„ПРЕХОДЪТ 30 ГОДНИИ ПО-КЪСНО“ на ик „Колибри“ е книга, в която 14 публични личности разкриват своето отношение към преживяното, коментирайки случилото се и неслучилото се, докато в „ПРЕХОДНО ВРЕМЕ, ЛИЧНОСТИ, ИДЕИ СЪБИТИЯ“ изд. БАН, един реален участник и деец на промяната Димитър Луджев, документира самото ѝ случване. С факти, свидетелства и разказ от първо лице. Периодът е 1991-1992, когато самият той е в центра на събитията.
Важни книги, настолни за четене. Защото три поколения вече живеят под знака на прехода- едните разказват за великите митинги по площадите, другите за мутренското време, а последните нищо не знаят, нищо не им говорят имена като Дертлиев, Желев, Луджев, не ги интересува миналото и единственото, което ги обединява всички е, че не са доволни.Така твърдят и Кънчо Стойчев и Андрей Райчев: единственият консенсус, който ни е останал от времето на Големите надежди, е недоволството от случилото се. Което прелива в днешни други недоволства: Нищо не е наред, това ли е то, демокрацията, пак всички крадат, няма справедливост и пр.. И сякаш двете книги влизат в диалог по между си, за да ни наместят представите и избистрят паметта.Те не ни дават прости отговори, но ни подсказват как да променим гледната си точка. Дват възможност да преосмислим нещата от перспективата на времето, да пресеем емоциите и на базата на фактите да оценим случилото се.
Ако търсим къде е вината, тема, която предизвика емоционални реплики между Георги Лозанов и Андрей Райчев, в манталитета или в базата-икономиката, за която никой не говореше на Кръглата маса, добре е да знаем с какъв труд са се извършвали базовите промени, за които малко се пише и знае. Димитър Луджев като министър и участник в правителствата, осъществили приватизацията, ресттитуцията, връщането на земята, дава точната картина.
И ни става ясно как се е оформял паралелно мафиотско-олигархическия свят, как се създавали групировките, как надеждите са потъвали в сиьо-червената мъгла. Луджев разпръсква мъглата и виждаш сякаш на живо как се е случвало, с имена и участници, документи и информация..Така разбираш защо резултатите отзвучават и днес.
За тях, за резултатите, става дума в другата книга.
Но ето каква оценка даде на достоверността на текста на Димитър Луджев Михаил Груев, директор ДАА (държавна агенция архиви):
„Димитър Луджев борави с първокласни исторически документи голямата част от които не са достигнали до архивите. Това е личен фонд, непредаден още на ЦДА. Фундаментална е широтата на изходната база, която използва. Защото разполага с дневникови бележки и опит, почерпен от неговата позиция и големите информационни канали, до които е имал достъп
Методологията: стреми се да привлече максимално широк кръг от извори, търси страничен коректив мнения на международни наблюдатели, на външни експерти, на водещти чуждестранни журналисти. Калейдоскоп от личности, идеи и събития. Едно от най-ценните неща в тази книга, е даването на думата на своите герои чрез цитати от стенограми, техни лични писания и изказвания. Така че големите имена на прехода заговарят със своите автентични и собствени гласове. А не чрез писани понякога доста по-късно мемоари, които съзнанелно или неволно, пропускат или подменят голяма част от фактологията. Съществено място е отделено на изграждането на цялостни портрети на тези фигури, с оглед на вникване на тяхната психология, в мисленето им, в поведенческата логика.
Поглегледнато на пръв поглед, книгата обхваща сравнително кратък исторически период, от падането на втория кабинет на Луканов в края на 1990 година, до повторното идване на БСП на власт в резултат на парламентарните избори през декември 1994 година. Когато читателят навлезе в дълбочината на анализа обаче, не може да не бъде стъписан от наситеността на този период със събития, от динамиката на общетвено-политическия живот в страната. От тоталния кипеж на надежди и очаквания, на разочарования и покруси.
Още от самото начало на своето повествувание авторът въвежда и още един паралелен разказ за постепенния възход на ъндерграунда в широкия сисъл на това понятие, като се започне от мутацията на цели структурни звена от бившите комунистически тайни служби в мутренско-олигархични групировки, през оплитането на новопоявилите се бизнесмени в плътна пайжина от зависимости, до монополизацията на цели сектори от националната икономика. Впрочем тази линия той продължава и от първата част: „Революцията в България“. Макар този сюжет да не е централен за повествуванието, той има важно значение за многопластовото пресъздаване на политическата и социалната реалност в България. Особено наситен с информация, едновременно с това аналитичен, е разказът за предприетите реформи от кабинетите на Димитър Попов и Филип Димитров, в стопанската сфера…Със забележителна вещина той коментира законите за демонополизация на отделните клонове от стопанството, на приватизацията, на реституцията на собствеността вкл. Закона за земеделските земи, както и конкретните стъпки на правителствата за приложението.. Така авторът въвежда всъщност своите читатели в самата кухня на реформаторския екип, който той ръководеше и с чиито усиля всъщност беше сменен целият икономически модел на страната.
Това е едно от най-крупните произведения за българския преход .
Андрей Райчев:
-Честно казано, когато я четох, не спах цяла нощ. Това е сериал. На известни за нас събития. Древните гърци са изисквали от авторите на пиеси да пишат по известен мит, за да знаем, какво става. Това е било условие за възприемане… Това несъмнено е сериал, написан от участник. Все едно гледаш Games of thrones и изведнъж един от героите разказва. Тук трябва да направя една тъжна скоба. Аз съм в центъра на циклона и познавам основните участници от март 1988г натам. Това са 35 години. И нито веднъж не съм видял някой, който излиза от политиката, да не се чувства излъган оскърбен, угнетен..няматакъв случай. Политикът излиза от политиката и се чувства перкалено нещастен, охулен, загубил.. И съответно техните текстове и спомени са хленч. При Луджев няма хленч. Тази книга е весела, със съответната самоирония ..
Заете класическата схема на всяка революция. Това е всенароден подем, преминава в якобинство, терор..реставрация..Около кай въпрос се движи драмата? Драмата се движи около главното табу, главната забрана, койято превърна България да не е Югославия, да не е Украйна, Русия- ненасилието. По кой въпрос революцията изяжда децата си? Със сигурност ви казвам, по този въпрос. Заради спора между терора и ненасилието… Това са хора, годови да бъдат изхвърлени, охулвани забранени, Желев, Луджев, Дертлиев, Луканов .. ..Това са жертвите. И това абсолютно точно се проследява. След това се появяват лицата Йорданов, Марков, Соколов…Много интересно, аз познавам червената част и там нас ни изтласкаха, след това ни изядоха..
Сериалът е много интересен за четене, защото ние знаем крайния резултат.
Димитър Луджев:
-Хората не знаят какво се е случвало. Нещо повече, или смятат, че не се е случвало нещо важно, или, че нещо някаква далавера се е оказало всичко. Дори нямаме тази национална гордост, каквато имат чехи, поляци, за да разберем че тези две велики години сме направили нещо голямо. Случили са се големи промени..Това че не успяхме, поне не стана така, както при другите, в това се крие големият проблем, който не успяхме да решим-как да направим прехода.
Представянето на сборника „Преходът. България 30 години по-късно“ по стечение на обстоятелствата бе в същата вечер и сякаш беше своеобразнано продължение на разговора. Аудиториите просто се преместиха от едно място на друго. За да продължат с коментарите, но вече за резултатите.
Идеята за този сборник е да се представят вижданията на подбрани от редакцията български общественици (Александър Андреев, Андрей Раайчев, Георги Лозанов, Иван Кръстев, Искра Баева, Мария Василева,Антоний Тодоров, Емил Хърсев, Михаил Иванов, Николай Михайлв, Антонина Желязкова, Евгений Дайнов), изявени в различни области – и познати на всички наши сънародници, които все още гледат телевизия, – за това, което се случи в България през последните трийсет години. Представените автори имат различни политически убеждения, тръгват от различни позиции, хвърлят различен поглед към миналото и настоящето, виждат началото и края на периода в различна светлина, извеждат от съпоставката преди/след различни заключения. Статиите им свидетелстват за многообразието на свободно изразените възгледи, становища и тълкувания на развитието на демократичните процеси в България. Ако има нещо, което да ги обединява, то това е може би общият им песимистичен оптимизъм, опитът им да видят доброто в недотам доброто и да извлекат от него възможност за бъдеще.“
Сборникът като цяло е рефлексия на случилото се. Предлага лична гледна точка, емоционално пристрастие и отношение. Ако го четеш първо него, се съгласяваш със всички огорчения, несъгласия и оценки. Ако обаче прочетеш първо Луджевата кинига, ще имаш повече отговори, благодарение на които да пресееш патоса на емоциите.
Очевидно е настъпило време за зряла оценка. Макар 30 години по-късно.
4.5