развитие и съзряване, с чувство за вина за допускани грешки и слабости. Той е певец и музикант с лира и глас, двамата със сестра си Мирца пеят на войниците. У него няма злост и злоба –  щом става възможно се притичва  на помощ на отцепилия се от армията  му Крикс.  Не иска да бъде диктатор. Победил на арената в повече от 100 двубоя,  не се ожесточава /не става безмилостен килър, както бихме казали днес/, а запазва сърцето си чисто и ранимо. Прочел в очите на бика срещу себе си уплаха  и  молба за пощада, той не го убива, въпреки ревовете на тълпата. Готов е на саможертва, предлага на консула  Марк Крас себе си в замяна на свободата на хората му.

Това е Спартак на Павлина Павлова.

Сполучливо избраната монологична Аз-форма дава на писателката възможност да изрази съкровените му чувства и изживявания, съмнения, колебания и разочарования, вяра и безверие, отчаяние и оптимизъм, смелост и решимост да постигне поставените цели, а читателят да се вълнува и да съпреживява с него.

Какво иска Спартак? „Не, целта ми не беше да превзема Рим… Аз исках да освободим всички роби, да премахнем робството и тогава да се завърнем по родните места…Човек не се ражда роб, а свободен и трябва да остане свободен…” Велик хуманист! – бихме  се изразили сега. Спартак носи съзнанието, че човекът, каквото и да е социалното му положение, има гордост, достоинство, чест. /Всичко това е прекрасно показано от Павлина Павлова с мислите, действията и  делата на героя/.

Девизът на Орфей:”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички!” е станал Спартаков девиз. Затова в армията му се стичат люде от различни народности и посоки на света. Писателката убедително доказва защо, само за година след бягството на 78-те гладиатори от лагера в Капуа, при Спартак са вече 70 000 души, за да стигнат до 120 000.

С разбунтувалите се вървят още не малък брой жени и деца. Армията му е огромен организъм, който трябва да се въоръжава, да се обучава, а и …да се храни и облича. Затова с обоза карат стада от овце, коне, биволи, каруци с чували зърно. Силният Спартак не може да спи от тежки мисли. Трябва да води тежки битки с легионите на претори и консули- Емилий Вариний, Луций Публикола, Гней Лентул, Марк Крас…Нанася им нечувани поражения и римляните  бягат пред презрените до вчера роби. Три години и половина не дава покой на патриции и сенатори, на цялата могъща Римска империя с неимоверния  й потенциал и власт.

Не, войната не е негово призвание, още по-малко – цел. Той я води, за да разгроми робството, да избави човеците от страданията им, да ги спаси. „Аз мечтаех – изповядва бившият гладиатор – да дадем урок на Рим и да покажем на ония, от Сената, какво означава, когато робът се надигне да се бори за своите права и свободи.”   За него обаче няма по-трагична гледка от тази след боя: поле, което вместо с жито, е засято с труповете на свои и чужди. Ала все – на човеци. И кръвта на всички е еднаква – червена, топла и ярка…

Той изповядва Орфеевата мисъл, че земята може да се завладее с лира, а не  с меч.

С борбата си  Спартак става надежда и хоругва на хиляди обезправени хора. Такъв символ е и до днес.

Павлина Павлова майсторски рисува зрелищни картини на единоборства, битки и сражения, уверено предава динамиката на действието. Тя вижда героя си в боя, слял се с коня си, същински митичен кентавър, а край него  рухват коне,ездачи, кръвта се пръска във въздуха като зловещ дъжд.

Една от сполучливо уловените и най-добре изразени от авторката черти от характера и поведението на Спартак е неговата любов към рода и родното място, речено с днешен език – родолюбие.И в гладиаторския лагер в Капуа, и в Рим, и в Цизалпийска Галия кураж  и сили му дава мисълта за свидната Родопа – „най-красивото място в света”, а сънародниците му – бесите – са най-храброто племе на Земята. Наричат го „новия Ханибал” , а той: „Аз съм горд тракиец!” Има основание писателката да обяви  на корицата: „Ако, докато четете романа, почувствате вълнение и гордост, вероятно в кръвта ви има наследство и от славните ни предци като тракиеца Спартак .”

Романът на Павлина Павлова не е само за походи, битки и сражения. Чрез устата на Спартак тя вдъхновено разказва за тракийската култура, цивилизация и изкуство,  за хилядолетни традиции и обичаи /някои от тях стигнали дори до нас – нестинарството, мартениците, червените яйца/, за това как елините са присвоили и обсебили всичко,  дори  божествата на траките. Писателката умело вплита в повествованието си древни знания по астрономия и мореходство, както и поезия със стихове на Соломон и Сафо. Поучителни са източните мъдрости, които тя елегантно вмъква в сюжета: Тялото е затвор за безсмъртната човешка душа; Величието на душата се измерва с добрините; Смъртта е момент от живота на душата; Тъмнината на света идва от тъмнината на сърцето; Човек без Родина е печален чужденец; Не можеш да освободиш някого, който не иска да бъде свободен; Опознаеш ли себе си, ще опознаеш Вселената и боговете; Животът е път, цел и награда; И пр., и пр.

Всичко това обогатява съдържателността на романа и неговата каратна тежест.

В епичното платно впечатляващо са щрихирани някои от сподвижниците и командирите на Спартак, като Арторикс, Герман, Бодило.

Пленително са представени  женските образи  –  сестрата на Спартак –  Мирца /известна като  певицата  Родопея, в чиято длан дори уловеното синигерче продължава да пее; на любимата му Лаодика – нежна, красива и изящна тракийка от племето на одрисите, расла волно край Перперикон, но отвлечена в плен от римляните.  За Спартак любовта е велико чувство:”Вмъкне ли се в нечие сърце, тя запалва пламъче и човек просиява с вътрешна светлина.” Той се радва на теменужения поглед на Лаодика, на трапчинките върху нежните й бузи. Когато тя отваря очи, сякаш слънцето се усмихва от небесата.Суровият воин бере полски цветя  да  й поднесе букетче. Сгушила се в него, като същинско дете, тя иска да й разказва…приказки. И той разказва – за 12-те чудеса  на Херкулес, за Семирамида и нейните висящи градини, за притчите на Соломон и мъдростта на Платон, за орфическите тайнства на траките, декламира й стихове…С  любовта и силата му Лаодика се чувства спокойна и защитена. Същевременно, жертво- готовна, тя е готова да го последва незабавно в Другия свят, ако нещо се случи с него.

Преценил, че е време да слезе от сцената, Спартак с 20-на верни тракийци  и с бременната Лаодика напуска бойното поле, минават през римските прегради и постове  и с пленен кораб се отправят към мечтаната родна земя, където достигат на предела на силите си.

Писателката не завършва романа с физическата смърт на героя. Съзнателно промислено, или по авторска интуиция, тя го връща отново в Родопа – да се отпусне  сърцето му свободно, да вдъхне уханието на родната земя, да се любува пак на родните гори и реки, да послуша шепота на дърветата и тревите, да чуе отново птичите песни на детството, да се зарадва като баща на новородената щерка Кайнуха, а със сина си Бологес да почнат да събират нова армия, да трупат сили за борба  с римляните-завоеватели,  да  обединят тракийските племена и да  освободят завинаги всички тракийци от чуждоземците, да заживеят в мир и сговор.

Чака ги дълъг път „към утрото и свободата”.

Чудесен финал!

Със  „Спартак.Гладиаторът” Павлина Павлова показва белетристичния си дар и умения. Мимо неголямата си възраст /както отбелязах/, тя  може уверено да се нареди  до такива романистки, като Яна Язова и Фани Попова, а самият роман – най-малкото! – заслужава да влезе в номинацията за най-хубава  българска книга за 2017 година.