”Бесове” по Ф. М. Достоевски

16.12.2019 година, Театрална работилница ”СФУМАТО”

Адаптация и режисура: Иван Добчев
Музика: Асен Аврамов
Сценография и костюми: Борис Далчев, Михаела Добрева
Фотограф: Яна Лозева

Участват: Борис Кръстев, Веселин Мезеклиев, Виолина Доцева, Станислав Кертиков, Йордан Ръсин, Мак Маринов, Николай Върбанов, Васил Дуев, Надя Керанова, Елена Дечева, Неда Спасова, Христина Караиванова

Награда Икар 2018 за авторска музика на Асен Аврамов

БЕСОВЕТЕ

– Той ще дойде пак и името му е човекобог.
– Богочовек?
– Не, човекобог. В това е разликата…

Разликата е все по-осезаема и ние все по-сетивно разбираме, че зад тази наивна игра на думи се простира безпределната пустиня на всепозволеността. А там отново ще ни пресрещне Изкусителят и ние ще приемем Третото му изкушение, ще поревнем Земното царство, ще се възрадваме на Видимото и ще забравим Невидимото, консумеризмът ще стане всеобща, световна религия.
Ставрогин, един персонаж появил се доста късно в проекта на романа „Бесове” /Фьодор Михайлович признава, че го е „извадил от сърцето си”/, радикално ще промени целия замисъл и бесовете, които изначално имат проявления само в политически и социален план, неочаквано се развихрят в душата на харизматичния Боготърсач, Учителят, който възпалява съзнанията на Шатовци: „Ако математически ми докажат, че истината е извън Христа, предпочитам да остана с Христос, а не с истината.”. Но същият този Учител само след няколко години ще си прави каламбури с Боготърсачите: „За да направиш сос от заек, трябва да има заек, за да повярваш в Бога, трябва да има Бог.”

– Вие атеист ли сте? Атеист ли сте сега?
– Да.
– А тогава, преди?
– Също като сега.

Какво се е случило? Какво е предизвикало тази главоломна промяна?
Възможно ли е някогашните трепетни признания за вярност, да са били изречени просто от един ерудит, който „говори като вярващ”? Неведоми са Неговите пътища…
Достоевистите наричат „Бесове” – „обезглавения роман”, заради орязаната, непубликувана глава „У Тихон”. Точно тази „отрязана глава” е в епицентъра на нашия спектакъл. Тя е твърде греховна, твърде гнусна и ехидно гробовна и точно в това е патосът на Ставрогин – да бръкнеш в най-сакралното, „да убиеш Бога”, както казва самото момиченце, да Го предизвикаш и тогава, навярно, да изпаднеш в Него. „През пропастите, към звездите”, това е неотменния гестус на Достоевски, където всяко възземване се плаща с „човешко, твърде човешко” затъване в калта. Ставрогин и неговите протагонисти, /защото всички в нашия спектакъл „играят” Княза Ставрогин, те са негови варианти, поклонници и жертви/, те заедно ще преминат през неговата изповед и покаяние.

„Те знаят и не знаят,
че действието е страдание
а страданието – действие.”
Т.С. Елиът

Иван Добчев