Анжела ДИМЧЕВА
Рада Добриянова достигна творческа зрелост по един оригинален начин. Годините на писателски изяви за нея не са банална житейска тежест, а ароматните, кехлибарени гроздове на благодатна есен. Дебютирала с поезия през 70-те години на 20 век, през следващите десетилетия тя опита сполучливо перото си в късия разказ, романа, драматургията и импресията, за да се посвети изцяло на поезията през последните десетина години. Това спираловидно движение ни подсказва, че тя е чужда на постигнатото статукво, непокорният ѝ дух жадува нови простори, нова интелектуална почва за израстване.
Какъв е контекстът на нейното развитие? Новият век привнесе в българската литература аромат на автентичен чуждоземски колорит. След отварянето на границите през 1990 г. не само икономическите хоризонти се разтвориха пред българина, но и духовният потенциал на нацията ни се имплантира в мощните европейски култури, в близки и далечни държави. Настъпи едно изравняване, една кохерентност на излъчваните послания в изкуството – българските музиканти и художници отдавна не са регионални артисти, но същото започна да се наблюдава и при писателите. И ако езикът на музиката, както и колоритът в една картина е лесно разпознаваем от широката публика по света, то словото изисква достатъчен брой езикови интерпретатори, за да стане оттласкването от собствения език, от националната затвореност.
Нямам намерение да проследявам хронологично творчеството на Рада Добриянова – това би било задача на монографично изследване. Мозайката от мотиви, идеи и пейзажи на душата ѝ биха могли да бъдат подредени в онази артистична хаотичност, която така ѝ прилича. В живота и в творческите си изяви тя остава докрай вярна на импровизацията. Двадесет години вече Рада Добриянова е подвластна на езиковата и литературна двойственост. Живее в Швеция, под лъчите на най-красивото съзвездие – „Касиопея”, като запазва националната си физиономичност, привнасяйки в българската поезия причудливи наименования, далечни топоси, еретични идеи, модерни словесни конструкции от скандинавската литература. Това е неизбежно с оглед на преводаческата ѝ дейност. Експериментите при нея са правило, а не изключение. Те са характеристика на несекващата ѝ виталност, защото възприема поезията като вихър от контрастни емоции. Този факт е забелязан от проф. Вера Ганчева. Анализирайки съдържанието и посланията в стихосбирката „Скандинавски фуги”, тя пише, че Рада Добриянова талантливо свързва различните тоналности и мелодически преобразования на фугата със своя лирически изказ: „Както се полага при истинските фуги, книгата е структурирана според канона: състои се от три части, през които основната тема преминава със звучене на различни гласове и със съответстващите им мелодични вариации… Фуга ще рече „бягство”, „бяг” или в случая – движение в две посоки, към света и към родината, към хората и към себе си, към безбрежните пространства на битието и към интимната сфера на сърцето”.
Чрез тази стихосбирка поетесата осъществява емоционалния мост между България и Швеция, като сближава южния темперамент на народа ни със северния пейзаж. Там царува леден вятър, препускат кучешки впрягове, а писъкът на чайките е камертон над Балтийските вълни. „Скандинавски фуги” притежава и познавателен характер – читателят пътешества не само географски, но и в непознат бит и култура, научавайки как изписва руни викингският зограф Асгер, каква е магията на белите нощи, или „когато луд си от любов, / снегът отвън е най-свидната находка…”.
Опитът на Рада Добриянова в белетристичните жанрове ѝ дава възможност да гради различни по стил стихотворни късове. В повечето нейни стихосбирки ще срещнем и чисто експресивни състояния (в цялата гама от любовна, носталгична и хуманистична тематика), но и сюжетен вид стихотворения. В тях преобладава фабулност, интересна лирическа наративност, в чиято рамка ще откроим аз-персонажа или друг лирически герой. Тук ситуациите никога не са статични – значещият фон се променя, героят се саморазкрива с жест, словесен монолог, ретроспективен разказ или въображаем копнеж. Такова е стихотворението „Баклава”, където в калейдоскопична въртележка се изнизва целият живот на лирическия персонаж – малкото момче, пребродило света, но пренесло в сърцето си грижовните ръце на майка си, медения диск на Изтока, мъдростта от древните ръкописи и аромата на източното изкуство, което ще го сгрява в сянката на последния кипарис.
Рада Добриянова умее да разказва в стихове – при нея пулсира една индивидуална ритмика, която не е съобразена с добре познатите класически стихосложения. Тя е твърде близка до дуендето и свободния стих, на който се обляга и Любомир Левчев.
Поетесата изповядва религията на надеждата. Днес, когато лошата новина е водеща и ни преследва от всевъзможни медии, а хейтърството е превърнато в стил, нейната поезия призовава за хармонично съжителство на всички живи и мъртви същества. Личната ѝ философия проповядва единение, бохемско изживяване на всеки миг. До такава степен, че метафората „празни страници в сърцето” ни врича да събираме, а не да разделяме. Виждаме го отчетливо и в стихотворението „Душа”:
Душата е мост между
дълбокия Космос
и земната трева.
Душата е гатанка
на любовта,
която слънчевият пръст
скулптира.В стихосбирката „Сънобер” пътуването продължава – от „Последният Вавилон” през Южна Африка до родния Свищов. В тази амалгама от концентрирани пространства се усеща онзи неизчерпаем космополитизъм, който едновременно е вътрешно присъщ на всеки от нас, но и който плаши. „Избрах заблудата на пътя”, казва Рада и продължава: „Домът ми не е дом, / а Навсякъде – тъмна допирателна, / предизвикваща скорост, / покрай знаци на отчужденост…”.
Още преди 60 години Ролан Барт формулира тезата: „В модерната поетика думите произвеждат един вид формален континуум и от него малко по малко започва да се отделя интелектуална или емоционална плътност… Тази вербална възможност предполага някакво поетическо време, което е време не за „изфабрикуване“, а за възможно приключение, за среща между знака и намерението.“
Именно възможното приключение е магнетичната сплав, която не оставя читателя безразличен към поезията на Рада Добриянова, защото „Сънобер” е „стихосбирка-река” – по определението на Здравка Евтимова, която обобщава: „Поезията ѝ е танц на горещи, луди глави, отдали всичката си сила, цялото богатство на емоциите във вихъра на танца”. Но и не само това, разбира се! Здравка Евтимова е достигнала до дълбоките социално-философски пластове в тази поезия и до непримиримата воля на авторката: „Рада Добриянова ни внушава, че навсякъде, у всеки паднал, е дълбоко кодирана съпротивата, непокорството. Дори да ни победят, ние не ще плачем, защото сме по-силни от плача”. Тази сила обаче е преди всичко захранена от нежност. Само един истински нежен взор би могъл да види и да призове: „Протегни върха на пръстите, / улови сълза на пеперуда… / красива птица кодира небето”.
Препратките към класиката, към митологията и съвременните поети е естествено състояние на диалогичност за словотворството, което Рада Добриянова определя като необходимост наравно с храната: „Само азбуката доказва, че не си напълно сам със себе си”. В „Сънобер” тя проектира виртуално диалог със свои колеги или роднини. Интересно е как, посвещавайки творба на някого, тя изписва: „Мислейки за Величко Добриянов”, „Мислейки за Боян Ангелов”, „Мислейки за Димо Райков” и още, и още… Следователно тя имплантира духа на личността, с която е намерила допирни точки, в живота си – като мисъл, присъствие, подадена ръка. Тук ще видим да крачи и духът на Кавафис в неговия характерен „скиталчески транс”, а сърцето на Алеко е вечното пристанище – роден бряг и спасение.
Преди двайсетина години Юлия Кръстева написа: „Една-едничка любов всмуква вселената и ви резорбира вътре или отвън, никаква разлика”. Ето че и Рада Добриянова погледна на любовта отвътре чрез две книги: „Самата любов” (2012) и „Любовта е равна на любов” (2017). Очевидно е, че една чувствена жена не би могла да е самотна, когато въображението ѝ се командва от еротиката – образи, слово, музика. Рада Добриянова контаминира в поетическите си изяви различни форми на изкуство. При нея ескизът не просто извира от многопластовото означаване чрез думите, но и се промъква музиката на неизреченото – в паузите на онези тайнствени въздишки, с които любовният трепет играе върху хоризонта. В детайлния анализ на книгата с фрагменти
„Самата любов” Здравка Евтимова е уловила най-важното качество на поетичния монолог: „Имах чувството, че Рада е написала тази книга за мен. Видяла е колебанията ми, часовете, изпълнени с очакване, сърцето, изведнъж превърнало се в клада. „Самата любов” ме кара да си припомня разпространения в древен Китай обичай човек да пише писмо до любимия/любимата със собствената си кръв”.
Затваряйки последната страница на тази излята скулптура от кристално чисти фрагменти, в съзнанието на читателя остават няколко метафори, които звучат като заклинания или дори като аксиоми: „любовта ми е пътуване през слънцето”, „дъхът ми се превръща в минзухар”, „Луната белия си шал отвързва”. А илюстрациите на Калин Николов са необходимият визуален полъх, чрез който въображението добива плътност.
Поезията не би трябвало да трови читателя. Дори баналният житейски проблем може да бъде част от красива фреска, в която светулката е „смарагд в кехлибарена шапка”. Това именно иска да ни внуши Рада Добриянова, добронамерено, в прегръдката на своята прозирна същност. Самото ѝ име като семантика я обрича на благородство и светлина.
Преди половин век Ролан Барт написа: „Стилът е лична работа на писателя, негово великолепие и негов затвор, той е неговата самота”. Вероятно Рада Добриянова не е прочела това определение, но тя сама, интуитивно, написа за себе си: „Аз съм само една жена, заключена в саркофага на поезията”. Но в този саркофаг тя изплита такава необятност! Ще я видим и в „Любовта е равна на любов”, и в „Двойна лира” (2010), и в най-новата стихосбирка „Капки от дни” (2018).
Много рядко в световната литература бихме срещнали ползотворно партьорство между двама случайно запознали се поети: такъв е случаят с Рада Добриянова и Гад Бен-Мейр (евреин, роден в Багдат, израсъл в Израел, преселил се в Австралия). Вероятно пресечната точка е била съдбовното усещане за двамата, че техните космополитни души са се познали телепатично, общувайки чрез поетични вибрации… Така след кратко запознанство се ражда билингва изданието „Двойна лира” (български – английски език), където двамата поети не просто си разменят словесни картини, а отключват взаимопроникването на два съвсем различни свята: „У мен живее страшен змей, душата ми обгаря и зове…” – казва Рада. „Ти изтръгна сърцето ми с един рефрен и ме направи пленник на твоето царство” – отговаря Гад.
Всяка асиметрия в обществото обаче намира своята симетрия в природата. До такова прозрение е достигнала поетесата в книгата си „Любовта е равна на любов”, защото великата поезия е рожба на мъчителното душевно терзание, на непостигнатата химера, и само безкористното отдаване на любов създава вселенското равновесие:
Когато ти дадох сърцето си,
сърцето ти стана мое
и сълзите ти капеха мои,
когато ти плачеше.
Не тълкувай любовта през закона –
идва и си отива
като сянка под орех.
(„Любовта е равна на любов”)Бих казала, че най-новата стихосбирка на Рада Добриянова е нейната най-българска изповед. В „Капки от дни” тя отново е пътешественичката, която седи на въображаем „Небесен стол”, но все по-често се завръща в София, за да чуе звъна на трамваите или да прегърне статуята на Алеко, зареяла поглед по „Витошка”, или в Свищов – „град акварелен от сънища нов”, или да тръгне „с Яворов след македонски силуети”. Пътуването продължава – все така страстно, все така любопитно – в канавата на историята и цивилизацията, на родните корени и на вселенските избухвания.
Мимолетност и вечност – това са двата края на пулсиращия живот, където всеки предмет може да се превърне в свещен атрибут, а всеки образ – в универсален символ. Поезията на Рада Добриянова притежава необяснима сила – в нея живее един втори пласт, който изисква подготвени, ерудирани читатели. Дали те са у нас? Или някъде по света? Отговорът ще дойде през следващите години, когато преводите на нейната поезия достигнат до компетентна публика.
Бих се радвала да видя преиздадени разказите, с които Рада Добриянова дебютира през 80-те години. С изненада открих нейния разказвачески талант в сборника „Къща за продан” (1985). Тя е майстор на късия разказ – чрез динамичен сюжет пренася с лекота читателя през капаните на изненадваща фабула, завладява го с перфектна обрисовка на героите. Те са запомнящи се характери – с езикова и душевна специфика, която извира естествено в процеса на сюжетиране. Личи си поетът-разказвач, защото много често поетичният контур разкрива метафорични пейзажи в синхрон с драмата на персонажите. Ето такива находки: „реката е набъбнала като тесто из нощви” или „тръстиките като усойни вещици шумят”, или „вятърът давеше махмурлия облак”. Висока оценка за нейния прозаичен стил и постигнати внушения дава самият класик Стефан Дичев. В предговора на тази книга четем: „Срещнах един високоинтелигентен автор, който с еднакво любопитство се гмурка да изследва както усложнената психика на човека на умствения труд, така и на физическия труженик. Без съмнение интересите на Рада Добриянова са разнопосочни – и това е достойнство; тя умее да мечтае в спомените си, както и да вижда преходността на мечтите… Героите са силни дори в слабостта си – и това именно създава постоянното усещане за автентичност. И ние ѝ вярваме.”
Нека си припомним за финал и една мисъл на Ламартин: „Поезията е мистериозен и инстинктивен език, който никога няма да изчезне от света, защото не човек го е измислил, а сам Бог го е дал”.
Биография
Рада Добриянова родена на 20.10.1948 г. в Свищов. Тя е поет, белетрист и преводач на шведска художествена литература на български език. Завършила е Българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“, специализирала е в Сорбоната. От 1998 г. досега живее в Швеция. Първите си творби отпечатва във в. „Студентска трибуна“ и в поетичния сборник „Смяна 81“ като член на Кабинета на младия писател. Автор е на книгите: „Къща за продан“ (1985, разкази), „Дворно каре“ (1989, разкази), „Ронливият скат“ (1988, роман), „Карнавалът на Кокарла“ (1988, детска пиеса), „Инстинкт“ (2005, лирика и импресии), „Двойна лира“ (2010, двуезична стихoсбирка на български и английски в съавторство с австралийския поет Гад Бен-Мейр), „Скандинавски фуги“ (2011, поезия), „Самата любов. Фрагменти“ (2012, поезия), Northern Iris (poetry), „Сънобер“ (2015, поезия). „Любовта е равна на любов“ (2017, поезия), „Капки от дни” (2018, поезия). Нейни творби са представяни в Швеция, Австралия, Германия, Беларус, Чехия, Македония, Русия, Турция и др. Рада Добриянова е член на СБП, СБЖ и на Сдружението на писателите в Южна Швеция. Тя е преводач на шведска литература – нейни преводи обхващат творчеството на личности като Тихо Брахе, Аугуст Стриндберг, Тумас Транстрьомер, Гунила Клингберг, Хенинг Манкел, Петер Курман, Кристина Лунг, Ан Смит, Карин Ленц, Бруно К Ойер, Й. Дуке, Карл Уве Кнаусгорд и други шведски творци. Владее 4 езика и е носител на престижни награди: Годишна литературна награда на издателство „Български писател” (2015), Годишна награда на в. „Словото днес” за представяне на чужда литература (2015), „Паметен знак за принос към делото на българската пророчица Ванга” (2017), връчен от фондация „Ванга”, награда в Швеция за нейно стихотворение, написано на шведски език и др.
